Джефри Дивър
Имитаторът (10)

Десета глава

В 20:00 Линкълн Райм се приближи с инвалидната количка до един от екраните с висока разделителна способност в хола си.

— Пусни ги.

Мел Купър натисна няколко клавиша и на екрана тръгна видеозапис.

Кадрите бяха от камера, насочена към подземната площадка за разтоварване зад сградата, където беше магазинът на Пател. Рампата от товарния вход излизаше на Четиридесет и шеста улица.

В 12:37 същия ден, ако се съди по обозначението за часа, тази врата се беше отворила и мъж с гъста черна коса, наведена глава и тъмно яке слезе бързо по стълбите и се качи по рампата на улицата. Лицето му не се виждаше ясно, но приличаше на индиец — логично, ако той бе работникът на Пател. Беше слаб и нисък, ако използваха за мащаб контейнера за боклук, покрай който мина. Невъзможно беше да определят с точност възрастта му, но изглеждаше млад, може би около двайсетте.

— Ранен е — каза Сакс.

Мъжът притискаше с ръка гърдите си. На стопкадъра се виждаше нещо светло между пръстите му, може би хартиената торбичка, в която се беше забил куршумът. Купър пак пусна записа и младежът продължи и излезе от кадъра.

— А ето и втория — каза техникът.

Този запис беше от Четиридесет и седма улица, от една камера на витрината на бижутерийния магазин до сградата с офиса на Пател. В 12:51 мъж с късо черно или тъмносиньо яке, широк тъмен панталон и плетена шапка бе минал пред магазина. Лицето му не можеше да се види — гледаше встрани. В лявата си ръка носеше куфарче, а дясната държеше в джоба.

— Държи оръжие?

— Възможно е — отговори Сакс на въпроса на Райм.

— И още един запис — каза Купър. — През два входа на запад по Четиридесет и седма. Една минута по-късно.

Същият мъж беше заснет от камерата на друг бижутериен магазин. Пак вървеше с наведена и обърната встрани глава и говореше по мобилен телефон.

Селито измърмори:

— Кучият син е знаел, че има камери. Крие си лицето.

— Пусни го пак — каза Сакс. — Увеличи.

Купър го направи, но без успех. Не можаха да различат повече детайли.

— Да проверим засечените сигнали от близките антени? — предложи Райм.

— В Театралния квартал и Таймс скуеър в ден за сутрешни представления? — Селито го погледна мрачно. — Да сложим петдесет души да проверяват всички номера цяла седмица? Супер, аз съм „за“.

— Само идея.

— Знаем, че свидетелят е млад мъж с черна коса. Мургав, вероятно индиец. С черно или тъмносиньо яке. Тъмен панталон.

— И е в движение — добави Сакс. — Каквито и поражения да са му нанесли фрагментите от камъка, не изглеждат сериозни.

— Нашият мистериозен ВЛ? — попита Селито.

— Възможно е.

Възможно. Може би. Евентуално.

На вратата се позвъни и Райм погледна екранчето на домофона.

Със Сакс се спогледаха.

— Застрахователят? — предположи тя.

Беше се обадила в нюйоркското представителство на компанията, застраховала камъните. Коравосърдечният Луелин Крофт вече беше изпратил известие за кражбата и агентът бе предложил да дойде още тази вечер въпреки късния час.

Вероятна загуба от пет милиона долара е добър стимул, предположи Райм.

— Отвори му — нареди той на Том.

След малко болногледачът доведе госта в хола. Застрахователният агент кимна за поздрав и примигна изненадано, когато видя сложното оборудване.

— Леле! — измърмори.

Казваше се Едуард Акройд и беше старши експерт по застрахователни искове в „Милбанк Ашурънс“, с офис на Боруд стрийт в Долен Манхатън.

Излъчването му беше на средностатистически човек във всяко отношение. Среден на ръст, средно тегло, средно гъста добре оформена кестенява коса. Дори кафявите му очи бяха с нюанс, който изглеждаше едновременно необичаен и незабележителен. Уместно изглеждаше някъде около средата на средна възраст.

— Каква ужасна трагедия — каза той с акцент, който можеше да звучи от устата на говорител от Би Би Си, представи си Райм. — Джатин Пател… убит. И онази млада двойка. Когато цялото бъдеще е било пред тях. Мъртви.

Поне първият коментар на Акройд беше за жертвите, а не за камъните.

Том взе бежовото му палто. Отдолу застрахователят носеше сив костюм и с жилетка, рядкост в Съединените щати напоследък. Ризата му беше колосана и вратовръзката също изглеждаше така, макар че на Райм може би само му се струваше. Предвид елегантното облекло и часа, може би Акройд идваше директно от официална вечеря или от театъра. На ръката си носеше годежен пръстен.

Членовете на екипа се представиха. Акройд почти не реагира на физическото състояние на Райм — повече се изненада на професионалния газов хроматограф и масспектрометър в ъгъла — и когато криминалистът му подаде работещата си ръка, дясната, той я стисна, макар и внимателно.

— Заповядайте, седнете — покани го Сакс.

— Не, благодаря, детектив. Нямам много време. Исках само да се представя. — Акройд се огледа. — Очаквах… полицейски участък, предполагам.

— Провеждаме част от разследванията тук — обясни Селито. — Линкълн беше началник на Отдела по криминалистика, а сега работи като консултант.

— Един вид американски Шерлок Холмс.

Райм се усмихна вяло. Беше чувал това сравнение около петстотин пъти.

— Бях в Нюйоркската полиция — нашия „Скотланд Ярд“ — преди да започна да работя частно.

Акройд отново огледа екипировката и отбеляза:

— Добро оборудване. И то в частен дом. — Приближи се до газовия хроматограф и го огледа с възхищение.

— Отне ми няколко години, докато събера всичко — обясни Райм. — Тук можем да провеждаме само най-основни анализи. Ако се наложи нещо по-сложно, изпращаме пробите в други лаборатории.

— Понякога основният анализ е достатъчен — отбеляза Акройд. — Прекалено многото информация може да те заблуди. От дърветата не можеш да видиш гората, не е ли така?

Райм кимна. Изпита известна симпатия към застрахователя. Бивш полицай, който е станал нещо като него — частен детектив.

Не, детектив-консултант.

Както се определя Шерлок Холмс.

— Познавахте ли Пател? — попита Селито. — Или някого, който е работил за него?

— Не, но, разбира се, знаех за него. Всеки, свързан по някакъв начин с диамантената индустрия, го знаеше. Джатин Пател беше диамантер — чували ли сте този термин?

— Не.

— Означава всеки, който работи в сферата на добива и обработката на диаманти. Той беше майстор-шлифовчик на диаманти. Повечето диаманти в наши дни се обработват в Индия, малка част — в Антверпен и Израел. В миналото и Ню Йорк е бил важен център. В момента не е толкова голям, но малкото останали тук диамантери са най-добрите в света. А Пател беше върхът на сладоледа.

— Какво го правеше толкова добър? — попита Сакс.

— За да разберете, трябва да ви разкажа малко повече за бизнеса.

— Защо не? — каза Селито.

— За да се превърне един суров диамант в завършено бижу, има пет етапа. Маркиране или разкрояване — проучване на суровия камък, за да се прецени как да се постигнат максимален размер, качество и печалба. Следващата стъпка е разцепване — разпукване на диаманта по плоскостта на кристалните слоеве с един рязък удар. Шлифовчикът понякога изучава диаманта няколко месеца, преди да го сцепи. Един грешен удар и можете да изгубите милион долара за една десета от секундата.

— Ама… мислех, че диамантите не се чупят — прекъсна го Селито.

Акройд поклати глава:

— Всъщност това е едно недоразумение, детективе. Диамантът е най-твърдото естествено вещество на земята, да, но „твърдо“ означава устойчиво на надраскване. В действителност те са много крехки. Можете да разбиете диамант с удар с чук, който няма да повлияе на парче кварц. И така, както казах: Първи етап — маркиране. Втори етап — разцепване. Третата задача е рязане — с помощта на лазер или инкрустиран с диаманти нож камъкът се отрязва през плоскостта на кристалните слоеве в желаната форма. Четвъртият етап е шлифоване — камъкът се монтира и върти на струг, като се търка в друг диамант или понякога се обработва с лазер, за да се закръгли. Така се постига най-разпространената форма за шлифовани диаманти — брилянт. Последната стъпка е изрязване на геометричните стенички на камъка. Това се нарича полиране или фасетиране.

Застрахователните агенти, замисли се Райм, обикновено не говорят с такъв ентусиазъм за сферата на дейността си. Но започваше да си мисли, че диамантената индустрия е малко по-различна от другите, по-страстна, по-обсебваща.

— Сега, за Джатин Пател. Почти всички шлифовчици на диаманти в света вече използват компютри за деветдесет процента от работата си. Това важи сто процента за масовото производство на камъни за долния сегмент на пазара — те всички се разкрояват, режат и полират автоматично. Същото може да се каже за много, ако не за повечето от най-скъпите диаманти. Но Пател? Правеше всичко сам, ръчно. Неговите диаманти са най-добрите, които можете да намерите. Смъртта му е огромна загуба. Ако направим сравнение с живописта, все едно да убият Пикасо или Реноар. Така, господин…

— Може просто Линкълн. Наистина.

— Да, Линкълн. Разбира се. Така, господин Крофт официално подаде уведомление до нашата компания за кражбата на суровите диаманти на „Грейс-Кабът“. Според условията на полицата, ако камъните не се намерят до трийсет дни, трябва да платим застрахователната стойност, която е близо пет милиона долара. Ние очевидно предпочитаме да намерим камъните преди изтичането на срока. И се надявам, че ще се намерят. Но ако не стане и платим застраховката, ще прибегнем до суброгация. Запознати ли сте с това понятие?

— Когато бях на петнайсет, ме блъсна количка в супермаркета — каза Мел Купър. — Доста шевове и счупен глезен. — Продължи да гледа компютърния екран. — Застрахователната компания плати, а после съди магазина. Те действаха от мое име.

Това отклонение беше излишно и Райм се намръщи. Никой не забеляза.

— Точно така. И съжалявам за проблемите ви — каза Акройд с искрено съчувствие.

— Беше отдавна.

— При суброгация, след като платим застраховката, „Милбанк“, моята компания ще продължи да търси откраднатите диаманти, за да ги продаде, ако ги намери. За да се обезщетим с прихода. Така очевидно вие и моята компания имаме взаимен интерес да намерим диамантите. А лично аз… — Сега заговори с нотка на гняв. — … много искам да видя крадеца отстранен завинаги. Крадците на диаманти имат джентълменски кодекс. Насилието от какъв да е вид е много рядко. Този не играе по правилата. А убийство? Невъобразимо. Затова ще помагам с всичко. На ваше разположение съм. И в тази връзка открих нещо, което може да бъде полезно.

Акройд извади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и го разлисти.

— Веднага след като господин Крофт се обади на моя шеф и аз поех случая, започнах да звъня. Един търговец, който ми е помагал в миналото, в Амстердам, ми каза, че преди няколко часа е получил обаждане от Ню Йорк с предложение за няколко сурови диаманта. Каза, че става дума за общо около петнайсет карата, което е точно теглото на тези на „Грейс-Кабът“. Моят познат отказал — не можел да си позволи да похарчи толкова много пари — но взел номера за всеки случай. Ето го.

— Мел — каза Райм.

Техникът записа номера от бележника на Акройд и се обади по телефона. Проведе разговор с техния специалист от отдел „Компютърни престъпления“. Той накара Купър да изчака. След като поговориха още малко, затвори.

— Който и да се е обадил на вашия приятел в Амстердам, е използвал предплатен телефон, който сега е изключен. Може да го е унищожил или батериите да са паднали. Ще го обявят за засичане, ако се включи.

Без основателна причина за използване на специални разузнавателни средства, помисли си Райм. Но ако това беше телефонът на Извършител 47 и той все пак го включеше, можеха да го засекат и да му отидат на гости.

— Добре. Благодаря за съдействието — каза Селито. — Ние също се чудехме къде крадецът може да се опита да продаде диамантите. Говорих с няколко детективи и агенти на ФБР, които работят по случаи с крадени бижута — но не толкова скъпи и все готови изделия. Те не познават никого, който би могъл да пласира необработени диаманти за пет милиона.

— Нормално — рече Акройд. — Това е много специализиран пазар. Не знам дали господин Крофт е споменал, но крадецът е взел сурови камъни, защото е много по-трудно да се проследят. Няма сериен номер като при готовите.

— Да — отвърна Райм. — Каза ни.

— Новината за кражбата вече се е разпространила, разбира се. Всички в бизнеса знаят за нея. Предупредих познати тук и в чужбина да ми се обадят, ако някой иска да продава сурови диаманти… или търси нелегален шлифовчик.

— Крофт каза, че точно от това най-много се страхува — отбеляза Райм.

Акройд се усмихна сдържано:

— Господин Крофт… той е наш клиент, разбира се, но мисля, че дори сам ще признае, че твърде много се привързва към своите продукти. Виждате ли, той е от старата школа диамантери. Сега има нова тенденция на така наречените „маркови“ диаманти, често с допълнителни стенички, нестандартни размери и дълбочина. Производителите често правят това, за да вземат от клиентите повече, отколкото струва всъщност диамантът. Твърдят, че купувачът придобива нещо уникално — специална марка. Но това е неетично. Проблемът е, че много от тези фирми не отчитат качествата, които правят диамантите велики. „Грейс-Кабът“ никога не биха направили това. Суровите камъни, които са изпратили на Пател за шлифоване, щяха да бъдат уникални екземпляри, когато бъдат завършени. А ако бъдат шлифоване нелегално, ще свършат в някой мол и улична бижутерия.

— Тези ваши познати? — попита Сакс. — Кои са те?

— О, диамантери, брокери, директори на мини, търговците на бижута, благородни метали и скъпоценни камъни, транспортни и охранителни компании, инвестиционни посредници — диамантите, както и златото, са инвестиционна стока. Не искам обаче да останете с впечатлението, че разполагаме с купища информация. Хората в този занаят като цяло не се доверяват на непознати. Като застраховател трябваше да положа неимоверни усилия, за да прекрача с единия крак през вратата, така да се каже. През годините доста напреднах, но дори за мен е истинска борба да накарам хората да ми съдействат.

Райм си спомни, че Рон Пуласки се беше оплакал колко е трудно да намери търговци, готови да помогнат в търсенето на мистериозния ВЛ.

— Срещаме голямо нежелание да говорят с колегите, които търсят свидетели.

— И това естествено нежелание да се говори сега е още по-голямо заради убийствата — добави Акройд. — Мисля, че хората просто се страхуват.

Нормално, като си помислят за макетния нож.

— Е, жалко, че амстердамската връзка удари на камък. Но заподозреният може пак да включи телефона си. Има надежда. Ще продължа да разпитвам и ще ви държа в течение, ако открия нещо.

— Много ще ни помогнете — каза Селито. — Благодаря.

Акройд взе палтото си от закачалката, където го беше оставил Том, и го облече.

— Ако мога да помогна с нещо друго, обадете се. Трябва да кажа, че в „Милбанк“ имаме солиден опит във възстановяването на изчезнали скъпоценности на нашите клиенти. Така, ще ви държа в течение. Лека вечер.

* * *

— И? — попита Райм.

— Може да бъде полезен — каза Рон Пуласки. — Той е вътрешен човек.

Райм въздъхна:

— Добре е да бъдем по-конкретни.

Едуард Акройд си бе тръгнал преди час. Рон Пуласки се беше върнал от своето безполезно търсене на свидетели в Диамантения квартал. Не беше намерил никаква следа към С или ВЛ, камо ли към Извършител 47. Други полицаи продължаваха търсенето.

Разказаха на Пуласки за застрахователния агент и веднага му дадоха задача да го проучи. Той провери в интернет и потвърди, че компанията на Акройд, „Милбанк Ашурънс“, базирана в Лондон, има представителства в Ню Йорк, Сан Франциско, Париж и Хонконг. Освен това помоли Фред Делрей, един агент на ФБР, с когото понякога работеха, да провери в „Скотланд Ярд“. Да, Едуард Акройд наистина си беше създал име като детектив в отдел „Обири“, преди да напусне полицията, за да се присъедини към „Милбанк“. Пуласки не можа да потвърди, че компанията обслужва „Грейс-Кабът“ — застраховките обикновено не са публична информация — но от „Милбанк“ се рекламираха, че специализират в застраховане на благородни метали и скъпоценни камъни, включително на добиващи фирми.

Така Акройд издържа проверката… и бе предоставил информация, която би могла да бъде полезна, и все още можеше да бъде — амстердамският търговец. Имаше обаче един проблем. Целите им съвпадаха, но само донякъде. Веднага щом диамантите бъдеха намерени, „Милбанк“ и „Грейс-Кабът“ щяха да започнат съдебен процес за освобождаване на суровите камъни от съхранение като веществени доказателства. Райм и Селито, от друга страна, щяха да искат да ги задържат в полицейското хранилище до приключване на делото срещу Извършител 47, което можеше да се проточи. А ако диамантите се намереха и убиецът не беше заловен, те трябваше да останат на съхранение за неопределено време. Нито застрахователят, нито минната компания щяха да се зарадват на това.

Но като си позволи едно малко клише, Райм си помисли: „Всяко нещо с времето си“.

Засега задачата беше да намерят убиеца и ако благовъзпитаният британец помогнеше, Райм можеше да преодолее подозрителността си към консултантите (предразсъдък, който имаше въпреки факта, че самият той беше такъв) и да върне услугата на Акройд.

— Така, един въпрос — каза Селито. — Нашият англичанин вече е проверен. Ще му кажем ли за младежа от товарната рампа и брадатия тип в коридора — онзи, който е посетил Пател в единайсет?

Обсъдиха въпроса и решиха да не информират Акройд за тази линия на разследването. Райм разсъждаваше, че макар той да изглеждаше надежден, имаше риск някой от познатите му умишлено или неволно да издаде факти, които Извършител 47 да научи.

— Но нека да дадем снимката на младежа на нашите хора, които търсят свидетели — каза Сакс.

Екипът отново се събра пред екрана и Купър свали снимки на младежа, който може би беше ВЛ.

— Пуснете ги до всички участъци в града, но нека „Мидтаун-Север“ и „Юг“ да започнат сериозно търсене. Кажете им, че инициалите му вероятно са ВЛ и че е млад. Индиец.

— Хъм. Мисля, че трябва да се каже южноазиатец — поправи го Купър.

— Пиши го южноазиатец наклонена черта индиец. И ако някой се почувства засегнат, може да съди сакатия за оскърбителен език.