Джефри Дивър
Имитаторът (61)

Шейсет и първа глава

Амелия Сакс бе малко след Бруклинския мост, на няколко минути от обекта на „Нортийст Джио“, нейната цел в момента. Моторът на ториното ревеше пронизително.

Райм предполагаше, че Акройд — или както бе истинското му име — не иска просто да убие Вимал. Все още. Трябваше да разберете откъде младежът е взел кимберлита в събота сутринта, преди да се натъкне на клането при Пател. Задачата на Акройд най-вероятно беше да унищожи или да скрие всяка частица кимберлит, която намери, преди да избяга, и едно логично място за това бе сондажната площадка.

Обектът все още беше затворен и Акройд и Вимал можеха да влязат незабелязано.

Сакс тъкмо отбиваше от магистралата, когато телефонът й иззвъня. Тя вдигна, включи на високоговорител и остави апарата на пътническата седалка до себе си, за да смени от четвърта на трета. Колата заобиколи един бавно движещ се микробус.

— Ало.

— Амелия — чу гласа на Селито. — Тук има някой, който иска да говори с теб. Сега ще я свържа.

Тя?

— Добре. — Сакс отпусна газта.

Чу изщракване. После — женски глас:

— Детектив Сакс?

— Да, кой е?

— Аз съм Адила Бадур.

— Приятелката на Вимал?

Да, точно така. Гласът на жената звучеше разтревожено, но уверено.

— Детектив Селито се обади да каже, че Вимал е изчезнал. Опитвате се да го откриете.

— Имате ли представа къде може да бъде?

— Не знам със сигурност. Но детектив Селито ми разказа за диамантите и сондажа. И че човекът, който може би го е отвлякъл, се интересува от някои от камъните на Вимал. В събота сутринта, преди да бъде прострелян, той ми се обади от метрото. Беше ядосан. Господин Пател му дал задача — да отиде на някакво сметище и да потърси нещо там. Някакъв особен вид камъни.

Кимберлита, досети се Сакс.

— И когато го видях по-късно същата вечер, имаше парче камък, забито под кожата.

— Да, куршумът е улучил торбичката, в която е носил камъните. Лон, там ли си?

— Да, Амелия.

— Това е мястото, където отиват — каза Сакс. — Закарал е Вимал на сметището. За да намери кимберлита. Не на сондажната площадка.

— Разбрах. Веднага ще проверя къде „Нортийст Джио“ изхвърля отпадъците си.

— Свържи се с началника на строителния обект. Казва се Шол. Или ако не го намериш, обади се на директора. Как се казваше той? Даваха го по новините. Дуайър, мисля.

— Ще ти се обадя веднага щом науча.

— Адила — попита Сакс, — Вимал спомена ли нещо повече за мястото, където е бил в събота?

— Не.

— Добре, благодаря. Това е важно.

— Дадох на детектив Селито номера си. Ако чуете нещо… — Гласът на Адила потрепери. Тя веднага се овладя. — Ако чуете за него, моля, обадете ми се.

— Добре. Непременно.

Младата жена затвори.

Сакс отби рязко в аварийното платно, за да изчака, с което си спечели два клаксона и един среден пръст. Не им обърна внимание.

— Хайде, хайде… — прошепна, настойчив призив към Селито.

Нервно пружинираше с крака, но си каза, че няма да гледа телефона.

Погледна телефона.

Обърна го с екрана върху седалката.

След три мъчителни минути Селито пак се обади. Шол му беше казал, че всички каменни отломки и шлака от сондажните работи на „Нортийст Джио“ в Бруклин се извозват на Депо за СО #4. На брега, източно от Кобъл Хил. Детективът обясни:

— Стотици компании го използват, от всички краища на града.

— Разбрах — каза Сакс.

Бутна скоростния лост напред, за да включи на първа, пусна съединителя и за три секунди се включи в трафика, а след пет вече го изпреварваше.

Тя познаваше сметището и доковете. Бяха на юг от Бруклинския мост, на около пет минути — поне с ториното — при благоприятен трафик. А той очевидно не беше такъв. Сакс включи синята лампа на таблото си, смени на по-ниска предавка и се върна в аварийното. Отново даде газ, като горещо се надяваше, че никой няма да спука гума точно в този момент и да отбие рязко пред нея.

— Лон, ще съм там до пет минути, надявам се. Прати патрули и тактически отряд на сметището. Без сирени.

— Дадено, Амелия.

Тя не си даде труда да прекъсне разговора; остави Селито да затвори. Сакс не смееше да вдигне ръце от волана, докато караше бясно по неравното аварийно платно, със странични огледала на сантиметри от бетонната стена вдясно и колите вляво.

Помисли си: „Дали съм закъсняла?“.

Натисна още газта и стрелката удари сто километра в час.