Джефри Дивър
Имитаторът (24)

Двайсет и четвърта глава

— Само дишайте, детектив.

Тя кимна на парамедика от „Бърза помощ“. И се опита да изпълни указанията му.

„Бавно. Добре… вдишай, издишай.“

Кашлицата отново я разтърси.

Не беше добре.

Сухи хрипове, храчки.

„Хайде пак. Овладей я…“

Тя се съсредоточи върху белите си дробове, мускулите на гърдите. Да, овладя я. Вдишване, издишване. Бавно.

Добре. Овладя я.

„Стига повече кашляне. Добре.“

— Изчиства се, детектив — каза парамедикът. Беше весел младеж с къдрава черна коса и кожа с цвят мока.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Изведнъж Сакс повърна.

Пак и пак, и пак.

Седнала отзад в линейката, тя се преви надве и избълва мръсна, тинеста слуз.

Калта явно бе отишла в стомаха й, а не в белите дробове.

Секунда-две след като повърна, се почувства по-добре.

Сакс взе бутилката с вода, която й подаде парамедикът. Изплакна устата си и изля останалото върху лицето си. Не искаше да си представя как изглежда от врата надолу. Беше съблякла дрехите си и облякла гащеризона „Тайвек“, който винаги държеше в кутия в багажника си. Имаше чувството, че косата й тежи петнайсет килограма. Ноктите й, винаги къси, сега завършваха с черни дъгички като лак в стил „готик“.

Пистолетът беше до нея — преди да направи каквото и да било друго, го беше почистила и смазала. Беше опасно запушен.

— Какви бяха тези лайна, които изгълтах?

Въпросът й беше към Артър Шол, началника на строителния обект на „Нортийст Джио“, който стоеше до линейката. Все още изглеждаше ужасен от това, което я беше сполетяло.

— Калта ли? Само вода, почва, глина, може би малко нафта от сондите. Нищо по-токсично от това.

Да, тя усети вкус на нафта. И си спомни старите си лудории на младини: когато нямаше бензин за своето камаро и пари, но имаше маркуч и информация къде местният рекетьор или прохождащ мафиот паркира кадилака си.

Нов пристъп на кашлица я разтърси; тя глътна още вода. Изглежда, че поне бе овладяла позивите за повръщане.

Важното бе, каза си, че коляното й беше добре след удара в дъската. Все още можеше да се движи и не чувстваше — или поне не много — артритните болки в ставите, които я измъчваха от години.

Тя присви очи, за да ги прочисти от сълзите, и забеляза петна от кал по дрехите на Шол.

— Вие ли ме извадихте?

— С Гибс. Работникът, с когото говорихме.

— Той тук ли е?

— Не, отиде да се обади на жена си. Да провери дали е добре.

„Добре?“ — не разбра тя.

— Трябва да ви платя — каза на Шол.

Той примигна и кимна, въпреки че нямаше представа за какво говори тя.

— За калната баня. В СПА хотелите процедурите струват по сто долара.

Той се засмя.

Сакс също. И мобилизира цялата си воля, за да не заплаче.

Каза шегата не за него, а за да прогони смразяващия ужас от затъването в калта, когато бе неспособна да помръдне и да си поеме въздух.

Това преживяване я разтърси. Тежко. Да усещаш, че си безпомощен и бавно, бавно, бавно потъваш. Беше почти като да те погребат жив — дали земята е мокра или суха, нямаше значение. Да бъде физически ограничена, беше същински ад за нея.

Тя пак потрепери. Спомни си една случка отпреди години, която си мислеше, че е забравила. Като момиче беше чела една книга, която, доколкото си спомняше, се казваше „По-странно от фантастика“ — за реални събития, които са били… така де, странни. Едното бе свързано с ексхумация на ковчег (не помнеше вече по каква причина), при което намерили драскотини от нокти от вътрешната страна на капака. Сакс не можа да заспи два дни след това, а когато най-сетне успя, отказваше да се завие с чаршаф или одеяло.

— Хей, детектив. Добре ли сте?

Тя овладя нарастващата паника, както се беше справила с кашлицата. Но с огромно усилие.

— Да, добре съм.

„Дишай дълбоко — каза си. — Добре, добре.“

Искаше да се обади на Райм. Не, не искаше. Искаше да кара с триста километра в час, дори така да изгори двигателя на ториното. Не, искаше да се прибере вкъщи и да се сгуши в леглото.

Обездвижена — ръце, крака, корем, врат, всичко сковано в онзи мокър, слузест гроб.

Потрепери.

„Вземи се в ръце.“

Парамедикът каза:

— Детектив, пулсът…

Пръстът й беше свързан с един от апаратите в линейката.

„Дишай, дишай, дишай…“

— Така е по-добре.

— Благодаря. — Тя откачи щипката от пръста си и я подаде на парамедика. — Сега съм добре.

Той я погледна внимателно. Разбра. И кимна.

Едва тогава тя забеляза, че работниците на строителния обект са се събрали на групички и разговарят тревожно. Лицата им бяха загрижени. И причината не беше спасяването на Сакс на косъм от смъртта.

Тя си спомни странната забележка на началника на обекта, че Гибс е отишъл да се обади на жена си, за да се увери, че е добре.

Нещо ставаше.

Сега Сакс чу и воя на десетина сирени в далечината. Сирени на линейки и полицейски коли.

Спомни си разтърсването. И веднага си помисли за терористична атака. Кулите Близнаци отново.

— Какво се е случило? — прошепна, отчасти от безпокойство, отчасти защото не беше способна да издаде по-силен звук.

Мъжки глас, не на Шол и не на медика, отговори:

— Ако щете, вярвайте: земетресение.

Приближи се слаб мъж, блед, около четирийсетте. Носеше сив панталон, бяла риза и синьо яке, а отгоре — задължителната оранжева жилетка. Меката му вратовръзка беше пъхната между второто и третото копче на ризата, вероятно за да не бъде захваната от някоя машина. Имаше кръгли очила.

Имаше вид, помисли си Сакс, на учен човек.

И в това имаше известна логика, защото наистина се оказа, че е учен.

Шол го представи като Дон Макелис, инспектор от Отдела за полезни изкопаеми към Министерството на околната среда на щата Ню Йорк. Беше инженер и геолог и работата му била, обясни той, да надзирава сондажите, разрешени от неговата служба. Тъй като геотермалната централа на „Нортийст“ била свързана с пробиването на шахти на дълбочина повече от сто и петдесет метра, процесът се контролирал от Отдела за полезни изкопаеми; за по-малки дълбочини отговарял Отделът по водите.

— Земетресение?

— Да.

Сакс си спомни някакво телевизионно предаване, или може би статия, за земетресенията в района на Ню Йорк. Били се случвали на няколко пъти.

— Има ли някакви поражения?

— Най-малко един пожар — каза Макелис. — Това е основната опасност от земетресенията в развитите страни. Дори ако сградите не са сеизмоустойчиви, в по-голямата си част те остават. Но газовите тръби могат да се скъсат. Така стават пожари. Сан Франциско, през 1906-а. Целият град е изгорял, бил е сринат.

— Ставам — каза тя на парамедика.

Той я погледна изпитателно:

— Добре.

Беше очаквала да каже „не“.

— Сега.

— Можете да се изправите.

Тя се изправи. Малко й се виеше свят, но стана без затруднение, въпреки че леко се олюля — най-вече от теглото на калта, залепнала за косата й.

— Колко мощен беше трусът?

— Слаб. Три цяло и девет по Рихтер.

С типичната за повечето учени комбинация от ерудиция и наивност Макелис методично обясни, че най-известната скала за измерване на земетресения вече е доста остаряла и се използва главно за класифициране на слаби трусове.

— Всичко над пет се оценява по скалата ММ, или скалата на моментния магнитуд.

Сакс се въздържа да иска по-подробна информация, защото знаеше, че той ще се впусне в прекалено дълги обяснения.

Въпреки това той го направи.

— Такъв магнитуд е нещо обичайно за североизточните щати. Разломите в Ню Йорк не са толкова активни и ясно определени като в Калифорния, да речем. Или Мексико, или Италия, или Афганистан. Това е добрата новина: земетресения се случват много рядко. Но лошата новина се крие в геоложките особености на района. Ако все пак се получи силно земетресение, щетите ще бъдат много по-сериозни и на по-голяма площ. Освен това нашите сгради не са проектирани, за да издържат такъв трус. Сан Франциско е доста сеизмоустойчив в днешно време. Но тук? Земетресение с магнитуд шест по скалата ММ в Ню Йорк — и това изобщо не е толкова силно — може да убие десет хиляди души и да остави два пъти повече погребани под развалините. Цели квартали ще трябва да бъдат евакуирани, защото сградите ще са твърде нестабилни.

Погребани под развалините…

Сакс отново положи усилие да се измъкне от прегръдката на паниката. За малко.

— Къде беше епицентърът? — попита тя.

— Близо — каза Макелис. — Много близо.

Шол гледаше площадка 7, чиято врата още беше отворена. Виждаха се изходите на шахтите, покрити с найлон. Лицето на Шол беше мрачно. Сакс си спомни, че демонстрантите протестираха срещу фрекинга. Може би Шол си мислеше, въпреки коментарите му по-рано, че е възможно земетресението да е причинено от сондажите.

Или може би просто се опасяваше, че трусът ще даде на протестиращите още едно основание да атакуват проекта.

Сакс взе още една бутилка вода от медика и след като се усмихна за благодарност, отметна главата си назад. Изля водата върху косата си. Той й даде още четири и след последната Сакс вече почувства, че мръсотията почти се е отмила.

Така беше по-добре. По-малко кал и по-малко паника.

Беше готова. Обади се на Линкълн Райм.

— Чу ли?

— За кое?

— За земетресението.

— Какво земетресение?

Това отговори на въпроса й.

— Тук имаше трус преди час и половина.

— Сериозно? Хъм. — Тонът му подсказваше, че умът му е другаде. — Намери ли нещо на строежа?

— Мисля, че да. Скоро ще съм при теб. Трябва да се отбия през нас.

— Защо?

— Да се измия.

— Не се притеснявай за това. На кого му пука? Направо идвай.

Тя замъча за момент. Райм вероятно се почуди защо е тази пауза.

— Няма да се бавя.

Сакс прекъсна връзката, преди той да възрази.