Джефри Дивър
Имитаторът (60)

Шейсета глава

Андрю Крюгер обикаляше из промишлената зона на Куинс и търсеше подходящо място за следващата точка от плана си.

Знаеше, че не го подозират, защото иначе нямаше да го освободят от участъка. И макар да не се съмняваше, че Райм и Амелия са напълно способни да разгадаят целия му замисъл, ако разполагат с достатъчно време, той бе уверен, че няма да мислят за това, защото отчаяно се опитваха да намерят останалите газови бомби. Бе заложил една в стара дървена жилищна сграда — истинско буре с барут. Фалшивото земетресение скоро щеше да разтресе прозорците и не след дълго газопроводът щеше да започне да изпуска прекрасни изпарения. После — бум!

Но Крюгер вече не се интересуваше колко хора ще изгорят живи; единствената му грижа бе да намери отговора на последния въпрос: Къде Вимал е намерил кимберлита, който носеше в събота?

Крюгер отби форда под наем на един пуст буренясал паркинг с напукан асфалт в индустриалната зона. Огледа се. Нямаше никого. Не минаваха нито коли, нито камиони. Нямаше камери за видеонаблюдение; покривът на близкия склад беше паднал.

Младежът бе спрял да удря в багажника и Крюгер вече се опасяваше да не би да е умрял. Възможно ли е да се задушиш в багажник на кола в този ден и на тази възраст? Изглеждаше малко вероятно. Дали при някое раздрусване по неравния път си беше счупил врата, такъв нелеп инцидент?

Е, дано да не е станало нещо такова.

Той отвори капака. Вимал изглеждаше съвсем добре — ако тази дума може да се използва за човек, който е уплашен до смърт.

За разлика от покойния Владимир Ростов, Крюгер не беше садист. Страхът на момчето не му доставяше удоволствие. О, той бе готов да убие всеки, когото трябва — с предизвиканите пожари в жилищни сгради например или убийствата на Пател и Вайнтрауб, пък да не говорим за самия Ростов. Но не измъчваше, поне не за удоволствие. Смъртта и болката бяха само инструменти, като държача, шлифовъчната машинка и зехтина с диамантен прах за полиране.

Но макар да не изпитваше никакво удоволствие от страданието на момчето, той не проявяваше и съчувствие. Неговата мисия. Само тя имаше значение. Запазването на цените на диамантите високи, почти космически.

Той измъкна младежа от багажника.

— Моля те, какво…

— Тихо. Слушай ме внимателно. В събота ти влезе в магазина на Пател и носеше торбичка с кимберлит.

Вимал се намръщи.

— Бил си там? Ти ли уби господин Пател?

Страхът в очите му се смени с гняв.

Крюгер размаха макетния нож и момчето замълча.

— Попитах те нещо. Кажи ми за кимберлита. Откъде го получи Пател? Чуй ме, мога да ти причиня много болка. Затова просто ми кажи.

— Знам само, че някой е намерил парче от камъка в Бруклин, на мястото, където правят онези сондажи. В купчина отпадъци.

— Кой?

— Не знам. Някой клошар. Аз съм скулптор. И аз правя така по строителните обекти. Търся подходящи камъни. Вероятно е видял кристалите и си е помислил, че може да са ценни. Случайно е избрал господин Пател, за да продаде камъка.

— И как камъкът се озова в твоята чанта?

— Господин Пател искаше още. Отидох да потърся, но компанията, която прави сондажите, беше изкарала всичко на сметището. Господин Пател ме накара да отида да потърся там. Ходих четири-пет пъти. Най-накрая намерих цяла купчина. Това беше в събота. Донесох малко, за да му покажа.

— Колко кимберлит имаше там?

— Не много.

— Какво значи не много?

— Десетина по-едри парчета — колкото юмрук. Повечето бяха дребни фрагменти и прах.

— Къде е това сметище?

— В района на Кобъл Хил. Депо за строителни отпадъци номер четири.

— Какво е Кобъл Хил?

— Квартал. В Бруклин.

— Къде?

Крюгер отвори карта на телефона си и момчето погледна, но после отмести очи.

— Гледай — каза южноафриканецът. — Не се тревожи. Не мисля да те убивам. Онзи, който ще поеме вината за всичко, един руснак, вече е мъртъв. Ако ти умреш сега, полицията ще започне да търси друг извършител. Нищо няма да ти се случи.

Вимал кимна. Беше нещастен и ядосан, но видя логиката.

Колкото и грешна да беше тази логика: разбира се, момчето скоро щеше да умре… и за убиец да бъде нарочен съучастникът на Ростов, друг — несъществуващ — руснак. След като убиеше Вимал, Крюгер щеше да разкъса дрехите му, сякаш се е борил с нападателя си. После щеше да подхвърли улики около трупа — неща, които беше взел от мотела на Ростов (тютюн от руски цигари, няколко рубли на монети), сякаш са се разпилели при боричкането. И щеше да остави един телефон с предплатена карта някъде наблизо. Телефонът, почистен от пръстови отпечатъци, вече съдържаше в историята си десетина обаждания до „Добпром“ и други случайни номера в Русия. Крюгер лично ги беше набрал, след като застреля Ростов.

Безупречно изпълнение? Не. Но разумно обяснение за смъртта на момчето.

— Е?

Вимал се подвоуми, но после посочи едно място на картата. Не беше далеч.

Крюгер го набута обратно в багажника, затвори капака и потегли от пустия паркинг. Двайсет минути по-късно бяха на сметището.

Депо за СО #4

Той мина с колата през големия портал, без да обръща внимание на няколкото работници наблизо, и продължи бавно по широкия черен път, прорязан от дълбоки коловози. Сметището беше с площ около пет-шест футболни игрища. Като миниатюрни планини навсякъде стърчаха камари от камъни, гипсокартон, метал, дърво, бетон… всякакви строителни материали. Вероятно срещу заплащане фирмите за рециклиране получаваха разрешение да обикалят и да събират онова, което може да се използва. Крюгер се усмихна при мисълта, че тези хора се радват на всяка медна тръба и електрически кабел, които намерят, а няма да обърнат внимание на богатия на диаманти кимберлит, който показваше също, че някъде плитко под земята има скрито находище за милиони пъти повече.

Той спря зад една от тези купчини, на място, което не се виждаше от шосето и от входа, където бяха работниците.

Слезе от форда и измъкна Вимал от багажника.

Крюгер вдигна ножа. Вимал се сви уплашено.

— Само тиксото — успокои го южноафриканецът. Сряза го и освободи ръцете му. Прибра ножа и показа пистолета на кръста си. — Не се опитвай да бягаш, защото ще го използвам.

— Не. Няма.

— Върви.

Тръгнаха през мрачните сиви проходи между купчините, като се движеха успоредно на реката, където булдозери и самосвали товареха боклуците на шлепове. Звукът бе оглушителен.

— Къде?

Младежът се огледа, за да се ориентира.

— Натам.

Кимна по посока на брега. Продължиха през сметището, като Вимал спираше от време на време да се огледа.

— Стоварили са още боклук — промърмори той. — Още много. Всичко изглежда променено.

Крюгер нямаше впечатлението, че хлапето се опитва да го разиграва. Вимал изглеждаше наистина объркан.

По едно време присви очи.

— Натам. Сигурен съм. — Кимна още веднъж.

Продължиха да търсят още десет минути. Изведнъж Крюгер спря. Погледна в краката си и видя парченце кимберлит в един коловоз от гуми на камион. Прибра го в джоба си.

Бяха на верен път.

Какво мрачно място. Над земята тегнеше сива пелена, придаваща на всичко оттенък на труп на масата за аутопсия. Влажна и студена, пълзеше по гърба ти, по краката, по бедрата и слабините. Времето припомни на Крюгер една огромна диамантена мина за открит добив, която преди много години бе посетил в Русия. Хрумна му една идея: работата му, разбира се, беше да направи така, че жилата, съдържаща кимберлита, никога да не бъде открита и тук никога да няма добив на диаманти. Но какво, замисли се той, щяха да намерят работниците, ако все пак бъде отворена мина? Според сведенията, които той имаше, скалата съдържаше скъпоценни камъни с много високо качество.

Възможно ли бе под земята на обекта на „Нортийст Джио Индъстриз“ да лежи диамант, който няма равен на себе си? Крюгер си помисли за два камъка от своята родина: „Кълинан“, който при откриването си е тежал над три хиляди и сто карата, което го прави най-големия диамант с ювелирно качество, намиран някога. Бил нарязан на повече от сто по-малки диаманта, включително Голямата звезда на Африка, над петстотин карата, и Малката звезда на Африка — над триста. Тези два обработени скъпоценни камъка са част от скъпоценностите на Британската корона. Любимият южноафрикански камък на Крюгер бе Стогодишният диамант. С тегло в необработено състояние 599 карата. При обработката то беше намалено до малко над 270. Шлифован във формата на сърцевиден брилянт, той бе най-големият безцветен безупречен диамант в света.

Мисълта, че с действията си може да осуети откриването на такъв камък, бе мъчителна.

Но това беше неговата задача и той искаше да я доведе докрай.

— Продължавай — изръмжа на Вимал. — Колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се върнеш у дома при семейството си.