Джефри Дивър
Имитаторът (23)

Двайсет и трета глава

— Усети ли? Този трус? — извика на съпруга си Рут Филипс, която тъкмо подреждаше продуктите в бюфета.

Той не отговори.

Това се случваше често. Не че имаше проблеми със слуха. Беше повече архитектурен проблем.

Двамата бяха в едноетажната си къща в Бруклин, на границата с Хайтс. Постройката бе в стил „вагон“, много по-разпространен в южните щати — както бе научила Рут преди няколко десетилетия, когато се местеха тук. „Вагон“, защото имаше дълъг коридор, започващ от входната врата, минаващ покрай хола, трите спални и столовата и завършващ с кухнята отзад. Като във влаковете от старите филми — с коридор и купета отстрани. Рут предполагаше, че влаковете не използват вече такива вагони, но можеше все пак да са останали някъде. Единственият обществен транспорт, който тя ползваше, беше лонгайлъндската железница, с която ходеше до Ойстър Бей на гости на дъщеря номер едно.

Арни беше в хола, откъм малката улица, на двайсетина метра от мястото, където сега се намираше Рут.

В другия край на вагона.

Тя остави консервата зелен фасул в бюфета и повтори въпроса. По-силно.

— Какво? — извика той.

Тя повтори пак:

— Усети ли? Нещо се разтресе?

— Вечеря? Да, какво има за вечеря?

Тя загърна набитото си тяло с жълтия пуловер и излезе на задната веранда. Автомобилна катастрофа? Самолетна катастрофа? На 11 септември с Арни се разхождаха на крайбрежната алея, когато се разби вторият самолет.

Рут се върна в къщата, мина по коридора и видя мъжа си все още седнал пред телевизора.

И двамата бяха около шейсетте, съвсем близо до момента, когато ще започнат да правят планове за пенсиониране. Арни бе склонен да си купят кемпер, а Рут искаше къщичка до някое езеро, за предпочитане в Уисконсин, за да са близо до дъщеря номер две и съпруга й. Младото семейство бяха веселяци и избухваха в гръмогласен смях при всеки мръсен виц, който разказваше Арни. А той имаше неизчерпаем запас от тях. Трусът преди малко й напомни за терористичните атаки и Рут още веднъж си помисли: „Време е да започнем да правим ясни планове за тази стъпка“.

— Никаква вечеря. Казах „разтърсване“. Земетресение. Някаква катастрофа ли стана? Не усети ли?

— Да, имаше нещо. От някой строеж може би.

— В неделя?

Чашите се бяха разклатили, прозорците изтракаха. Тя бе усетила труса под краката си (беше си сложила чехлите, след като се върнаха от магазина и пренесоха торбите вътре).

— Не знам.

Беше пуснал играта. Обожаваше тези игри.

— Както и да е — измърмори Арни. — Какво все пак има за вечеря. След като засегнахме тази тема.

— Още не знам.

— О. Мислех, че готвиш.

— Вече? Не.

Тя се върна в кухнята. Рут имаше утвърдена последователност за прибиране на продуктите. Първо — замразените във фризера. После бързоразвалящите се храни, които можеха да „червясат“ — както се изразяваше Арни — като месо, риба и мляко. След това пресните плодове и зеленчуци. После кутиите и накрая трайните неща. Консервите фасул, с весели зелени етикети, бяха последните.

— Ще опечеш ли нещо? — Арни беше излязъл в коридора. Идваше при нея, за да не се налага да викат. — Някой от твоите пайове? Мечтая си за пай със спанак.

— Няма да пека нищо.

Хъм.

Арни влезе в столовата, съседната стая до кухнята. Погледът му бе насочен не към съпругата му от четирийсет и три години, а към печката. Тя забеляза това и се намръщи.

— Какво има, скъпи?

— Печката не е ли включена?

Тя махна с ръка. Тоест „не“.

— Подуших миризма на газ. Помислих, че си я включила. И котлонът не се е запалил веднага.

— Не, но…

Рут замълча. Тя също подуши миризмата на развалени яйца.

— Може би някъде ремонтират улицата и са улучили тръбопровод. Затова беше оня трус. Чакай, струва ми се, че замириса по-силно.

— Да. По-силно е.

Арни се намръщи. Приглади пооредялата си къдрава коса и отиде до входната врата да погледне навън.

— Няма камиони, няма катастрофа — извика от там.

Добави, че няколко души са излезли пред домовете си и се оглеждат.

Може би, помисли си Рут, е станала катастрофа с камион, превозващ бутилки пропан-бутан. Но не, пропан-бутанът не мирише на природен газ. Рут знаеше това, защото правенето на барбекю беше сред любимите им занимания през лятото.

Тя се приближи до вратата на мазето и я отвори. От там я лъхна същата миризма, но десет пъти по-силна.

— Скъпи! Ела тук!

Арни се появи на момента. Забеляза отворената врата. Подуши.

— Боже мой!

Той погледна надолу и посегна към ключа за лампата, но спря точно когато Рут щеше да извика:

— Не!

Арни погледна пожарогасителя до кухненската печка. Беше от седем години.

— Трябва да излезем — каза Рут. — Трябва веднага да се махаме от тук.

— Ще се обадя. Трябва да се обадим. Нямаше ли специален телефон за течове на газ? Как да го намерим? — Той посегна към телефона на стената.

— Газовата компания? — попита тя недоверчиво. — Забрави за това, скъпи! Да бягаме навън и от там ще позвъним на 911. — Посегна към дамската си чанта. — Хайде! Трябва да се махаме.

— Чакай само…

В този миг вълна от пламъци и дим лумна от вратата на мазето и обгърна Арни. Той вдигна ръце да закрие лицето си, но експлозията го запрати към далечната стена и той се стовари на пода, като изкрещя от болка.

Не, не, не! Рут се хвърли на земята под бесния огнен вихър, който излизаше от вратата, и изкрещя името на съпруга си. Запълзя към него.

Изведнъж силен трус я повали на колене и половината от кухненския под, където тя стоеше, пропадна около метър-два в мазето — взривът беше счупил подпорните греди. Сред дима и пламъците тя видя как Арни, легнал на една страна, трескаво удря по горящите си дрехи. Беше останал над нея, върху здравата част от пода. Между пролуките на дъските излизаха гъст чер дим, пламъци и червени искри като разлютени пчели.

Рут скочи на крака върху наклонения под и трескаво се огледа. Сега не можеха да избягат през задния вход — след хлътването на пода той бе прекалено високо и обгърнат от пламъците, излизащи нагоре от мазето.

Предният. Трябваше да достигнат предния вход. Но първо Рут трябваше да се покатери на нивото, където лежеше Арни.

— Скъпи, скъпи! — извика тя. — Предният вход! Бягай към предния вход!

Но думите й се изгубиха в рева на огъня. Не беше подозирала, че огънят може да издава толкова силен шум.

Като се опитваше да избягва мятащите се като камшици пламъци, тя запълзя нагоре към Арни, който се давеше и гърчеше от болка. Поне беше успял да свали горящите дрехи.

Тя се хвана за края на дъските на неговото ниво и понечи да се вдигне.

— Към главния вход. Хайде…

Но в този момент тази част от пода, на която стоеше, съвсем хлътна и Рут се стовари в мазето, сред купчина бетон, под град от дъски, кухненската маса, готварски книги и консерви боб.

Огънят сега беше навсякъде около нея: кашони, списанията на Арни, коледни украси, стари дрехи, мебели — всичко гореше. И пламъците лижеха кутиите и бутилките със запалими материали на работната маса на Арни: разредители, терпентин, спирт. Можеха да избухнат всеки момент.

Рут Филипс осъзна, че ще умре.

Помисли си за Клеър и Сами. За внуците си. За Арни, разбира се. Любовта на живота й. Преди, сега, завинаги.

Тя се наведе точно когато още една греда се откърти и се стовари на пода. За малко пропусна главата й.

Димът я задушаваше; искрите я пареха. Горещината беше изгаряща.

Но тогава Рут реши: „Не“.

Нямаше да умре така. В болка. Не от огън.

Огледа се, доколкото можеше в гъстия дим. Стълбите се бяха срутили, но в ъгъла, точно под все още запазените останки от горния етаж, където лежеше Арни, беше старият скрин на майка й. Тя пропълзя там и се покатери върху него. Нямаше достатъчно сили да се прехвърли на пода отгоре. Но изрита чехлите си за по-добро сцепление, протегна високо единия си крак и успя да стъпи на огледалото на тоалетката. Един мускул на бедрото й се изпъна почти до скъсване.

Тя преглътна болката.

Огънят се разгаряше. Кутия терпентин избухна и до нея се извиси вихър от пламъци и дим с мирис на бор. Рут се завъртя; усети паренето на огъня по глезените и ръцете си. Но дрехите й не се запалиха.

Пламъците лижеха една кутия разредител за боя.

Сега. Това беше моментът. Последен шанс.

Тя се вкопчи в счупените дъски отгоре, изрита с все сила и отчаяно, със зъби и нокти, пропълзя нагоре и се изтърколи на пода в кухнята до Арни.

— Рут!

Арни пропълзя до нея. Беше само по боксерки. Половината от косата му я нямаше, веждите — също. Имаше изгаряния по лицето, шията, гърдите и дясната ръка, но те не го бяха парализирали.

— Бързо! Трябва да се измъкнем! Отпред!

Като се придържаха ниско, за да използват малкото оставащ въздух, двамата запълзяха към антрето, но стигнаха само на половината път до входната врата. От дима не бяха видели, че холът и антрето също са обхванати от пламъците. Прозорците в спалнята също не вършеха работа. И тези стаи горяха.

— Гаражът — извика тя.

Това беше последната им надежда.

Хванати за ръце, те хукнаха напред. Миг преди горещината и пламъците да ги погълнат — обричайки ги на мъчителна смърт в тесния коридор — двамата се добраха до вратата на гаража. Рут докосна металната дръжка и веднага я пусна.

— Горещо!

Двамата се вцепениха за момент. После се изсмяха дружно, малко истерично. Защото, разбира се, беше горещо. Всичко в проклетата къща беше горещо.

Рут пак хвана дръжката, натисна я и бутна вратата. Двамата приклекнаха. Но нямаше пламъци — само дим и пара, извиращи в гаража от отдушниците и между дъските на пода. Хукнаха вътре. Почти нищо не се виждаше, но гаражът беше малък и тъй като го използваха само за склад, а не за паркиране, успяха да намерят пътя до външната врата между трупани с години кашони, кухненски уреди и спортна екипировка.

Задъхани и бършейки сълзящите си очи, стигнаха до предната част на помещението. На Рут й прилоша и падна веднъж. Успя да глътне по-чист въздух ниско до пода, след това с помощта на Арни отново се изправи.

Прегърнати, съпруг и съпруга най-сетне се добраха до предната част на гаража. Със смях, този път от облекчение, Рут натисна копчето за отваряне на вратата.