Джефри Дивър
Имитаторът (35)

Трийсет и пета глава

Три следобед.

В този час Линкълн Райм и човекът, на когото изпрати текстово съобщение вчера след срещата с Едуард Акройд, се бяха разбрали да се чуят.

И този човек беше не кой да е, а един истински шпионин.

Линкълн Райм имаше връзки с американската шпионска общност. Вярно, непостоянна и противоречива връзка, но безспорна.

Причината да не може да участва в случая „Ел Алкон“ — с мексиканския наркобарон, в момента съден за убийство — беше една среща във Вашингтон, на която бе отишъл, за да съдейства за създаването на нова агенция за сигурност на САЩ.

Райм и Сакс се бяха свързали с организацията по повод на едно скорошно разследване. Те, от една страна, и Службата за алтернативно разузнаване, от друга, се бяха сблъскали при тайна операция на САР в Неапол, Италия. В крайна сметка, Райм и Сакс спасиха репутацията на организация — и няколко човека, междувременно. Директорът бе толкова впечатлен от тяхната работа, че се опита да ги вербува.

Но службата към САР бе свързана с чести задгранични пътувания. Заради физическите си ограничения Райм не беше склонен да приеме въпреки интересната работа, която предлагаше организацията. Освен това в Ню Йорк не липсваха интересни криминални случаи. Защо да търси на друго място? Тук беше и домът им със Сакс. Той все пак с готовност взе самолета до Вашингтон, за да помогне на САР да създаде ново подразделение за криминалистика и анализ на веществени доказателства.

На първата среща един конгресмен, участващ в създаването и финансирането на САР, каза:

— Радвам се, че сте тук, капитан Райм и детектив Сакс. Убедени сме, че можете да ни помогнете в нашата задача да параметризираме една нова динамика за използване на анализа на веществени следи в разузнаването.

Райм, който иначе би влязъл в лек словесен дуел за прекаленото многословие и особено за този чудат глагол „параметризирам“, си припомни, че се намира в сърцето на държавната бюрокрация и си замълча. Идеята беше разумна: новото звено щеше да прилага методите на криминалистиката за събиране и анализ на разузнавателна информация и използването й като „оръжие“.

— Търсите предател в американското консулство във Франкфурт и всички минават на детектора на лъжата? Достатъчно е да намерите по дрехите на някого само една уличаваща молекула, идентична с молекулни следи от китайското консулство.

Искате да обезвредите севернокорейски подривен отряд в Токио? Просто изпратете на японските власти микроследи и отпечатъци от обувки, които ги изобличават в незаконно притежание на оръжие, и хоп, ето ги в затвора — и то за дълго. Много по-хуманно от снайперисти. И най-важното — някой друг, а не правителството на САЩ, ще свърши мръсната работа.

Отделът щеше да се казва ЕВИДИНТ — от EVIDence, „улики“ и INTelligence, „разузнаване“.

Точно на директора на САР, Дарил Мълбри, беше изпратил текстово съобщение Райм, след като Акройд му каза за руския произход на Извършител 47. Мълбри бе отговорил, че ще му се обади в 15:00.

В шпионските среди точността явно беше на почит, защото телефонът му звънна в 3:00:42.

— Линкълн, здравей!

Мълбри, спомни си Райм, беше блед, хилав мъж с оредяла светлокестенява коса. Съдейки по говора му, беше от Южна или Северна Каролина или Тенеси. При първата им среща Мълбри беше дипломат от ниския ешелон. Скромният му външен вид по нищо не издаваше, че управлява разузнавателна операция за сто милиона долара, включително с тактически отряд, който можеше да накара някого да изчезне за нула време.

— Извинявай, че толкова се забавих. Имах да оправя една бъркотия в Европа. Голяма каша. Но до голяма степен — ако не и напълно — нещата се подредиха. Ще ти разкажа по-късно. Какво мога да направя за теб? Интересуваш се как се развива твоето дете, ЕВИДИНТ? Плавно. Макар че никога не съм разбирал тази дума. Какво общо има с плаване? И няма ли опасност от удавяне?

— Не, за нещо друго те търся. По-спешно.

Мълбри беше свикнал с нетърпеливостта на Райм.

— Разбира се. Казвай.

— Търсим един престъпник. Изглежда, че отскоро е в града. Диагноза: доста луд. Обсебен от диамантите. Отмъкна близо два милиона под формата на сурови камъни, както се изразяват в бранша. Необработени диаманти. Уби невинни хора. Включително с мъчения в два случая.

— Мъчения? За какво?

— Най-вече, за да открие свидетели, които са го видели. Но вероятно и за удоволствие.

— Подробности?

— Няма много. Руснак, вероятно от Москва, говори английски горе-долу свободно. Бял. Сини очи. Среден ръст и телосложение. Модните му предпочитания включват ежедневни дрехи и скиорска маска.

— Голям образ си, Линкълн. Защо е откраднал камъните? Финансиране на тероризъм? Пране на пари?

— Това е най-странното. Убиецът явно си е поставил за мисия да спасява диамантите от оскверняване. Нашият британски консултант го описва като „психо“.

— Дали възнамерява да се върне в Майка Русия, или е намислил други пакости?

— Предполагаме, че ще остане в страната, поне за известно време.

— Тук е отскоро, нали така каза? Колко отскоро?

— Не се знае. Но проверихме за подобна схема на действие в базите данни и не намерихме нищо. Затова вероятно е тук от седмица или десетина дни. Но това е само предположение.

— Метод за ликвидиране на лицата?

— Глок, късоцевен, трийсет и осми калибър, и макетен нож.

— Олеле! Свидетелства за военна подготовка?

— Това също е предположение. Но е умен. Внимава да избягва камерите и да не оставя следи.

— Добре. Искаш да потърся имената на всички руснаци, които са пристигнали в САЩ в този период. Със съмнителна биография или занимания.

— Точно така.

— Добре, руснак, диаманти, психо, достъп до оръжие. Ще видя какво можем да открием. Веднага го пускам.

Райм чу тракане на клавиатура. Бързо като колела на влак по стари релси.

След малко Мълбри пак се обади:

— Ще отнеме известно време… и списъкът може да е дълъг. Вече не ги спираме на границата, тия руснаци. Студената война свърши, ако си чул.

Райм се изсмя.

— Слушай, Линкълн, като така и така си говорим, нека да те попитам нещо.

Райм си спомни онова, което Мълбри бе казал преди малко.

Ще ти разкажа по-късно…

— Да?

— Случаят, за който ти казах. Разбихме радикална клетка в предградията на Париж. Всичко е наред. Но в хода на акцията нашият екип засече цифров трафик, който привлече вниманието ни. Съобщения между Париж, Централна Америка и Ню Йорк. Тази тройна комбинация намирисва на тероризъм.

— По тези направления сигурно минават по милион имейли всеки ден — отбеляза Райм.

— Със сигурност. Но тези са различни. Бяха кодирани с помощта на дванайсетични алгоритми. Практически неподлежащи на дешифриране. И това е доста смущаващо.

Райм имаше представа за дванайсетичната числова система, тоест изградена на базата на 12, а не на 10. Двоичната система има само две цифри: 0 и 1. Десетичната има десет: от 0 до 9. Дванайсетичната има дванайсет, от 0 до 9 плюс два допълнителни символа: А и В.

Мълбри продължи:

— Методът за криптиране е толкова „праведен“ — както се изразяват техничарите — че третираме софтуера като оръжие. По „Правилата за борба с международния трафик на оръжие“ на Държавния департамент той е равносилен на боеприпаси. Тъй като един от източниците на съобщенията е Ню Йорк, много ми е любопитно дали някой от градската полиция е попадал на дванайсетично криптирани имейли или есемеси.

— Не. Не съм чувал за такова нещо. — Райм погледна Купър. — Мел, някакви случаи на дванайсетично криптиране?

— Не.

— Обади се на Родни и провери дали той не е чул нещо. — Райм отново заговори по телефона: — Ще говорим с нашия експерт. Ще видим.

— Благодаря. Доста сме разтревожени. Проверяваме местата, от които може да са изпратени съобщенията. Много ще е трудно да ги локализираме. Проксита, разбира се. — Мълбри пак се изсмя: — Праведни.

— Ще ти се обадя, ако открием нещо.

Двамата си казаха дочуване и затвориха.

Хъм, интересна идея да се използва дванайсетичната система като основа за криптиране. Райм се интересуваше от математика и знаеше, че според много математици бройната система на основата на числото дванайсет е много по-лесна за научаване и за изчисления. Даже беше чел за дванайсетичните часовници, в които една минута се равнява на петдесет секунди. Часовниково показание 7:33:4А в дванайсетичен код например е 2:32:50 стандартно часово време.

Очарователно.

Но, разбира се, това нямаше значение. И Райм прогони тези мисли. Надяваше, че ще може да помогне на Мълбри, но Извършител 47 беше приоритет. Телефонът иззвъня. Номерът беше непознат.

Като се надяваше, че не е поредната телефонна реклама, Райм вдигна:

— Ало?

— Господин Райм? Капитан Райм?

Акцентът, макар и едва доловим, беше испански.

— Да?

— Казвам се Антонио Карерас-Лопес и съм адвокат от Мексико. В момента съм в Ню Йорк и се питах дали ще можете да ми отделите няколко минути от времето си.

— Много съм зает. За какво става дума?

— Един от клиентите ми в момента е подсъдим. — Гласът на Лопес беше нисък и мелодичен. — Бих искал да обсъдя с вас нещо, което изникна. Свързано е с вас.

— Кой е вашият клиент?

— Мексикански гражданин е. Ако следите новините, вероятно сте чули за него. Едуардо Капиля. По-известен като Ел Алкон.

Линкълн Райм рядко се изненадваше. Но всяко вълнение в неподвижното му тяло се проявяваше като силна пулсация в слепоочията му. Лопес се обаждаше точно за случая, в който Райм искаше да участва, но нямаше време заради срещата с Дарил Мълбри и САР във Вашингтон.

— Да, запознат съм със случая. Обяснете, моля.

Лопес продължи:

— Знам, че сте запознат с процедурата при криминалните дела. Прокуратурата е длъжна да осигури на защитата доказателствените материали преди делото. В материала, който получихме, видяхме вашето име като потенциално вещо лице и свидетел по въпросите на криминалистиката. Но имаше бележка, че не сте на разположение.

— Оставих името си като консултант на прокуратурата, но трябваше да пътувам извън града.

— Проучих ви, капитане, и признавам, останах впечатлен от опита и квалификацията ви. Много впечатлен. — Лопес замълча за момент. — Доколкото разбирам, консултантските услуги, които извършвате, са изключително за обвинението.

— Работя и по граждански дела — за ищеца или ответника — но в наказателните, да, консултирам прокуратурата.

„И от време на време разузнаването“ — мислено допълни Райм.

— Аха, ясно. Ако позволите да ви отнема няколко минути, за да обясня? Делото е в ход и обвинението представи тезата си. Но при прегледа на материалите нашите експерти намериха нещо, което изглежда смущаващо. Изглежда, че доказателствата, част от доказателствата, са фалшифицирани от полицията или ФБР. Моят клиент няма добро име и — честно казано — не е добър човек. Вършил е лоши неща. Но това не означава, че е виновен за престъпленията, за които го съдят.

— Искате да ме наемете, за да установя дали веществените доказателства са фалшифицирани?

— Мисля, че не сте човек, който се интересува много от парите, макар че сме готови да ви платим солиден хонорар. Струва ми се обаче, че сте човек, който държи на справедливостта. В този случай има нещо, което не е наред. Но не мога да намеря някого, който е готов да ми помогне да го докажа. Говорих с четирима бивши прокурори и пенсионирани детективи и двама професионални криминалисти, но всички отказаха.

— Подадохте ли жалба за изключване на веществените доказателства или за процедурни нарушения?

— Още не. Не искаме да го правим без убедителни доказателства.

Райм се замисли.

— От това, което прочетох, изглежда, че има няколко обвинения.

Лопес се изкиска:

— О, да. Тъй като нямаме договорни отношения, ще се въздържа да давам подробности. Но позволете ми да приведа един пример. Някой е обвинен по пет параграфа. Няма съмнение, че е виновен по един от тях — да речем, незаконно влизане в страната. Има достатъчно доказателства. И съдът със сигурност ще го обяви за виновен за това. Но по другите, по-сериозни обвинения, нападение със смъртоносно оръжие и опит за убийство, той е сто процента невинен. Някой друг е извършил тези престъпления и моят клиент, моят хипотетичен клиент, дори не е бил наблизо, когато са се случили.

— Справедливост — прошепна Райм.

— Справедливост — повтори адвокатът. — Да, точно това е проблемът. Господин Райм, като четох за вас, видях, че веднъж сте свидетелствали по молба на мъж, искащ да бъде пуснат от затвора на основание, че в лабораторията умишлено са фалшифицирани резултатите от ДНК анализ. Казали сте пред съда, че независимо дали умишлено или неволно, не е допустимо криминалистът да прави грешки. Истината е над всичко, така сте казали.

Райм си спомняше случая; още ясно си представяше лицето на човека, лежал осем години за изнасилване, което не беше извършил. Очите му, вперени в Райм, бяха изпълнени с надежда и отчаяние. Лаборантката, която умишлено бе фалшифицирала резултата, защото била убедена, че е виновен, не смееше да вдигне поглед.

Сега Райм каза:

— Никога не си съставям мнение за моралните качества на обвиняемите в съдебните дела, по които работя. В момента имам важно разследване, но може да се отбиете у дома да поговорим.

— О, наистина ли, господин Райм? Много съм ви благодарен.

— Нищо не мога да обещая, но бих искал да чуя повече подробности.

Уговориха се за час и Райм каза адреса си. Затвориха.

Райм се приближи с количката до таблиците с уликите. Купър попълваше последната информация от лабораторията по криминалистика в Куинс: по якето, което бяха намерили в уличната шахта, нямаше ДНК или пръстови отпечатъци. Събраните косми и натривки от мястото на нападението в Грейвсенд също не бяха послужили.

Райм се втренчи в думите на дъската. После се абстрахира от тях и пак се замисли над казаното от мексиканския адвокат. Замисли се също за Сакс, Селито, Купър и другите, трудещи се неуморно по случая „Извършител 47“. Запита се как ли щяха да реагират, ако знаеха, че се изкушава да се включи в екипа на наркотърговеца?

Нямаше добър отговор на този въпрос и затова реши повече да не умува над него и пак се върна към уликите.