Джефри Дивър
Имитаторът (56)

Петдесет и шеста глава

Сакс седеше в линейката пред бижутерийния магазин, в сянката на сградите отпреди две столетия. Бе отказала носилка.

Парамедикът обяви, че няма сериозни наранявания; нямаше счупени ребра — нито от коляното, нито от обувката на руснака — само леки контузии. Имаше малко порязване от ножа в основата на безименния пръст на лявата ръка — където тъкмо бе започнала ампутацията. Малко бетадин и превръзка бяха достатъчни.

Едуард Акройд стоеше до нея. Изглеждаше разстроен. Характерната му лека усмивка се беше завърнала, но разбираемо, доста вяла. Такова бе изражението и на кафявите му очи. Той обясни, че решил да дойде в магазина, за да говори с нея и Ейбрахам Блаустейн, ако може с нещо да помогне. Надникнал вътре, не видял никого и влязъл. После за свой ужас видял мъж, седнал върху нея и държащ нож. Забелязал също пистолет в джоба на черното яке върху тезгяха — на руснака (наложило се да го свали, за да се предреши като Блаустейн).

Когато престъпникът го видял и се изправил, вдигайки ножа, Акройд дръпнал спусъка.

— Дори не се замислих. Просто стрелях. Това е всичко. Аз просто… всички тези години в лондонската полиция. Никога не съм стрелял. Никога не съм носил оръжие.

Раменете му увиснаха. Той нервно зачопли палеца си с показалеца.

— Всичко е наред — каза тя.

Макар да знаеше, че не е. Първият оставя с теб. Завинаги. Колкото и неизбежно да е било, колкото и инстинктивно да си действал, първият смъртоносен изстрел оставя незаличима следа в съзнанието, сърцето и душата.

На няколко пъти Акройд пита медиците и полицаите дали руснакът наистина е мъртъв — явно се надяваше, че само го е ранил. Един поглед на пораженията от куршума с кух връх обаче бе достатъчен.

— Едуард, благодаря — каза Сакс.

Недостатъчно, за да изрази признателността си, разбира се. Но какво беше достатъчно?

Въпреки това Сакс имаше смесени чувства за случилото се. Пръстите й бяха непокътнати, тя беше жива. Но заедно с Извършител 47 бяха изгубили и най-лесния си — и може би единствен — шанс да узнаят къде са заложени другите газови бомби. Докато съдебният лекар довършваше предварителния преглед, Сакс облече гащеризона си за огледи и се наведе над трупа, за да види какво би могъл да й каже посмъртно руснакът.

* * *

— Знам, че е голяма разправия, господине. Но, между нас казано, на ваше място не бих се тревожил много.

Андрю Крюгер кимна и се опита да си придаде загрижено изражение.

— Аз… просто не знам какво да кажа.

Детективът, едър чернокож, караше цивилната кола към местния участък, който по думите му не бил много далеч. Крюгер седеше на предната седалка на крайслера. Не беше арестуван. Самият детектив бе определил, че стрелбата била оправдана и бе обещал, че „ще гарантирам за вас, господин Акройд“.

Все пак имаше доста формалности. Трябваше да даде показания, щеше да има разследване и всички факти щяха да бъдат представени на прокурор, който да вземе окончателното решение за съдбата му.

— Вероятността да се стигне до съдебен процес е едно на милион. Залагам пенсията си. Никой прокурор няма да рискува репутацията си, като предяви обвинения по такъв случай. Освен това имате зелена карта.

— Какво?

— Нещо като билет за освобождаване от затвора.

Крюгер пак не го разбра.

— Моля?

— Вие нямате ли „Монопол“ в Англия?

— Нелоялни търговски практики?

Детективът го погледна развеселено:

— Няма значение. С две думи Амелия — тоест детектив Сакс — ви спасява кожата. Тя е голяма клечка в управлението. Това е повече от препоръка.

Продължиха в мълчание известно време.

— И аз съм го преживявал — продължи детективът. — Случи ми се. Веднъж. От двайсет и четири години работех в полицията, но никога не бях стрелял. И в един момент, преди година и половина… — Гласът му потрепери. — Семейна свада. Някакъв тип беше изтрещял, не си беше гълтал хапчетата. Искаше да застреля майка си и с партньора ми се опитвахме да го разубедим. Но той изведнъж насочи оръжието към Джери. Нямах избор. — Замълча за момент. — Не беше зареден. Пистолетът. Но… преживява се. Аз го преживях.

Или не.

— Благодаря за разбирането — каза Крюгер с цялата искреност, която можеше да симулира. — Не съм сигурен, че някога ще бъда същият.

И това го казваше човек, който бе убил най-малко тринайсет души — макар и само трима от тях с огнестрелно оръжие.

Спомни си изражението на Ростов, когато руснакът видя пистолета, насочен в главата му. Смайване, после искрица на разбиране, когато осъзна, че са му заложили клопка. Крюгер стреля бързо, преди руснакът да изрече името му и да подскаже на Сакс, че се познават. Целеше се право в слепоочието.

Смъртта на Владимир Ростов беше неизбежна.

И планирана от известно време. Крюгер бе решил да го убие още когато разбра, че руснакът е проникнал в телефона му и е дошъл в Ню Йорк да играе ролята на „Обещаващия“. На този етап вече се беше убедил, че Райм и Амелия са изключително способни и за да ги заблуди, трябва да им даде както автор на престъпния план — фанатика Езекийл Шапиро, така и неговия наемник, екотерорист, Владимир Ростов.

Реши да убие Ростов със собствения си нерегистриран глок — същия, който бе използвал, за да стреля по Вимал и да убие Сол Вайнтрауб. В суматохата след стрелбата той пусна няколко 9-милиметрови патрона в якето на Ростов, за да го свържат по-сигурно със стрелбата в магазина на Пател и убийството на Вайнтрауб. Освен това Крюгер взе мобилния телефон на руснака и ключовете от мотела, където бе отседнал, и тойотата му.

Щом минеше разпитът му в полицията, което предполагаше, че няма да отнеме дълго, щеше да отиде в стаята на Ростов, да заличи всички улики и да унищожи руските предплатени телефони, лаптопа и колата му.

Стигнаха пред участъка и Крюгер слезе. Детективът го поведе към входната врата.

— Насам, господин Акройд. Сега, просто за да знаете. Вие не сте арестуван. Няма да ви вземат пръстови отпечатъци и да ви снимат. Нищо такова. Само ще дадете показания.

— Благодаря, полицай. Също и за подкрепата. Това, което се случи… беше разтърсващо.

Крюгер помисли дали да не се престори, че бърше сълзи, но реши, че ще е прекалено.