Джефри Дивър
Имитаторът (4)

Четвърта глава

Местопрестъплението в „Пател Дизайнс“ на Четиридесет и седма улица изправи Амелия Сакс пред три въпроса.

Първо, при положение че извършителят бе оставил стотици диаманти — съвсем достъпни в отворения сейф — какво всъщност беше откраднал? И дали изобщо беше взел нещо.

Второ, защо е измъчвал Пател?

Трето, кой е подал анонимния сигнал за престъплението и е дал доста подробно описание на извършителя? Този въпрос имаше и втора част: Беше ли още жив? Щом влезе в магазина на третия етаж, тя подуши въздуха и веднага прецени, че тук е стреляно. Предположи, че свидетелят е видял грабежа, по него са стреляли, но е избягал и после се е обадил в полицията от уличен телефон.

Магазинът беше малък и разстоянието от оръжието до жертвата би било не повече от три-четири метра. Трудно е да не улучиш от толкова близо. Никъде в офиса или коридора нямаше следи от изстрелян нахалост куршум. Значи свидетелят почти със сигурност беше ранен.

Сакс — с бял гащеризон с качулка и калцуни — заобиколи голямата локва кръв, напомняща по форма езерото Мичиган, и сложи няколко номерца за снимки: това са картончета, които се поставят за означаване на разположението на веществени доказателства и съществени елементи от местопрестъплението. След като направи снимките, тя започна огледа: обходи местопрестъплението сантиметър по сантиметър за търсене на следи. Методът на мрежата, който използваше и бе научила от Райм, включваше преминаване от единия край на местопрестъплението до другия, след това завъртане, преместване с една стъпка встрани и връщане в обратната посока подобно на начина, по който се коси трева. След това криминалистът се обръща перпендикулярно и извършва същата процедура още веднъж.

Сакс извършваше обичайните дейности при такъв оглед: събиране на микроследи, снемане на отпечатъци от обувки, търсене на пръстови отпечатъци и вземане на проби от места, където извършителят можеше да е оставил ДНК. Изправи се за момент, като постави ръце на кръста си, и огледа магазина, заемащ, по груба преценка, само около осемдесет квадратни метра. Погледна през входната врата, подпряна с гумено трупче, и забеляза човек с работен комбинезон подобен на нейния.

— Компютърът е в офиса — каза му. — Стискам палци да излезе нещо.

Колегата й беше специалист по анализ на камери за наблюдение и устройства за съхранение на данни. От твърдия диск на компютъра на Пател той щеше да извлече всичко, което можеше. Единствената камера в магазина беше насочена към вратата зад щанда. Изглеждаше, че работи: червеният индикатор премигваше игриво. Кабелът й бе свързан с настолен компютър, до който имаше също голям принтер и нелепо изглеждащ, старомоден факс. Камерата не беше свързана с централно табло, а само с компютъра.

По отношение на системата за сигурност обаче Сакс знаеше, че не е достатъчно само да стиска палци. Този престъпник не приличаше на човек, който ще забрави да изтрие видеозаписите. Но както знае всеки полицай, изтриването на цифрови данни никога не е необратимо. Много уличаващи файлове могат да бъдат възстановени — ако са съществували по принцип. Едно голямо „ако“.

Сакс попълни данните за съхраняване на улики на картончетата, прикрепени към всяко хартиено или найлоново пликче с веществени доказателства.

Дотук добре. Сега идваше трудната част.

Беше оставила труповете за накрая.

Защото, ако не се налагаше да се обработят първи, обикновено винаги оставаха за десерт.

Сцената, която грабна вниманието й веднага и още я караше да се вълнува, бяха пръстите на младите мъж и жена, чиито гърла бяха прерязани. Ръцете им бяха вързани отзад, но двамата бяха успели да се притиснат един до друг — вероятно малко преди края — и да сключат пръсти. Бяха се гърчили от болка, но пръстите им оставаха преплетени. В предсмъртната си агония бяха намерили малко утеха в допира на любимия човек. Поне така се надяваше Сакс. Тя бе работила като патрулиращ полицай, а след това дълги години като детектив в „Тежки престъпления“. Сърцето й беше претръпнало за такива сцени — професията го изискваше. Но такива дребни детайли все още бяха способни да я разчувстват, независимо че успяваше да сдържи сълзите си. При някои нейни колеги този момент никога не идваше. Тя смяташе, че благодарение на тази своя способност е станала по-добър полицай.

Собственикът на магазина, Джатин Пател, също бе с прерязано гърло. Имаше обаче една разлика — убиецът го беше измъчвал. Съдебният лекар, една стройна азиатка, бе посочила порязванията по ръцете, ухото и лицето. Имаше и следи от удари с пистолет. Всички рани бяха нанесени преди настъпването на смъртта.

Никоя от жертвите не изглеждаше да е била ограбена, въпреки че нито у бижутера, нито другаде в магазина бе намерен телефон. Обичайните предмети, които крадецът взема в такива случаи, не бяха пипнати: портфейли, дамска чантичка, бижута, пари. Сакс снима трите трупа от всички ъгли, взе проби за влакна и други микроследи, а също и от косата — за ДНК анализ. Събра частици изпод ноктите, въпреки че не изглеждаше нито една от жертвите да се е борила с извършителя. Огледа под ултравиолетова светлина кожата около китките, вързани с кабел, за пръстови отпечатъци, но не откри. Не беше очаквала да намери: навсякъде на местопрестъплението имаше толкова много отпечатъци от платнени ръкавици, включително кървави, че тя бе почти сигурна, че извършителят не е оставил свои.

— Може ли за момент? — чу се глас от офиса.

Сакс отиде до вратата.

— Няма твърд диск — каза специалистът по електронни улики, чийто корем поставяше на изпитание ципа на гащеризона. — Взел го е. И няма резервен.

— Той… как го е извадил?

— Сигурно си е носил инструменти. Лесно е — една кръстата отвертка е достатъчна.

Тя му благодари и излезе в коридора. Кимна на съдебната лекарка, която чакаше търпеливо и се занимаваше с телефона си.

— Можете да ги вземате — каза Сакс.

Жената кимна и се обади по радиостанцията на колегите си в колата. Щяха да донесат носилки и чували и да транспортират труповете в моргата за пълна аутопсия.

— Детектив? — Един млад, добре сложен униформен полицай от местния участък се приближи от асансьора. Спря малко преди вратата.

— Свърших с огледа, Алварес. Чисто е. Какво намерихте?

Алварес и колежката му, афроамериканка, наближаваща трийсетте, се бяха разделили, за да обиколят района в търсене на свидетели или улики, които престъпникът можеше да е оставил при идването си или оттеглянето си от местопрестъплението. Търсенето на очевидци едва ли беше особено плодотворно, досети се Сакс. Много от офисите в сградата бяха празни. Навсякъде се виждаха надписи „Дава се под наем“. Освен това беше почивен ден — Шабат — и другите фирми на етажа бяха затворени.

— Три офиса на втория етаж и два на етажа над нас са отворени — каза Алварес. — Двама души чули гърмеж между 12:30 и 12:45, но помислили, че е от ауспух на улицата или от някой строеж. Никой друг не е видял или чул нищо.

Може би казваха истината, макар че Сакс бе малко скептична. Престъплението беше станало около обяд. Служителите, влизащи или излизащи от сградата, лесно можеха да са видели престъпника, но в такива случаи беше обичайно очевидците да получават временна глухота — и слепота — от тази болест, известна като инстинкт за самосъхранение.

— И това тук…

Алварес посочи към едно място близо до асансьора: охранителна камера, монтирана на стената. Сакс не я беше забелязала, когато дойде. Сега присви очи и се изсмя мрачно:

— Замазана с боя?

Той кимна:

— И погледни накъде водят следите от спрея.

Отначало Сакс не разбра, но после осъзна какво има предвид той. Извършителят — вероятно извършителят — беше започнал да пръска със спрея, докато още е стоял зад камерата, а после бе улучил обектива точно отдолу — за да е сигурен, че няма да бъде заснет даже за част от секундата. Умно.

Както вземането на твърдия диск.

— Камери на улицата?

— Тук може би има добра новина — каза Алварес. — Магазините отдясно и отляво на входа на сградата в момента правят копия от записите си. Казах им да запазят оригиналите.

Копията бяха достатъчни за разследването, но оригиналните файлове щяха да потрябват в съда.

„Ако се стигне до съд“ — помисли си Сакс.

Тя пак погледна към бижутерското ателие и се замисли за първия от трите въпроса, които си задаваше. Въпрос номер едно: Какво е взел? Беше направила щателен оглед, но, разбира се, това не й даваше достоверна представа какво липсва от местопрестъплението.

Огледа още веднъж. „Пател Дизайнс“ не беше бижутериен магазин като повечето други. Нямаше витрини, които крадецът да счупи и да ограби. Ателието се състоеше от три стаи: приемна, офис, свързан с нея, и през него вляво — работилница, пълна с оборудване за — както предполагаше Сакс — обработка на скъпоценни камъни и изработване на бижута. Това трето помещение беше най-голямото от трите. Вътре имаше работни места за двама души — големи въртящи се колела, подобни на тези, които грънчарите използват за изработването на вази и купи. Също няколко очукани промишлени апарата, един от тях, очевидно — малък лазер. Стаята служеше също за склад: по рафтове и покрай стената имаше купчини празни кутии, офис консумативи, почистващи препарати. Не личеше да е имало нещо ценно.

Голяма част от приемната — с размери три на четири метра — беше заета от дървен плот. Имаше също диван и два различни стола. На плота имаше няколко квадратни кадифени подложки за бижута, няколко лупи, купчина празни листа. Сакс предполагаше, че Пател е изработвал само бижута по поръчка. Посрещал е клиентите тук и е изваждал готовите изделия от работилницата или от високия до кръста сейф в офиса, за да им ги покаже. От интернет Сакс беше научила, че основната дейност на фирмата е обработка на големи диаманти за други производители на бижута.

Въпрос номер едно…

Какво си взел от тук?

Сакс се върна в офиса и огледа сейфа и съдържанието му: стотици квадратни бели хартиени пликчета с размери седем на седем сантиметра, сгънати като японски оригами. Във всяко от тях имаше диамант.

Върху сейфа и няколко от хартиените пликчета имаше отпечатъци от ръкавиците на престъпника — с кръв и други частици, попити от влакната на плата. Но не беше ровил. По-логично беше, помисли си Сакс, или да е взел всичко, или ако е искал нещо конкретно, да е тършувал в сейфа, разбърквайки пликчетата, които не му трябват.

Имаше един начин да се разбере. Сакс бе събрала всички документи, които намери в офиса. Някой от тях вероятно съдържаше списък на диамантите, които Пател е имал в наличност. Техниците от Отдела по криминалистика в Куинс — по-специално тези от лабораторията за ценни предмети — щяха да сравнят списъка със съдържанието на сейфа. Накрая щяха да открият какво липсва.

Можеше да отнеме месеци.

Прекалено дълго. Трябваше възможно по-скоро да се разбере какво е взето, за да може полицията да започне да разпитва информаторите си и известните търговци на крадени бижута и перачи на пари. При грабежите, ако не хванеш извършителя на местопрестъплението, разследването неизбежно се проточва дълго, със сложни еквилибристики в необятния свят на търговията с крадени стоки.

Сакс не виждаше начин да се съкрати този процес.

Освен ако…

Тук имаше нещо гнило. Защо беше оставил диамантите? Какво можеше да е по-важно от тях?

Тя клекна — предпазливо, защото засегнатата й от артрита коленна става понякога я мъчеше в такова влажно време — и се вгледа по-внимателно в сейфа. Някои от пликчетата съдържаха само по един диамант, в други имаше десетки. Камъните бяха много красиви, изглеждаха достойни да бъдат отмъкнати до един. Но какво не й беше известно? Сакс никога не си беше падала по бижута. Единствените украшения, които носеше, бяха годежният пръстен със син диамант и тънка златна халка — сега и двете скрити под гумената ръкавица.

В сейфа вероятно имаше камъни на стойност неколкостотин хиляди долара.

Приканващи да бъдат взети.

Но престъпникът не ги беше взел.

Тя се изправи; по слепоочията й вече избиваха капки пот. Денят беше студен, но радиаторите в старата сграда бълваха топлина, която се задържаше между тялото й и белия комбинезон от плътен полиетилен. Спомни си дните, когато единствените специални средства, които слагаше при оглед на местопрестъпление, бяха ръкавиците и понякога калцуни. Защитният костюм, вече задължителен за криминалистите по целия свят, се използваше по две причини: Първо, поради риска от опасни вещества на местопрестъплението. И второ, заради адвокатите. Вероятността от замърсяване на местопрестъплението, ако не носиш защитно облекло, беше изключително малка. Но всеки обигран адвокат можеше да разбие на пух и прах тезата на обвинението, като посее семенцето на съмнението, че е възможно това да се случи.

Добре, ако не нещо от сейфа, тогава какво?

Докато хората на съдебния лекар изнасяха труповете — първо клиентите, а след това и Пател — Сакс още веднъж огледа трите помещения.

Дали, запита се тя, не ставаше дума за обир, а за поръчково убийство? Може би Пател е дължал пари на някой едър лихвар и не е успял да ги върне? Едва ли: той имаше успешен бизнес и не приличаше на човек, който ще моли местните мафиоти за заем с трийсет на сто лихва — и то за месец.

Престъпление от страст? Според информацията, която вече имаха, Пател беше вдовец. И пълничкият, раздърпан мъж на средна възраст просто не изглеждаше като човек, който ще се замеси в пламенна и опасна любовна връзка. Ако целта на извършителя е била просто да убие Пател, защо го беше измъчвал? И в тази връзка, защо е трябвало да идва в магазина? Можел е да го нападне в дома му или на улицата.

Сакс пак погледна към работилницата. Дали Пател или негов служител са работили над диамант или бижу с особено висока стойност?

Тя влезе в стаята. Работните места не изглеждаха да са използвани днес; цялото оборудване беше грижливо подредено по рафтовете. На едното обаче забеляза един от белите листове, сгънат като пликче за диаманти, както онези в сейфа. Това обаче беше празно. Имаше надпис с химикалка: GC-1, GC-2, GC-3 и GC-4. Имената на диамантите, които са били вътре, досети се Сакс, защото срещу всяко означение беше написано теглото в карати (в диапазона от пет до седем и половина). Имаше и някакви букви. Срещу три от тях имаше обозначение D, IF. До последния, по-малък, пишеше D, F. Обозначение за качеството може би. На листа пишеше също: Собственик: „Грейс-Кабът Майнинг“ ООД, Кейптаун, Южна Африка. Беше посочен и телефонният номер на компанията.

— Хъм — измърмори Сакс, когато видя друга бележка в долната част.

Това беше оценката на всеки от диамантите. Общата сума възлизаше на шейсет и осем милиона ЗАР. Тя извади телефона си и провери в „Гугъл“. Логично, мистериозната валута се оказа южноафрикански ранд.

По-изненадващо беше числото, което получи, след като вкара сумата в калкулатора за конвертиране на валути.

Цената в щатски долари отиваше към пет милиона.

Амелия Сакс реши, че е доста вероятно да е открила отговора на въпрос номер едно.