Джефри Дивър
Имитаторът (55)

Петдесет и пета глава

— Горкият Айб — измърмори руснакът.

Започна да рови в портфейла й, в чантата й, непохватно заради ръкавиците. Нищо от съдържанието им явно не го заинтересува. Той хвърли всичко настрана.

— Горкото пиленце. Ейб-ра-хам. Горкият евреин. Колко глупаво от негова страна, да говори с Езекийл Шапиро и с мен. — Изцъка с език. — Видях да приказва с оня тъпак застраховател. Глупаво, не мислиш ли, че постъпи глупаво?

Клекна до нея.

— Така, така. Трябват ми някои неща. Трябва да разбера къде е онова момче, Вимал? Ти знаеш, да, знаеш. И застрахователният агент. Ейбрахам ми каза — а после ще си поиграем с теб. — Кимна към ножа. — Той ми каза, че е говорил с Едуард. Ти ще ми кажеш къде е Вимал и фамилията на този Едуард и къде да ги намеря… и всичко ще е наред. Всичко ще е добре за теб.

Това беше капан, разбира се. Престъпникът бе принудил Блаустейн да се обади на Акройд и да уговори среща с полицията. Но не с кого да е. Той искаше нея. Защото тя знаеше къде е Вимал Лахори.

Болката я атакуваше от всички страни: ребрата, главата — и китките. Тя осъзна, че никога досега не е била с белезници и стоманата стискаше костите и кожата й. Сакс беше безпомощна. Все още замаяна и в изгаряща болка от жестокия удар с коляно в гърба й. Той бе изкарал целия й въздух. Сакс все още не можеше да успокои дишането си.

„Ще припадна…

Не, не може да припадам.

В никакъв случай.“

Тогава нападателят изглежда се сети, че все още е предрешен. Рязко дръпна сакото на Блаустейн и го хвърли настрана. После шапчицата.

— Еврейско сако. — Изкашля се. Избърса устата си и погледна салфетката. — Добре, добре. Всичко е наред.

Сакс се опита да преодолее отвращението и да анализира ситуацията. Подушваше алкохол, но той не изглеждаше да е пиян. Поне не достатъчно пиян, за да бъде непредпазлив. Колко време й трябваше да спечели? Докато Райм реши да й се обади по телефона, за да попита какво е открила? След като тя не вдигнеше, униформените щяха да са тук за три-четири минути. Участъкът не беше далеч.

Но това щяха да бъдат изключително дълги три-четири минути.

Нападателят се наведе по-близо.

— Сега ти… — Отново погледна картата й. — Полицайка Амелия. Ще бъдеш добро момиче. Ти можеш да ми помогнеш. Това е добре за теб. Ще ми помогнеш и аз ще те пусна.

— Как се казваш? — попита тя.

— Шшшт, пиленце.

— Има още газови бомби, знаем това. Може би повече. Кажи ми къде са.

Това го обърка за момент. Той ту я фокусираше със сините си очи, ту погледът му започваше да блуждае. Не от наркотици. Умът му бе размътен. Да, той беше наемник и професионален убиец. Но Обещаващия и неговата налудничава мисия не бяха чиста измислица. Нейната първоначална диагноза се потвърждаваше.

Той беше просто луд…

Сакс продължи:

— Можем да преговаряме с прокуратурата. И с Държавния департамент. Можем да се споразумеем.

— Държавният департамент. Я се погледни! Малка овързана кокошчица, готова за тенджерата, а още се опитва да кълве, търси безполезни трохи. Да не би да съм американец? Или руснак? Какво знае Агенция за национална сигурност за мен? Умно. Сега, аз те харесвам, пиленце. Няма много да боли, ако ми помагаш.

Дишането на Сакс започна да се нормализира и болката понамаля.

„Спокойно — помисли си тя. — Измисли някакъв план. Трябва да спечелиш време.

Време…“

— Имаме информация за теб. Ти си от Москва. Използваш паспорт на името на Добинс. И още няколко, от Барселона и Дубай.

Той се вцепени. Сякаш му беше ударила плесница.

Сакс продължи със спокоен глас:

— Въпрос на време е да те открият. Описанието ти е разпространено навсякъде, обявен си за издирване. Никога няма да се измъкнеш от страната.

Той се окопити, кимна бавно:

— Да, да, но може би съм измислил свой начин да се измъкна. Или може да остана в тази хубава страна и да карам такси за „Юбер“! Сега на въпроса. Има едно хлапе, което искам да намеря. И оня застрахователен задник. Едуард. Ти ще ми кажеш.

— Можем да работим с…

Той се изправи рязко и очите му заблестяха гневно. Вдигна крак и я изрита с все сила отстрани. Не успя да й счупи ребро, но от ритника всичките й болки се усилиха. Тя изкрещя и й потекоха сълзи. Той отново клекна до нея и приближи устни до ухото й. Когато заговори, гласът му трепереше от гняв:

— Никакви приказки освен отговор на въпроса ми.

Тя замълча.

— Ясно?

Тя кимна.

Нищо друго не й оставаше. Сакс затвори очи. Помисли си: „Поне ще остави купища улики“.

Амелия Сакс знаеше, че ще умре.

Първо си помисли за баща си, Хърман Сакс, дългогодишен полицай с множество отличия.

После за Райм, разбира се. За съвместния им живот толкова много години.

Повече няма да допусна тази грешка…

След това за майка си и за Пам — младата жена, чийто живот бе спасила и която й бе станала като дъщеря. Сега студентка в Сан Франциско.

Руснакът я обърна по очи и изрита краката й така, че да се разкрачи. Бузата й се одра в твърдия под. Той хвана стегнатата й с белезниците лява ръка, дръпна я грубо и отново погали безименния й пръст. Явно разглеждаше синия диамант на годежния пръстен, който й бе подарил Райм.

Дали можеше да привлече интереса му и да спечели време? Тя пак заговори:

— Слушай…

— Шшшшт, шшшшт. Какво ти казах? — Погали пръста й с ножа. — Добре, пиленце. Сега. Зададох ти въпрос. Това момче. Вимал. Глупавото пиленце. Трябва да говоря с него. Да си поприказваме. Трябва да ми кажеш къде е той. И застрахователният агент.

— Няма да стане.

— Няма да му направя нищо лошо. Не, не! Не искам да го нараня. Само да си поприказваме.

— Предай се сега. Ще бъде много по-добре за теб.

Той се изсмя.

— Ти си била много хитра! Вимал. Кажи ми как да му отида на гости.

С една ръка той дръпна силно безименния й пръст и приближи още ножа.

Сакс се опита с всички сили да задържи пръстите си стиснати, но той беше твърде силен. Възседна я и притисна с цялата си тежест бедрата й. Така тя бе напълно обездвижена.

Почувства убождане по пръста.

„Исусе, той ще го отреже! Ще го отреже! — Сакс стисна зъби и си помисли: — Каква ирония. Ще отреже левия ми безименен пръст — същия, който след инцидента на Линкълн е единственият, който при него все още функционира.“

— Вимал?

— Не.

Сакс усети как мускулите на руснака се напрегнаха, сякаш точно започваше да реже.

Тя вдиша дълбоко. Стисна очи. Колко силна щеше да бъде болката?

Изведнъж руснакът настръхна. Хватката му отслабна. Като че ли вдигна глава. Понечи да се изправи, дръпна ножа от пръста й. Издиша рязко.

Сакс усети ударната вълна от куршум, профучал болезнено близо. Руснакът падна — обратно върху краката й.

След миг някой го издърпа, обърна я по гръб и тя видя ужасеното лице на Едуард Акройд. Той погледна ръката си, в която държеше пистолет „Глок“. Не нейния. Акройд хвърли оръжието на бюрото в стаята, сякаш пареше, и я дръпна от мъртвия руснак.

Устните му се раздвижиха. За момент тя се почуди защо е изгубил гласа си. После осъзна, че временно е оглушала от изстрела.

Предположи, че той я пита дали е добре. Затова отговори:

— Да, да, добре съм.

Въпреки че и неговият слух не беше по-добър от нейния, той продължи да мърда устни, по които тя прочете:

— Какво, какво, какво?