Джефри Дивър
Имитаторът (67)

Шейсет и седма глава

В 21:00 Линкълн Райм реши: време беше да пийне нещо.

Със слаба, но решителна ръка, той си наля няколко пръста уиски „Гленморанги“, отлежало в бъчви от бърбън, в чаша от уотърфордски кристал с няколко капки вода на дъното. Това според него „отваряше“ уискито.

За Райм Уотърфорд бе символ на победа. Макар че никога не беше изпитвал някаква привързаност към луксозни предмети, той бе твърдо решен да смени нечупливите пластмасови чаши — които като паралитик използваше от дълги години — с нещо по-изтънчено. Ако ръката му трепнеше, чашата за 137 долара щеше да се разбие на пода.

Но Райм бе овладял движенията. И беше убеден, без обективни доказателства, че вкусът на уискито е по-добър в кристална чаша.

Сакс си вземаше душ на втория етаж. Том беше в кухнята и приготвяше нещо за вечеря. Райм подуши чесън и сладък корен. Може би резене. Райм не беше гастроном, даже нямаше особено голям апетит, но смяташе за полезно да разбира от храна. Преди време се беше сблъскал с наемен убиец, чието хоби бе готвенето, и съставките за различни ястия се оказаха важни улики за залавянето му. (Кулинарията не само че доставяше огромно удоволствие на убиеца, а и му даваше възможност да използва изключително скъпите си — и остри — ножове в работата си. Свидетелите обикновено си казваха всичко, когато видеха някой добре наточен японски нож за филетиране.)

С тежката чаша в едната ръка Райм използва единия пръст на другата, за да приближи инвалидната количка до таблицата с уликите срещу Извършител 47.

Разбира се, беше доволен, че и Ростов, и Крюгер са елиминирани и никой от служителите, участващи в разследването, не е пострадал сериозно. Кметът се беше обадил да му изкаже благодарност. Дуайър, директорът на компанията за геотермална енергия — също. Но от негова гледна точка случаят не беше приключен. Имаше още неизяснени неща. Например изчезването на работника на „Нортийст Джио“, който бе помогнал на Крюгер да заложи бомбите с C4 в сондажните шахти. Той без съмнение беше мъртъв, но Райм бе готов да жертва колкото време и усилия е необходимо, за да намери трупа — заради семейството му.

Справедливост…

Южноафриканската полиция проявяваше жив интерес да разследва „охранителната“ компания на Крюгер. Бяха задържали няколко дребни чиновници от администрацията и установили местонахождението на Терънс Девур и съпругата му — в Лесото, малка държава, заобиколена отвсякъде от територията на Южна Африка. Не много умен избор на път за бягство, имайки предвид, че бяха в списъка на издирвани лица, разпространен до всички авиокомпании, а ако искаха да бягат с кола, пак трябваше да се върнат в държавата, в която имаше заповед за арестуването им.

Девур щеше да бъде предаден на южноафриканската полиция до ден-два.

Колкото до диамантените компании, стоящи зад опита за саботаж, отделът за контакти с чужбина на нюйоркската полиция и ФБР съвместно с Държавния департамент се бяха свързали и с двете. От „Добпром“ не бяха отговорили и Райм не очакваше отговор. Гватемалците, които бяха наели Крюгер — „Нуево мундо“ — поне бяха вдигнали телефона, но категорично отричаха каквато и да било съпричастност към инцидента.

Тази част — руската и централноамериканската следа — на разследването беше в задънена улица.

Райм обаче бе решен да задвижи и този въпрос.

По-спешен проблем в момента беше това, че имаше заложено още едно взривно устройство. Фактът, че са доставени три килограма C4, не означаваше, че бомбите в шахтите на „Нортийст Джио“ са само три. Може би Крюгер бе разделил експлозива на четири или пет части и бе заложил други устройства върху газовите тръби. Полицията още проверяваше вероятните цели по линията на разлома в близост до обекта на „Нортийст Джио“, а пожарната държеше екипи в района в очакване на друг трус и последващи сигнали за пожар. Сапьорите и криминалистите, съвместно със сондажната компания, най-сетне бяха започнали внимателно да отварят шахтите.

Неизяснени въпроси.

Сега, като гледаше таблиците, му хрумна още един такъв и той подаде команда на телефона да набере номер.

— Здравей, Линк. Какво става? — рече Селито.

— Само някои допълнителни въпроси по случая. Помниш ли онова газово устройство, което не се беше взривило? В мазето на онази жена? Клеър Портър?

— Да. Какво за него?

— Ти беше ли ходил на местопроизшествието, преди да дойдеш тук? Помисли внимателно. Важно е.

— Какво има да мисля? Отговорът е „не“. Бях в центъра и някой ми се обади. Не съм ходил на мястото. Защо?

— Искам да изясня нещо.

— Аха. Нещо друго? Гледаме „Живите мъртви“.

— Какво?

— Лека нощ, Линк.

Изникнаха и други въпроси.

Но Райм погледна към входа на салона и желанието да търси отговори за миг се изпари, щом видя обекта на най-непосредствен интерес от плановете му за тази вечер.

Своята съпруга.

Амелия Сакс влезе в стаята. Носеше дълга зелена рокля с дълбоко деколте и без ръкави.

— Изглеждаш прекрасно — каза той.

Тя се усмихна. После явно не се сдържа и отговори:

— А ти изглеждаш замислен.

— Нищо, което не може да почака. Том! Време е за вечеря! Може ли да ни отвориш вече виното, ако обичаш, и благодаря?

Погледът му отново се спря на Сакс. Тази рокля наистина му харесваше.