Джефри Дивър
Имитаторът (65)

Шейсет и пета глава

Кармела Ромеро често обичаше да казва съвсем сериозно, че е шпионин.

Петдесет и осем годишната жена споделяше тази информация за себе си със своите четири деца и единайсет внуци. Основание за твърдението й бе фактът, че работеше като агент за правителството.

Макар и не точно за ЦРУ или Джеймс Бонд. Тя беше към Бюрото по транспорт на Нюйоркската полиция.

Преди две години, след като последната й дъщеря излетя от гнездото, ниската и набита жена с прошарена коса, прекарала целия си живот в Бруклин, реши, че е време да си намери работа. Любителка на полицейските сериали като „Синя кръв“, тя реши, че една кариера в областта на правозащитните органи може би е добра идея (и можеше самият Том Селек да й бъде началник!).

Предвид на възрастта й, да служи като въоръжен полицай, не беше реалистична възможност (при максимална възраст за приемане в нюйоркската полиция трийсет и пет години), но за Транспортното бюро нямаше никакви възрастови ограничения. Освен това тя винаги се вбесяваше, когато господин Прил, един съсед, паркираше където си поискаше — до противопожарния кран, на тротоара, на пешеходна пътека. И беше груб, когато му направиш забележка! Безобразие. Кармела реши, че така повече не може. Той и хората като него нямаше повече да си разиграват коня. Освен това Кармела Ромеро имаше чувство за хумор и ценеше това качество при другите. Обожаваше, когато Бюрото по транспорт поставяше табели от рода на: „Дори не си помисляйте да паркирате тук“. Как да не ти се прииска да работиш за такава организация?

Не, тя не беше в правоохранителния свят на „Синя кръв“, но сега имаше шанса да се занимава с нещо малко по-близко до работата на истинските ченгета. Тя и колегите й в Транспортното бюро, както и всеки друг държавен служител в тази част на Бруклин, бяха мобилизирани да евакуират хората от сградите и да проверяват мазетата във Винегар Хил за устройства, приличащи на термостат, закрепен за тръбите на газта.

СВУ!

Самоделно взривно устройство. (Тя знаеше съкращението от — можете ли да отгатнете? — един случай, който бе разплетен от сина на Том Селек; не от инструктажите в Транспортното бюро.)

Днес Кармела Росина Ромеро беше сапьорка.

Карето, което получи задача да евакуира, се състоеше от три-, четири- и пететажни сгради. Както много постройки в Бруклин с лесен достъп до Манхатън, те бяха пълни с наематели. И стари. О, сигурно много от тях бяха ремонтирани наскоро, за да бъдат приведени в съответствие с изискванията — ако собствениците бяха почтени — но сградите си оставаха едни дървени сандъци в сравнение със съвременното строителство.

Кармела се приближи до първата в своя „район“, на ъгъла, и изведнъж се закова на място.

Под нея земята потрепери.

Какво беше това? Фалшивото земетресение, за което тя и колегите й бяха предупредени?

От радиостанцията се чу:

— Внимание! Всички, натоварени с евакуацията. Това беше потвърдена детонация на взривно устройства в близост до „Кадман Плаза“. Евакуацията вече е спешна. Имате около десет минути до вторичните експлозии и пожарите.

Кармела се втурна тромаво към ъгловата сграда с намерение да натисне всички звънци на домофоните и да нареди на хората да се евакуират.

Но срещна малка спънка: нямаше домофони. Дори нямаше звънци. Явно, ако искаш да дойдеш на гости на някого тук, трябваше да му се обадиш предварително. Или може би просто да крещиш, че си долу.

Тя закрещя.

Нищо.

„Мисли бързо — каза си тя. — Мисли, агент! Ох, майната му.“ Грабна едно разклатено паве от улицата и го запрати по стъклото на вратата, като отскочи назад, за да не я рани някоя отломка. Отвори я отвътре, хукна по коридорите и закрещя:

— Полиция. Тревога! Изтичане на газ! Напуснете сградата!

Заблъска по всички врати, като повтаряше предупреждението.

Една врата отзад се отвори и отвътре излезе млад латиноамериканец с тениска и дънки. Погледна я намръщено. Оказа се, че е домоуправителят. Ромеро му каза за опасността и той с тревожно изражение кимна и обеща да предупреди хората.

Радиостанцията й изпращя:

— Агент Ромеро, обадете се. Край.

С разтуптяно сърце (до този момент никой не я беше търсил лично по радиостанцията), тя отговори:

— Ромеро слуша. Край.

— На Фронт стрийт ли сте?

— Тъй вярно. Край.

— Преди седмица в отдел „Грабежи“ в Бруклин е постъпил сигнал за влизане с взлом. Фронт стрийт осем нула четири. Мъж с каска и светлоотразителна жилетка е проникнал през един прозорец на мазето с помощта на клещи за рязане на тел. Нищо не е откраднато. Това е профилът на заподозрения. Мислим, че е заложил устройството там.

— Това е през три сгради от тази, в която съм! — каза Кармела; после си спомни протокола и добави: — Край.

Изрече го спокойно. Но си помисли: „Dios mio! Ужас!“.

— Сапьорите всеки момент ще дойдат, Ромеро. Опитайте се да изведете колкото може повече хора. Остават около девет минути, докато гръмне. Имайте го предвид.

В далечината се чуха сирени.

— Разбрано. Край.

Тя хукна към сградата — стара, на четири етажа. Не беше най-голямата на улицата, но бе най-уязвимата — с носеща конструкция изцяло от дърво. Щеше да пламне като напоен с бензин парцал. Прозорците бяха затворени заради мартенския студ, но някои светеха.

Пак нямаше домофони.

А входната врата на тази сграда нямаше прозорче — беше от солидно дърво.

По дяволите.

Оставаха осем минути, доколкото можеше да прецени.

Тя погледна прозорците на мазето, препречени с метални решетки, които бяха заключени с тежки катинари.

— Излизайте навън! — закрещя Кармела. — Изтичане на газ. Излизайте навън!

Никой не отговори. Тя взе камък и го хвърли по един прозорец на втория етаж — прозорците на първия, както тези на мазето, бяха препречени с решетки. Стъклото се разби на парчета. Ако вътре имаше някого, или не чу, или предпочете да не се показва.

Да, това беше мишената. Кармела подуши миризма на газ.

— Напуснете сградата!

Нищо.

Тя се огледа и забеляза няколко коли, паркирани отсреща. Имаше „Лексус“ и други скъпи возила, а също някои по-скромни. Ако агент Кармела Ромеро разбираше от нещо, то беше от коли. Тя се приближи до лексуса и изрита силно предния калник. Алармата се включи.

Тя подмина един „Таурус“ и едно „Субару“. Но изрита един „Мерцедес“ и едно „Инфинити“. Клаксоните засвириха ожесточено.

Прозорците започнаха да се отварят. На последния етаж на сградата Ромеро забеляза жена с две малки деца.

— Излизайте навън! Има изтичане на газ!

Униформата й явно придаде авторитет на думите й. Жената бързо се скри вътре. Неколцина други също се показаха на прозорците и Ромеро повтори командата на английски и испански.

Огледа улицата в двете посоки. Сапьорите още ги нямаше. Нямаше други полицаи.

Шест минути.

Входна врата се отвори и хората хукнаха навън. Миризмата на газ се усили. Ромеро хвана вратата и започна да насърчава хората да бягат, като крещеше колкото сила имаше в мрачното фоайе:

— Изтичане на газ, изтичане на газ! Всички навън. Сградата ще гръмне!

Даже ако само три четвърти от апартаментите имаха наематели, това правеше най-малко двайсет-трийсет души в сградата. Някои може би спяха, други може би бяха инвалиди.

Нямаше начин да изкара всички навън.

Тя си пое дълбоко дъх и хукна към вратата на мазето. Слезе по нестабилните стълби. Миризмата на развалени яйца от газта я накара да сбърчи нос. Идеше й да повърне.

Мазето беше влажно и мрачно; единствената светлина идваше от запречените с решетки прозорци отпред, малки и разположени над нивото на очите. Беше трудно изобщо да видиш нещо, камо ли малко взривно устройство върху тръбите на газта, вероятно умишлено скрито. Но нямаше начин да запали лампата.

Помисли си: „Търсим бомби в мазето; по дяволите, можеха поне да ни дадат фенерчета“.

Още четири-пет минути, доколкото можеше да прецени.

Долу имаше три големи помещения. Предното, където тя стоеше сега, изпълняваше функцията на склад. Кармела огледа бързо и видя електрически кабели и канализационни тръби, но нищо, което да изглежда, че пренася газ. Във второто помещение имаше газово котле и бойлер, както и десетки тръби и жици. Тук миризмата на газ беше по-силна. На Кармела все повече й се виеше свят; имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Изтича до прозореца, счупи стъклото с лакът и си пое дълбоко въздух. После — обратно във второто помещение, където веднага заоглежда лабиринта от тръби за взривното устройство.

Погледна бойлера, но той беше електрически. Намери газовото котле. Беше горещо, но не работеше в момента. Разбира се, сигурно имаше пилотен пламък или някакъв друг механизъм за запалване. Освен бомбата, поставена от престъпника, самото котле можеше всеки момент да се включи и да взриви газта. Ромеро намери и изключи аварийния прекъсвач.

Пак й прилоша и коленичи на земята. Очевидно природният газ беше по-лек от въздуха и се издигаше към тавана; в ниското имаше повече кислород. Тя отново вдиша дълбоко, сдържа кашлицата си и пак се изправи. Намери захранващия маркуч на котлето и го проследи до главната тръба. Тя беше дебела около два пръста. В едната посока влизаше в бетонната стена. В другата продължаваше към третото помещение. Кармела бързо отиде там и след кратко колебание включи фенерчето на телефона си.

Нищо не се случи.

Тя освети тръбата до мястото, където се скриваше зад дузина кашони и други вещи, натрупани от наемателите: навити на руло килими, счупени столове и едно бюро.

Оставаше около една минута, доколкото можеше да прецени.

Чу гласове от отворения прозорец зад гърба си. Не им обърна внимание.

Нямаше връщане назад.

Синя кръв…

Насочи светлината отдясно наляво и — да! То беше там! Малка бяла пластмасова кутия, залепена с тиксо на тръбата на газта. Под нея имаше малка дупка, от която със съскане излизаше газ.

Тя се хвърли напред и се закатери през планината от мебели и кашони. Нямаше конкретен план, освен да махне кутията от тръбата. После можеше да се изплюе върху електродите. Да извади батерията, ако има такава. Щеше да изтича до прозореца и да я изхвърли навън.

Така, окрилена от образите на най-любимите си хора (на покойния си съпруг и най-новите попълнения: двамата й внуци), Кармела Ромеро грабна устройството от тръбата и хукна към стълбите.

Погледна го и видя, че няма ключ. В следващия момент то изсъска едва доловимо и пред очите й блесна син пламък.