Джефри Дивър
Имитаторът (5)

Пета глава

За да се увери, че скъпите диаманти наистина са това, което е било откраднато, Амелия Сакс се върна при сейфа и погледна всяко от стотиците хартиени пликчета.

Никое от тях не беше обозначено с буквите GC или името на компанията от Южна Африка. Едно обаждане до „Грейс-Кабът“ щеше да потвърди дали Пател е получил камъните, но разумното предположение беше, че точно тях е взел убиецът.

Знаел ли е, че те са тук? Или беше избрал фирмата на Пател на случаен принцип и го бе измъчвал, за да разбере къде са най-ценните му камъни?

На този етап можеха само да гадаят.

Сакс засне кутията и разписката от „Грейс-Кабът“, после ги прибра в пликчета за улики.

Сега въпрос номер две: измъчването.

Сакс не беше съгласна със Селито, че Пател е бил подложен на изтезания, за да каже комбинацията за сейфа и къде са най-скъпите му диаманти, като тези на „Грейс-Кабът“. В крайна сметка диамантите бяха просто стока. Изправен пред смъртта или дори заплахата от изтезания, Пател би жертвал всяка и всичките си ценности. Всички камъни сигурно бяха застраховани. Никое бижу не струва един живот или дори секунда болка.

Не, извършителят беше търсил нещо друго. Какво?

За да разбере, Амелия Сакс направи нещо, което често се принуждаваше да прави при оглед, колкото и мъчителен да беше този процес: Психически и емоционално се превъплъти в престъпника. За миг тя вече не беше ченге, вече не беше жена. Тя беше мъжът, извършил това клане.

Запита се: „Защо е необходимо да го измъчвам?

Необходимо е правилната дума. Аз се чувствам притиснат. Отчаян.

Защо трябва да го измъчвам и да го накарам да говори?“

Отново усети боцкане около лицето си, в основата на врата, по протежение на гръбначния стълб. Не от топлината и задуха, които бе изпитала по-рано. Не от ужаса винаги когато използваше този актьорски метод на вживяване. Не, това бяха симптомите от напрежението, което тресеше неговото тяло.

Нещо не е наред. Трябва да го поправя. Какво, какво, какво?

Върни се назад във времето, мисли, представи си, виж…

Малко след обяд влизам в магазина. Да, влизам в ателието след двойката, Уилям и Ана. Тези двама годеници са моят пропуск през системата за сигурност и ще умрат, защото са видели лицето ми. Чувствам облекчение при тази мисъл: тяхната смърт. Успокоява ме. Без свидетели.

Когато бутват вратата, аз заставам зад тях.

Не мога да ги респектирам и двамата само с нож. Не, трябва ми огнестрелно оръжие. Обаче не искам да го използвам заради шума.

Все пак ще го направя, ако се наложи, и те го знаят.

Уилям, Ана и Пател не помръдват.

Стоят неподвижно.

Аз не мърдам.

Аз контролирам положението.

Хубаво, сега се чувствам добре.

Удрям Пател — вероятно с оръжието. Изкарвам го от строя. Мъжът и жената вече са вързани. Плачат, и двамата. Притискат се един до друг, за да усетят присъствието на любимия. Защото знаят какво ги чака.

Това не ме трогва изобщо.

Тази мисъл внезапно я изкара от ролята на убиеца. Дишането й се учести, зъбите й затракаха, стомахът й се сви. Опита се да забие през ръкавицата нокътя на показалеца си в палеца. Усети болката. Не й обърна внимание.

Обратно. Обратно в неговата глава.

Тя пак беше убиецът.

Сега клякам, хващам мъжа за косата и прерязвам гърлото му.

След това жената.

Чувам хленченето на Пател. Но не му обръщам внимание. Стоя и гледам как мъжът и жената се гърчат и кръвта им изтича. Една задача е изпълнена. Това си мисля. Задача. Изпълнена. Добре. Зачерквам една точка в списъка. Това е всяка смърт. Едва зачеркната точка.

Обръщам се към Пател. Той лежи на земята, не е опасен. И умира от страх. Питам го за най-ценните камъни, които има.

Той ми казва. Казва ми шифъра на сейфа и аз вземам диамантите на „Грейс-Кабът“. Но — и това е ключът. Важно. Жизненоважно. Аз искам още нещо — нещо, което той не дава.

Какво?

Навеждам се и започвам да режа по друг начин; режа, за да боли, режа, за да изстискам от него информация — заедно с кръвта. Чувствам удовлетворение. Отново. Още едно порязване. Лицето, ухото, пръста.

Накрая той ми казва.

Вече съм спокоен. Ножът се забива в гърлото му. Три бързи движения.

Край.

Какво ми е казал Пател?

Какво ми е дал?

Какво толкова отчаяно искам да намеря? Какво е толкова необходимо да намеря?

Имам цяло съкровище, пет милиона долара в диаманти. Защо просто не си тръгна?

Изведнъж Сакс разбра:

Това, което ми е необходимо, е да се защитя. Аз съм обсебен от тревогата за своята сигурност. За това съм готов да измъчвам някого. За да узная самоличността на някого, който е заплаха за мен. Замазвам със спрей една охранителна камера, открадвам твърдия диск на другата, която не мога да замажа, убивам двама невинни свидетели само защото са видели лицето ми…

Трябва да се уверя, че няма други свидетели, които могат да ме издадат на полицията.

Има един човек, който ме изненада и аз го прострелях, но той се обади на спешния телефон, за да сигнализира за убийствата. Бих ли измъчвал Пател, за да ми каже името му? Той почти нищо не е видял. Носех маска, само това може да каже на полицията. И вероятно е влязъл, след като Пател беше мъртъв. Не е голяма заплаха. Не, най-вероятно бих измъчвал бижутера, за да ми каже името на друг човек, който може да е видял лицето ми.

Да, това е достатъчна причина да изтезавам някого.

Сакс излезе от ролята. Наведе глава и се облегна на стената. Задъхана, избърса потта от очите и слепоочията си. След като се окопити от мрачното превъплъщение, тя се върна в коридора и прегледа пликчетата с улики. Намери календара на Пател и го погледна. В графата за деня пишеше, че „С“ е трябвало да дойде в 11:00, а „У и А“ — Уилям и Ана, убитите годеници — в 11:45. В полето за събота пишеше също „ВЛ“, без да е посочен час. ВЛ вероятно беше отговорът на въпрос номер три — кой се е обадил на 911. Само частичен отговор, защото още не се знаеше кой стои зад инициалите.

Сакс започна да размишлява: Извършителят може да е бил във или в близост до сградата, когато С е дошъл или си е тръгнал, и може би се тревожеше, че С е видял лицето му. Искал е Пател да му каже името на С, за да го намери и да го елиминира. Същото с ВЛ.

Сакс разлисти дневника на Пател. Наред с бележки за стотици ангажименти и задачи през изминалия месец имаше две срещи със С за последните десет дни. ВЛ се появяваше редовно по три-четири пъти в седмицата. Значи ВЛ може би беше служител или съдружник; това означаваше, че е знаел шифъра на вратата и е могъл да влезе и да изненада обирджията, който е стрелял по него.

„Кои сте вие двамата? С? И ВЛ?

И къде сте?“

Изведнъж й хрумна нещо.

Ако ВЛ е този, който е изненадал убиеца, бил е прострелян и е избягал… как е избягал?

Извършителят го е прострелял. Но после сигурно веднага го е подгонил. Със забавяне от не повече от пет-шест секунди, докато прескочи труповете и заобиколи кръвта, за да не се подхлъзне, убиецът е имал добър шанс да настигне бягащия свидетел.

Сакс още веднъж огледа коридора. Предполагаше, че убиецът се е качил с асансьора, особено след като е замазал охранителната камера отпред. Или може би е използвал стълбите до асансьора.

Но на този етаж имаше още една врата, близо до офиса на Пател — авариен изход. Сакс я беше забелязала, но също и предупредителната табела: „Авариен изход. При отваряне се включва аларма“.

Тъй като никой в сградата не беше съобщил за аларма и вратата беше затворена, Сакс допусна, че извършителят не я е използвал. И едва ли е помислил, че ВЛ е избягал оттам.

Мястото на самото извършване на убийството или грабежа е първичното местопрестъпление, но има и други, разбира се. Извършителят е трябвало да стигне дотам, а после да си тръгне и всяко от вторичните местопроизшествия може да бъде източник на важни веществени доказателства. В действителност тези местопроизшествия често дават по-полезни улики от първичното, защото престъпниците могат да бъдат по-нехайни на отиване и по-непредпазливи, когато бягат.

Сакс се приближи към вратата. Извади пистолета си и я отвори. Не се включи аларма.

Тя се озова в тъмното, влажно стълбище, насочи лъча на фенера си нагоре, после — надолу, към следващата площадка. Спря и се ослуша. Чу скърцане и тракане; вятъра — този студен, гаден мартенски вятър, стенещ във фугите на старата сграда. Но не долови шум от стъпки. Или изщракване от зареждане на пистолет.

Уликите не даваха основание да очаква, че извършителят е останал наблизо, но и нямаше доказателства, че не е.

Сакс се приведе и още веднъж освети с фенерчето тъмното стълбище.

Продължи бавно надолу и на площадката между втория и третия етаж намери разпилени няколко неща.

Бяха подобни на това, което бе намерила около вратата в магазина на Пател: трески, зрънца и прах от тъмносив камък. Беше си помислила, че може да е чакъл, въпреки че по обувките на нито една от жертвите нямаше подобни следи. Освен това имаше парченца кафява хартия — като от плик за покупки или храна за вкъщи. И красноречиво, имаше куршум. Беше деформиран и сплескан и по разбития му връх се виждаха отломки от същия сив камък. По няколко от частиците имаше следи от кръв, въпреки че по куршума нямаше.

Сакс се досети за логичния сценарий. Извършителят нахълтва в магазина, открадва диамантите на „Грейс-Кабът“, убива годениците, после измъчва Пател, за да разбере кой е С, като се опасява, че може да го е видял. Убива Пател. Тъкмо се кани да си тръгне, когато ВЛ влиза в магазина, като използва шифъра за вратата. Изненадан, убиецът стреля по него. ВЛ носи хартиен плик с камъни за изрязване и полиране. Куршумът улучва един камък и ВЛ е ранен от отломките. Избягва през аварийната врата, която убиецът не проверява, защото си мисли, че ако е избягал от там, е щял да задейства алармата.

Така остават двама свидетели, за които извършителят вероятно знае: С, чието име и адрес Пател вероятно му е да казал след мъченията. И ВЛ, който може би е видял само маската за ски, но може да знае нещо друго, което извършителят не иска да се разбере.

Който и да беше ВЛ, той също бе изложен на риск, разбира се. Една от опасностите можеше да бъде, ако отломка от камъка е засегнала жизненоважен орган. Може би кървеше силно.

Този риск беше вероятен.

Другият обаче беше сигурен. Сакс предположи, че убиецът е прегледал дневника на Пател и знае, че не само С, но и ВЛ е потенциална заплаха за него.

Разбира се, извършителят можеше да избяга от града с впечатляващата си диамантена плячка.

Но след краткото превъплъщаване в неговата кожа Сакс беше убедена в обратното. Беше сигурна, че той ще остане наблизо поне за известно време: човек, който толкова спокойно извършва такива кървави престъпления, по никакъв начин не би оставил живи свидетели.