Джефри Дивър
Имитаторът (30)

Трийсета глава

Като се вслушваше в бръмченето от работилницата на сина си — от инструментите за шлайфане, извайващи камъка — Дипро Лахори слезе тихо по стълбите.

Спря в коридора пред ателието, в мазето.

Беше късно — време за лягане — но момчето не спираше да дълбае. По-рано бяха завършили разговора си, можеше да се каже, с положителна нотка. Но сега Вимал, разбира се, се държеше пасивноагресивно — бръмченето бе равносилно на гръмогласно опълчване срещу баща му.

Колко глупави бяха тези мечти да става скулптор. Каква загуба на време. И на таланта му. Да беше само хоби, добре. Скулптурата даже щеше да подобри уменията на сина му като шлифовчик. Беше за предпочитане пред видеоигрите, за предпочитане пред тичането по момичета. Но Дипро знаеше, че Вимал наистина иска да се занимава с изкуство. Глупаво момче. Лахори предполагаше, че професионалните скулптори и художници, които се издържат с изкуство, са не повече от един процент. Как щеше да си намери жена индийка — жена, която иска някой да се грижи за нея, която ще се отнася с уважение само към мъжа, който я издържа?

Отделно от безполезното посвещаване на живота си на скулптурата истински обезпокоителната, истински оскърбителната страна от поведението на сина му бе обидното отхвърляне на бащината му, родовата му история в обработката на диаманти. Това беше грях, защото Вимал бе единственият в семейството, който можеше да запази тази традиция. Съни бе готов да наследи бизнеса, но той нямаше талант за работа с шлифовъчната машина — дори ти беше неудобно да го гледаш. Да, той щеше да наследи майка си в областта на здравеопазването (макар че искаше да стане лекар, разбира се, не просто медицинска сестра като Дивя). Това беше майчината традиция. Лахори имаше нужда от син, който да последва неговите стъпки.

Сега той се приближи до вратата на работилницата, но спря, защото машината изведнъж утихна.

Дали беше свършил за тази нощ?

Не, бръмченето започна отново. Така Вимал нямаше да чуе това, което щеше да се случи. Лахори извади ключ от джоба си и с трепереща ръка заключи вратата на работилницата. После дръпна резето, което преминаваше под ъгъл четиридесет и пет градуса от една вдлъбнатина над дръжката на вратата до друга подобна дупка в пода. Него също заключи. Производителят на дебелото два сантиметра парче закалена стомана уверяваше в своята реклама, че може да се среже само при две хиляди градуса по Целзий. (Макар че, разбира се, един обикновен флекс, инкрустиран с диаманти, също щеше да свърши работа, помисли си Дипро. Само за протокола.)

Вимал сега беше в затвор. Вратата бе запечатана — и понеже помещението беше служило като диамантена работилница, ниското прозорче бе препречено с дебели железни решетки.

Лахори се поздрави мислено за тази хитрост да вразуми сина си, да го склони на „компромиси“. Ако Вимал подозираше дори малко, че може да бъде заключен тук, никога нямаше да влезе в стаята. Непокорното момче щеше да хукне навън и да изчезне, нищо че нямаше пари и документи.

Щял да отиде в Калифорния? Единственият повод за гордост на щата според Лахори бяха продажбите на диаманти за милиарди долари от магазини като тези на Родео Драйв.

Той пъхна ключовете в джоба си.

Какво опако дете беше Вимал! Можеше да стане един от най-великите диамантери на двайсет и първи век… ами погледнете само паралелепипеда, който бе изрязал! Гений, чист гений.

Дипро Лахори нямаше конкретен план, освен да задържи Вимал тук, заключен в мазето, за около месец. Беше сигурен, че когато полицията хване убиеца, момчето ще се вразуми. Сигурно ужасът от грабежа, стрелбата и смъртта на ментора му го бяха разстроили толкова, че да го изкарат от баланс. Вимал беше временно невменяем, така бе решил Дипро Лахори. Един месец в плен щеше да отвлече вниманието и от момичетата не-индийки, към които също имаше склонност.

Лахори изпита лека вина. Но си напомни, че условията в импровизирания затвор далеч не са нехуманни. Разбира се, той не би причинил нищо лошо на сина, когото много обичаше. Момчето щеше да намери удобен спален чувал в гардероба, а също храна и безалкохолни напитки. Лахори подозираше, че синът му пие и алкохол, затова бе сложил и няколко слаби бири. Имаше телевизор. Нямаше интернет или телефон, разбира се. Момчето можеше още повече да се стресира и да се обади на някой приятел да дойде да го освободи. Или в полицията и да каже, че е отвлечен.

После между тях щеше да има известно напрежение заради постъпката на Лахори. Но рано или късно момчето щеше да разбере, че баща му знае кое е най-добро за него. Щеше да му благодари, въпреки че Лахори не искаше благодарности, дори не очакваше и признание, че е бил прав. Искаше само синът му да осъзнае, че това е животът, за който е създаден… и да го приеме.

Лахори хвана резето на вратата и се опита да го разклати. То не помръдна.

Той остана доволен. Поне доколкото беше възможно след събитията от последните няколко дни, които го бяха уязвили толкова жестоко. И несправедливо.

Качи се по стълбите.

На Дипро Лахори му се играеше на скрабъл и знаеше, че жена му и другият му син — добрият му син — ще уважат желанието му.