Джефри Дивър
Имитаторът (71)

Седемдесет и първа глава

Вимал Лахори все още не беше виждал баща си.

След като вечеря с майка си и брат си, отиде да се види с Адила. Прибра се късно и когато пристигна вкъщи, видя, че колата на баща му е отпред, но той си е легнал.

Тази сутрин, когато се събуди, установи, че баща му пак е излязъл.

По каквато и работа да бе излязъл, Дипро Лахори не беше сметнал за нужно да сподели причината с жена си, още по-малко с малкия си син. Но пък баща му така или иначе никога не споделяше нищо, освен ако не беше някое мъдро поучение.

Вимал беше сигурен (и изпадаше в ужас от това) какво е наумил старецът: да му намери друг бижутер, на когото да чиракува. Но това нямаше да е лесно, въпреки уменията на младежа. Той бе покварен. Сега Вимал беше свързан с най-лошото, което може да се случи в света на диамантите — грабеж и убийство. О, самият той не беше виновен за нищо, пък и престъпленията се оказаха нещо съвсем друго, но диамантерите нямаше да се замислят за тези подробности. Те завинаги щяха да свързват Вимал със смъртта на гения Джатин Пател, един от тях.

Вимал щеше да се превърне в живо напомняне за тъмната и опасна страна на тези красиви камъни: от кървавите диаманти в Африка и робския труд в Сибир до въоръжените грабежи в Белгия.

Но баща му щеше да се моли или да го хвали, докато някой се съгласеше да вземе младежа.

Сега Вимал беше в своята работилница и съзерцаваше едно парче лазурит. Обичаше този наситеносин минерал. Обикновено се използва за бижута, но човек можеше да намери достатъчно големи парчета за изработване на статуетки, при това на разумна цена. Тази метаморфна скала има дълга история както в бижутерията, така и в скулптурата. Използвана е в погребалната маска на Тутанкамон, а китайските майстори са изработвали от него статуетки на миниатюрни планински селца, както от жадеита. Лазуритът е открит за първи път в провинция Бадахшан в Афганистан и сега се добива от там, а също от други екзотични места като Сибир, Ангола, Бирма, Пакистан и — откъдето произхождаше конкретно този камък — от Плезънт Гълч в щата Колорадо.

Младежът оглеждаше камъка и чакаше той да му проговори, да му обясни какво превъплъщение иска да постигне чрез умелите ръце на Вимал. Но за момента лазуритът мълчеше.

Изведнъж се чуха стъпки по стълбите.

Вимал познаваше тази походка. Той остави блестящия син камък с жилки от златист пирит и седна на работния си стол.

— Синко.

Вимал кимна. Очите на баща му изглеждаха уморени. Сигурно е трудно да се опитваш да продадеш курва, която никой не иска — помисли си младежът.

Баща му носеше два плика, един голям и един малък. Вимал ги погледна. Предположи, че съдържат договори за чиракуване. Той пак погледна баща си.

По-възрастният мъж каза:

— Изпуснах те снощи. Бях много уморен. Легнах си по-рано. Но майка ти ми каза, че си добре. Невредим след инцидента с оня тип. Убиеца.

Инцидент…

— Да?

— Много се зарадвах — каза баща му, после изглежда осъзна колко нелепо прозвучаха тези думи. Вгледа се неловко в парчето лазурит. — Децата на господин Пател са в града със семействата си. Те и сестра му организираха погребението и кремацията в тесен кръг.

В индуизма кремирането е единственият приемлив начин за изпращане на покойника. В Индия погребалните церемонии и кремациите се извършват на определени места и по традиция, разбира се, изгарянето става на открита клада. Тук индуистките погребални ритуали, антиести, бяха променени в съгласие със западните обичаи и закони.

Баща му добави:

— Но организират възпоменателна вечер в къщата на сестра му довечера. Това е една от причините да ме няма тия дни. Помагах им. Ще дойдеш ли?

— Да. Да, разбира се.

— Може да кажеш нещо в негова памет, ако искаш. Но не е задължително.

— Ще го направя.

— Добре. Ще бъде хубаво.

Мълчание.

Една от причините да ме няма…

Беше време да каже за другата причина. Кой щеше да бъде новият господар на Вимал?

„Е — реши младежът. — Никой. Това беше краят.“ Той решително щеше да откаже на баща си.

Най-накрая щеше да откаже.

Пое си дълбоко дъх, но в този момент баща му му подаде по-малкия плик. Днес ръцете му не трепереха толкова.

— Вземи.

Вимал си спести монолога, който се канеше да изнесе, и взе плика. Погледна баща си в очите.

По-възрастният мъж сви рамене, тоест: „Отвори го“.

Вимал го направи. Когато видя какво има вътре, дъхът му за миг спря. Погледна баща си, после — пак съдържанието на плика.

— Това е… — започна, но се задави.

— Да, чек от фирмата на Дев Нури.

На името на Вимал Лахори. Само на него.

— Татко, това са почти сто хиляди долара.

— Ще трябва да платиш данъка върху тях. Но пак ще ти останат около две трети.

— Но…

— Суровият диамант, който ти шлифова за него. Паралелепипедът. — Думата излезе тромаво от устата на Дипро. — Дев го продаде на частен търг за триста хиляди долара. Смяташе да ти даде десет процента.

Един талантлив шлифовчик в Ню Йорк може да разчита, че ще изкарва около петдесет хиляди долара годишно. Трите хиляди, които господин Нури му беше предложил за един ден работа, бяха много щедро възнаграждение по всички стандарти навсякъде по света.

— Но аз казах „не“. Двамата поспорихме малко. И накрая той се съгласи, както виждаш, на трийсет и три процента. По-малко е от сто хиляди, защото той настоя да извади парите, които вече ти е платил. Реших, че няма да възразиш.

Вимал се усмихна.

— Открий депозит, вложи ги там. Това са твои пари. Можеш да правиш с тях каквото поискаш. Сега ще ти кажа нещо друго. Ще получаваш много телефонни обаждания. Няма диамантер в Ню Йорк, който да не иска да работиш за него. Чух за неколцина, които искат да те вземат за чирак. Всички са чули за паралелепипеда. Някои даже го наричат „шлифовка Вимал“.

Новината беше интересна — значи не го бяха отлъчили — но също разочароваща. Баща му отново искаше да решава съдбата му. По-деликатно, но все пак да я решава.

Възрастният мъж продължи:

— Можеш да работиш за всеки от тях и ще ти плащат много добре. Но преди да го направиш, помисли за това. — Подаде му по-големия плик.

Вимал извади от него каталог за специалностите в един известен колеж в Лонг Айлънд. По средата беше залепено жълто листче. Той отвори на отбелязаната страница — на нея бе описана програма за магистратура по изящни изкуства. Имаше специализация по скулптура, която включваше един семестър в чужбина — Флоренция и Рим.

Сърцето на Вимал се сви; той погледна смаяно баща си.

— Е — каза по-възрастният мъж. — Аз съм само вестоносецът. Останалото зависи от теб. Може да избереш друг колеж, разбира се. Но с майка ти се надяваме, че ако го направиш, ще станеш Микеланджело на Джаксън Хайтс, а не на Лос Анджелис. Но, както казах, зависи от теб, синко.

Вимал нямаше намерение да прегръща баща си, но просто не можа да се сдържи.

Неловкото чувство бързо изчезна и прегръдката продължи значително по-дълго, отколкото той и вероятно баща му очакваха. После се отдръпнаха.

— Тръгваме за сестрата на господин Пател в пет. — Баща му се обърна и тръгна към стълбите. — А, и защо не поканиш Адила?

Вимал го погледна смаяно.

— Ти как…

Изражението на баща му бе многозначително, но посланието би могло да бъде: „Никога не подценявай интелекта на родителите си“.

Баща му излезе от работилницата и се заизкачва по стълбите. Вимал взе парчето лазурит и отново започна да го върти в ръце, чакайки камъкът да проговори.