Джефри Дивър
Имитаторът (7)

Седма глава

„Къде сте, пиленца?“

Къде бяха двете кокошчици, които искаше да нареже и да изпече?

Двете пиленца, които знаеха прекалено много.

Които трябваше да умрат по-рано. Но се измъкнаха.

Тъжно, тъжно, тъжно. Но не всичко става така, както трябва, мамка му.

Вмирисан на тежки цигари и афтършейв „Олд Спайс“, Владимир Ростов сега забеляза някого, който можеше да му помогне да намери своите пиленца.

Намираше се в Диамантения квартал, на стотина метра от сградата, в която беше магазинът на Джатин Пател, сега оградена с жълти ленти и пълна с полицаи. Той, разбира се, гледаше от разстояние. Беше вече сумрак, краят на работното време в района, и Ростов наблюдаваше своята цел — собственика или управителя на един малък бижутериен магазин. Мъжът тъкмо спускаше тежката механична метална врата пред витрините. Приличаше на индиец и Ростов се надяваше, че познава Пател; диамантената гилдия в Ню Йорк не е толкова голяма, колкото може да си помисли човек.

Бижутерът сложи два солидни катинара на халките на вратата, а с трети заключи електронното табло, управляващо мотора.

Беше хилав и се огледа неспокойно. Хубаво. Ростов обичаше плашливите пиленца. Те винаги бяха готови да помогнат.

Руснакът успешно се смесваше с пейзажа. Ню Йорк беше град на тъмните връхни дрехи, каквито и той носеше. Град, в който хората не се гледат в очите, ходят с наведени глави и не си говорят. Смесваше се с пейзажа… Твърде малко запомнящи се черти имаше в този набит, четирийсет и четири годишен мъж. С повече мускули, отколкото тлъстини, с издължено, четвъртито, конско лице. Бивш военен, той имаше военна осанка и военна физика. Това, което нямаше — и никога не беше имал — бе военно мислене, което означаваше дисциплина и изпълняване на заповеди.

Имаше вид на обикновен минувач, но трябваше да положи усилие да не оглежда твърде маниакално улицата. Опитваше се да не си мърмори. Нито на себе си, нито на околните. Това, разбира се, нямаше да бъде добре. Той отлично съзнаваше, че е малко по-различен от другите хора.

Владимир Ростов беше, както сам се изразяваше, „вкаменен“.

И затова трябваше да полага големи усилия, за да внимава. Беше способен да се държи нормално, но понякога стигаше до ръба на лудостта. И сега усещаше това глождещо чувство, докато оглеждаше улиците, пълни с евреи, индуси и китайци, които продаваха своите евтини боклуци на масите.

„Пролетариат!“ — помисли си мрачно и се изсмя наум. Той с усилие потисна, да, маниакалната усмивка. Благодаря, Ленин. Бил си луд, но си разбирал.

Погледна близката витрина — злато, сапфири, изумруди.

Диаманти.

Кръвта на земята. Четиридесет и седма улица беше истинско кръвопролитие. Като кръвта в магазина на Пател.

Индиецът, когото Ростов наблюдаваше, тръгна към Пето авеню и зави на север, без да подозира, че някой го следи. „Ще ми помогнеш ли да намеря моите пиленца?“ — помисли си Ростов, като опипа макетния нож в джоба си, точно до пистолета.

Неговите пиленца… в съзнанието на Ростов, думата означаваше нещо повече от просто „малка кокошка“. За него тя беше също синоним на курва, плячка, презрение, но винаги с привкус на удоволствие.

Едното пиленце, което трябваше да намери, беше момчето на търговеца на диаманти. Име — неизвестно, но вероятно с инициали ВЛ. А другото — евреинът, който се беше срещнал с Пател, преди магазинът на търговеца да се превърне в един малък Сталинград.

Две пиленца.

Сега той беше по следите на своите жертви.

Ростов запали цигара, дръпна силно няколко пъти, после я хвърли на земята и я стъпка. С вдигната яка и ниско нахлупена шапка, закриваща късата му руса коса, продължи след индиеца. Къде отиваше? Дали щеше да вземе метрото или автобус? Или живееше в Горен Ийст Сайд, баровския квартал на Ню Йорк? Човекът притежаваше бижутериен магазин, значи имаше пари. Но Ростов не мислеше, че много индийци живеят в тази част на града. Районът изглеждаше запазен само за избрани и той предполагаше, че представителите на малцинствата не са добре дошли.

Сърцето на Ростов затуптя малко по-силно, когато минаха покрай „Хари Уинстън“, известен бижутериен магазин на Пето авеню. Скромната златна табелка до солидната врата, гласеше:

Хари Уинстън

Редки скъпоценности от цял свят

Тази кокошчица вече беше прекалено скромна.

Ростов погледна изпитателно красивата сграда, като се питаше какви количества и колко ли скъпи камъни има вътре. Невъобразимо. Уинстън, който бе починал през 70-те години, беше може би най-прочутият бижутер в света. Собственик на диаманта „Хоуп“ и масивния необработен седемстотинкаратов „Варгас“, той бе първият бижутер на звездите. (Уинстън беше оригиналният автор на идеята да се дават под наем прекрасни накити на актрисите за церемонията по връчване на оскарите.)

Ростов се замисли за един камък, който компанията бе придобила преди няколко години на търг в „Кристис“: „Уинстън Блу“, най-големият яркосин диамант, продаван някога. Имаше нестандартна форма (това са така наречените „фенси“ диаманти, отклоняващи се от обичайната кръгла форма „брилянт“) — крушовидна. С тегло около тринайсет карата, според стандартите на Американския институт по скъпоценни камъни, той беше безупречен. Ростов го бе виждал само на снимки, разбира се, и се питаше дали камъкът се намира в магазина в момента.

Това, което му правеше впечатление във връзка с диаманта, беше, че статиите за него в пресата само между другото споменаха неговата рядкост и съвършенство; акцентът се поставяше най-вече на факта, че е продаден за близо два милиона долара на карат, рекордно много за син диамант. Светът оценяваше камъка не по качествата, а по цената му.

Проклети медии.

Проклето обществено мнение.

Дали го пазеха някъде в тези свещени зали? — запита се той. Сърцето му се разтуптя при тази мисъл. Дори да не следеше индиеца сега, Ростов нямаше да може да влезе, разбира се. Всеки квадратен сантиметър от лицето му щеше бъде документиран от камерите. Десетки пъти. Даже беше чувал, че някои камери са с толкова висока разделителна способност, че могат да ти снемат пръстовите отпечатъци.

Това не го устройваше.

Жалко.

Ростов се закашля. Търговецът не го чу и руснакът овладя кашлицата. Жертвата продължи на север и след двайсет минути зави на изток. Мина още четири пресечки — във вече не толкова престижен квартал. Улицата беше пуста и когато той минаваше покрай една каменна постройка със сутеренен апартамент, чийто вход се намираше под нивото на улицата, Ростов бързо го настигна. Изблъска индиеца надолу по стълбите, показа му пистолета, после пак го прибра в джоба си.

— Не! Какво…

Ростов го удари по главата, но повече за да го стресне, отколкото да му причини болка.

— Шшшшт.

Мъжът кимна, сви се страхливо.

Винаги услужливи…

Бяха пред вратата и прозореца на сутеренния апартамент, но вътре не светеше.

— Моля ви, не ме наранявайте. Имам семейство.

— Аха, хубаво. Семейство. Добре. Как се казваш, семеен човече?

— Аз… казвам се Нашим.

— Индиец ли си?

— Не, не, персиец.

По дяволите.

Ростов се ядоса.

— Искаш да кажеш шибан иранец.

— Ами… не точно. — Очите на човека бяха разширени от страх. — Дядо ми е бил приятел на шаха! Но да, може да се каже.

— Какво ми дреме?

Това усложняваше задачата му. Но трябваше да направи каквото може.

— Имаш ли портфейл?

Гласът на Нашим потрепери.

— Да, да, имам. Вземете го. Имам и пръстен. Хубав пръстен. Часовникът ми не е толкова хубав, но…

— Само си отвори портфейла.

— Нямам много пари.

— Шшшт. Отваряй.

С треперещи ръце Нашим се подчини.

Ростов извади шофьорската книжка и я засне с телефона си. После забеляза една снимка. Извади я. На нея се виждаха Нашим, вероятно съпругата му и две пълнички, красиви момичета — дъщерите му.

— Май наистина си семеен мъж. И голям късметлия.

— Ох, моля ви. — В очите на иранеца се появиха сълзи.

Ростов засне и снимката. Върна я заедно с шофьорската книжка на бижутера. Мъжът не успя да ги прибере обратно в портфейла си, толкова силно трепереха ръцете му. Ростов ги прибра вместо него и напъха портфейла в джоба му. Потупа го три пъти. Силно.

— Сега, търся един човек. Защо, това не ти влиза в работата. Ако ми помогнеш, нищо няма да ти се случи. Така няма да дойда на Първо авеню номер 1422, апартамент 5С, и да се запозная с прекрасното ти семейство.

— Да. — Мъжът заплака още по-силно. — Разбрах.

Ростов не се интересуваше дали е разбрал.

— Познаваш ли Джатин Пател?

— Ти ли си онзи…

Мъжът изведнъж замълча.

Ростов наведе глава и се втренчи в Нашим със сините си очи.

— Не много добре — измънка бижутерът. — Само веднъж съм се срещал с него. Знаех за него. Всички го познаваха.

— Интересуват ме двама негови познати. Някой си ВЛ, също индиец като него. По-млад. Може би работи за Пател. Или е работил за Пател. И един евреин на име Сол Вайнтрауб. Има фирма за търговия с диаманти някъде в Лонг Айлънд Сити. Но искам да разбера къде живее. Ясно? Виждаш колко е лесно. Правя всичко, за да те улесня. Кой е ВЛ? И къде мога да намеря Вайнтрауб?

— О, бих ви казал, ако знаех. Честна дума! Но не знам. Кълна се. Всички работим в Диамантения квартал: евреи, индийци, китайците, и ние. Но не общуваме много помежду си. Продаваме един на друг, купуваме един от друг. Но това е всичко. Не знам кои може да са тези хора. Моля ви, не наранявайте мен и семейството ми! Мога да ви дам пари.

— Да съм искал пари?

— Извинявайте.

Ростов му вярваше. И след известен размисъл реши, че е полезно, че човекът е иранец. Той би продал евреина на мига и вероятно също и индиеца.

— Нашим, Нашим… В такъв случай ще си поиграем една игра. Обичаш ли игри?

Иранецът мълчеше.

— Лов на съкровища. Знаеш ли какво е това?

— Знам какво е.

— Ето какво, приятелю. Така ще направим. Ти ще започнеш да разпитваш. Бъди внимателен. Не трябва да предизвикаш подозрения. Разпитай за този ВЛ и за Сол Вайнтрауб. Да, да! Готов ли си да играеш, приятелю?

— Ще го направя. Обещавам.

— Дай ми телефонния си номер.

Ростов записа номера и натисна копчето за набиране. Телефонът на Нашим иззвъня.

— Добре, добре. Не се опитваш да ме лъжеш. Това е добре. Хайде сега на работа, Нашим. Ще ти се обадя утре да разбера какво си открил. И ще продължа да ти звъня, докато не спечелиш лова на съкровища. Стискам палци да успееш! Сега ще се прибирам и ти също си отивай вкъщи. — Ростов потупа иранеца по гърба. Обърна се да си ходи, но се спря. — Дъщерите ти. Как се казват?

Изведнъж изпита онова чувство, дразнещия глад.

Вкаменен…

Иранецът го гледаше ужасено.

— Не! Няма да ти кажа нищо за тях.

Ростов сви рамене:

— Няма значение. Аз ще им измисля имена. Високата, мисля, ще бъде Шехерезада. А по-малката и по-красивата ще бъде, примерно… Котенцето. Лека нощ, Нашим. Лека нощ, друг мой.