Джефри Дивър
Имитаторът (8)

Осма глава

Навън започваше да се смрачава и хората в импровизираната лаборатория на Райм започваха преследването на човека, когато бяха нарекли Извършител 47 — по номера на улицата, където бе извършил грабежа и убийствата.

Райм наблюдаваше как Сакс и Мел Купър — неговият любим лабораторен специалист от полицията на Ню Йорк — анализират пробите, които тя беше донесла от магазина на Пател.

Лон Селито също беше тук — стоеше в един ъгъл и говореше по мобилния си телефон с началниците си. Медиите раздухваха историята за убиеца с макетния нож в Диамантения квартал — последното, което кметството искаше. Като гладни животни в зоологическата градина журналистите трябваше да получат някой кокал. Това обаче не засягаше Райм. Той следеше с цялото си внимание напредъка на стройния, и да, малко задръстен на външен вид лабораторен техник и Сакс.

Униформеният Рон Пуласки също беше получил задача. В момента обикаляше Диамантения квартал да търси очевидци. Досега нямаше голям успех. Беше се обадил пет минути по-рано да съобщи, че за момента не е открил нищо. Снабден със списък на клиентите и бизнес партньорите на Джатин Пател, той имаше задача да провери дали някой не е чувал за потенциални заплахи (или да прецени дали някой от тези хора не е престъпникът).

Никой от хората, с които Пуласки или другите му колеги бяха говорили обаче, нямаше представа кои може да са „С“ и „ВЛ“ от календара на Пател.

Със същия неуспех преминаваше търсенето в магазините и ресторантите на Четиридесет и седма улица и околностите.

— Никой не иска да говори с мен, Линкълн — беше се оплакал младият полицай. — Като че ли се страхуват, че някой ще ги види, че помагат. Сякаш извършителят може да е някъде наблизо и да си записва.

— Продължавай, Новобранец — каза Райм и затвори.

И без това нямаше голямо доверие на свидетелите — за него техните показания бяха силно ненадеждни. По-скоро се надяваше, че някой ще насочи Пуласки към място, където бягащият извършител може да е изхвърлил или случайно да е изпуснал улики.

Райм погледна голямата бяла дъска, на която Сакс и Купър записваха резултатите си.

Знаеха няколко неща от анонимното обаждане (ако приемеха, че информацията е точна): Извършителят вероятно беше бял мъж и е носил черна скиорска маска. Бил е с ръкавици и въоръжен. Среден на ръст. На 911 се беше получило друго обаждане и мъжът бе съобщил, че убиецът е носил черно куфарче. То не беше намерено на местопрестъплението, следователно сигурно още беше го носеше, освен ако не го е изхвърлил.

Сакс смяташе, че обадилият се е работникът или съдружник на Пател, който е изненадал убиеца и е бил прострелян, ВЛ. Бяха проверили автогарата „Порт Оторити“, откъдето се беше обадил втория път, но не бяха открили следи от ранен човек. Райм поиска някой да изземе монетите от уличните телефони, от които бяха проведени обажданията, и да ги даде за снемане на пръстови отпечатъци.

— Обажданията на спешния телефон са безплатни — отбеляза развеселено Селито. — Разходите се поемат от бюджета на общината.

Бяха предупредили всички болници да уведомяват полицията за всички случаи на ранени с парченца от камъни в раната, но вероятността някой от повече от хилядата лекари в спешните отделения из цял Ню Йорк да научат за това искане и ако научат, да съобщят, беше много малка.

Сакс се обади във фирмата собственик на диамантите „Грейс-Кабът“ в Кейптаун, Южна Африка. Поради часовата разлика там беше ранна утрин и тя остави съобщение. Съществуваше все пак вероятност камъните да са били изпратени обратно или на друго място, например на някой друг шлифовчик, работещ с Пател.

Ако случаят беше такъв, нещата още повече щяха да се усложнят и специалистите по веществени доказателства с висока стойност трябваше да определят по описа на диамантите дали изобщо нещо е откраднато.

Що се отнася до събраните до момента улики, имаше стотици пръстови отпечатъци: от магазина, от асансьора, от дръжките на външните врати и тези към стълбището, от парапетите. Но никой не фигурираше в базата данни на ИАФИС. Райм и не очакваше да намерят съвпадение; големият брой отпечатъци от платнени ръкавици подсказваше, че Извършител 47 не ги е свалил от ръцете си нито веднъж.

„Те никога не се стремят да ни улеснят, нали?“ Това бе риторичен въпрос, който Райм не си направи труда да зададе на глас.

При някои престъпления — например сексуалните посегателства и сбиванията — обикновено се извършва богат обмен на ДНК. В такива случаи Националната генетична база данни, или КОДИС, може да разкрие самоличността на извършителя. Но при престъпление като това, когато убиецът е носил ръкавици, дрехи с дълги ръкави и дълъг панталон — както и плетена маска на лицето — шансът да е оставил ДНК беше много малък.

Сред събраните проби имаше влакна от тъкани, които не съответстваха с дрехите на никоя от жертвите. Някои от тях бяха от черен памучен плат, най-вероятно от ръкавици — понеже бяха открити върху дръжките на вратите и чекмеджетата. Освен това Сакс бе открила черни полиестерни влакна, които най-вероятно бяха от маската.

Нямаше празни гилзи — убиецът ги беше прибрал.

— Какво имаме там? — нетърпеливо попита Райм.

Гледаше изпитателно електростатичните отпечатъци от обувки от магазина на Джатин Пател, сканирани и показани на един екран с висока разделителна способност.

Мел Купър носеше бяла престилка, боне и ръкавици, а също и маска. И неповторимите си очила в стил Хари Потър.

— Трудно е да се каже със сигурност — отговори той, — но нашият човек носи между 43-и и 45-и номер. — Тъй като върховете на обувките са завити леко нагоре и размерът на токовете варира, понякога е трудно да се определи точният номер. Има някои отличителни следи от износване, но не и грайфери.

— Значи градски обувки.

— Да.

Много по-добре е, ако престъпникът носи маратонки. По следите от грайфери може да се определят марката и моделът, а от там понякога дори цветът.

— Някакви тънки линии от кръв в непосредствена близост до отпечатъците от обувки?

Райм гледаше една снимка, направена от Сакс с цифровия й апарат „Сони“.

— Линии ли? — попита Купър.

— Вълнообразни линии, надиплени линии — измърмори Райм. — Не мога да кажа.

Когато осъзна, че Селито и Купър го гледат с недоумение, понечи да обясни, но Сакс, наведена над една лабораторна маса, го изпревари:

— От влачещи се връзки. Няма да проличат на електростатичния отпечатък, но ще се видят, ако са се натопили в кръвта.

Райм се усмихна. Обичаше я.

— Аха.

Купър се вгледа в снимките на отпечатъците. Селито погледна за момент, после пак заби поглед в телефона си.

— Охо, скучно ни е, а, Лон? Много разследвания са се провалили заради пренебрегването на нещо толкова тривиално, като дали извършителят е носил обувки с връзки, или не.

— Слушай, Линк, ти си гуруто на вълнообразните кървави следи от обувки. Не аз.

Селито прие още един телефонен разговор и излезе от стаята.

Оказа се, че няма следи от връзки. Вероятно престъпникът не е имал.

Свидетелят беше съобщил само за един извършител и следите от обувки потвърждаваха, че убиецът е бил сам.

Съдейки по многоъгълните нарези върху куршума, оръжието му най-вероятно беше 9-милиметров „Глок“, като този на Сакс. За последните 150 години всички оръжия се произвеждат с вътрешни грапавини в цевта, които придават въртеливо движение на куршума и правят изстрела по-точен. При повечето това са бразди и гребени. При „Глок“ обаче има вълнообразни неравности, а не остри ръбове, и това придава на куршума по-голяма скорост и мощност. Това не са единствените оръжия с тази особеност — има я при „Хеклер и Кох“, „Кар Армс“, „Магнум Рисърч“, „Танфолио“ и ЧЗ — но „Глок“ е най-разпространената марка с многоъгълни нарези.

Селито затвори телефона и обяви:

— Това бяха двамата униформени, които изпратихме при сестрата на Пател да й съобщят новината. Съпругата му е починала преди няколко години и сестра му е единственият близък човек, който живее в района. Казаха, че го приела много тежко. За малко не припаднала. Изчакали да се прибере съпругът й, за да разпита и двамата. Тя казала, че не знае много за бизнеса на брат си. Това било „мъжка работа“, цитирам. Пател никога не е споделял пред нея или съпруга й, че се тревожи за безопасността си или че подозрителен човек обикаля около магазина. Но е бил много известен като шлифовчик — както тук, така и в чужбина. Възможно е да се е разчуло, че държи някои скъпи дрънкулки, които могат да представляват интерес за крадците.

— Съдружници? — попита Сакс. — Служители? Сестрата има ли представа кой може да е свидетелят?

— Казала е, че не знае. Пател е бил единствен собственик. Нямал щатен персонал — бил прекалено стиснат и нямал доверие на никого да работи с неговите камъни. Освен, според сестра му, някакъв младеж, който от време на време работел там като чирак. Нашите хора попитали за С и ВЛ. Но нищо.

— Вероятно е плащал в брой на младежа, неофициално, за да пести от данъци — отбеляза Сакс. — Значи няма информация за плащанията, по която да го открием.

Екип от Отдела по криминалистика в Куинс беше претърсил скромния апартамент на Пател в Горен Уест Сайд в Манхатън, където беше живял сам, след като съпругата му починала от рак преди няколко години. Не открили следи от взлом, нито — за което Райм изрично бе напомнил да проверят — от диамантите на „Грейс-Кабът“.

Не намериха и телефона на Пател, затова сега един техен познат в Отдела за компютърни престъпления се опитваше да получи списък с номерата, с които е говорил, от телефонния доставчик. Надяваха се, че някое от тези обаждания ще бъде от или до С или ВЛ.

Сакс се дръпна настрана, за да приеме обаждане, и закима разсеяно, докато слушаше, като си водеше бележки. После каза на човека, с когото говореше, имейл адреса си.

Миг по-късно от един компютър се чу сигнал за получено съобщение. Сакс прекъсна разговора и отвори писмото.

— Хайде да погледаме филмчета — обяви тя. — От охранителната фирма на сградата. Това е запис от видеонаблюдението на етажа тази сутрин. — Изтегли файла и го пусна. На екрана се появи зърнеста черно-бяла картина.

Райм се приближи с инвалидната количка. Пател беше дошъл на работа около 8:30. До няколко минути преди единайсет не се случи нищо. Тогава се появи мъж с брада, черно палто и шапка с къса периферия, може би също с къса тъмна коса. Той натисна звънеца на Пател, влезе и остана вътре двайсетина минути.

— Вероятно С — срещата на Пател в единайсет часа.

Пет минути след като той си тръгна, според индикатора за часа на записа, върху екрана започнаха да се появяват черни петна и за част от секундата се мерна ръка с ръкавица и силуетът на глава с плетена маска, докато извършителят замазваше с черен спрей стъклото, стараейки се да стои встрани от видимото поле. Размитите изображения — буквално тринайсет кадъра — не издаваха нищо.

Райм погледна Купър, който вече очакваше въпроса и каза:

— Анализирах боята. Масов продукт. Неустановим източник.

Криминалистът изръмжа.

— Записът от камерата на Пател го няма — припомни Сакс. — Извършителят го е взел, но колегите от „Мидтаун-Север“ ще съберат записите от камерите на улицата. Повечето камери на магазините са вътре, но има няколко външни. Ще видим какво ще излезе от тях. Освен това проверяват входа за доставки на Четиридесет и шеста улица; това е мястото, където излиза аварийният изход.

Тя помоли Купър да извади най-ясния кадър на С от камерата в коридора. Той обработи снимката и я изпрати на електронната поща на Сакс.

— Ще се свържа с нашите хора, които търсят свидетели. Да видим дали ще намерят някого, който познава този човек — каза тя.

Седна на един компютър, влезе в системата и качи снимката, за да бъде разпространена до всички.

Мел Купър се обърна към останалите:

— Определих вида на камъните, които чиракът — или който друг може да е бил — е носил, когато куршумът ги е улучил. Става дума за серпентинит — нарича се така заради цветовете и разнообразните шарки; прилича на змийска кожа. А включенията в него, ако не са гранати или диаманти, са от кимберлит. Това е. Виждам кристалчета, които може да са от диамант. Пател вероятно ги шлифова и прави от тях колиета и обици.

Един стационарен телефон в стаята иззвъня. Международният код, който се изписа на дисплея, беше непознат за Райм.

Сакс погледна.

— Южна Африка. — Включи на високоговорител и вдигна. — Да?

— Ало, здравейте. Търся детектив Амелия Сакс. — Акцентът беше мелодична смесица от холандски и английски.

— Аз съм детектив Сакс.

Мъжът се представи като Луелин Крофт, директор на „Грейс-Кабът Майнинг“ в Кейптаун.

— Господин Крофт, включени сме на високоговорител. Тук съм с лейтенант Лон Селито от Нюйоркската полиция и Линкълн Райм, консултант.

— Получих вашето съобщение. Казвате, че е имало кражба, която може би засяга и нас.

— Точно така. Не споменах подробности в съобщението, но сега за съжаление трябва да ви кажа, че шлифовчикът на диаманти, при когото са били вашите камъни, Джатин Пател, беше убит при грабеж.

Крофт пак замълча. Издиша шумно.

— Не! О, не. Видяхме се миналата седмица. Не, това е ужасно! — Гласът му заглъхна. — Не мога… убит?

— Да, съжалявам.

— Работим заедно от години. Беше един от най-добрите шлифовчици на диаманти в Ню Йорк. Даже в света. — Гласът му потрепери. Крофт се изкашля и продължи: — Казвате, че нашите диаманти са били откраднати, така ли? Сигурни ли сте?

— Не е сто процента сигурно. Това е една от причините, поради които ви потърсих. Намерих празна кутия с разписка за получена пратка от четири артикула с идентификационни номера GC от едно до четири.

— Да — потвърди Крофт с разтревожен глас. — Нашите са.

— И струват около шейсет и осем милиона ранда?

Въздишка. След това нищо.

— Господине?

— Да, това е застрахователната стойност. Бяха сурови, тъй че след обработка щяха да струват много повече.

— Аз съм детектив Лон Селито. Значи, доколкото ви е известно, Пател е държал камъните при себе си, така ли? Възможно ли е да ги е изпратил някъде другаде за обработка?

— Не, не. Никога не би направил такова нещо. Само той беше достатъчно талантлив, за да работи върху тях. Боже мой! Тези камъни… знаете ли кой го е направил?

— В момента разследваме — отговори Сакс.

— Кой знаеше, че тези диаманти са у Пател? — попита Селито.

Крофт се поколеба, после отговори:

— Нямам представа, разбира се, на кого може да е казал Джатин. Но се съмнявам, че е споменал за тях на някого. Не знам доколко сте запознати с диамантената индустрия, но никой не говори за работата си. Особено за неповторими камъни като тези. Сигурността е от първостепенно значение. А в нашата компания? Вътрешен човек, сигурно това подозирате. Само няколко души от ръководството знаеха, че камъните отиват при Джатин. Но всички сме равностойни партньори в компанията и, честно казано, всички сме доста добре финансово. Що се отнася до служителите и миньорите… След като даден камък бъде добит и преработен, никой не знае къде отива. Понякога транспортните компании продават информация на крадците, но аз лично пренесох суровината до Ню Йорк. Толкова беше ценна. — Крофт пак замълча. — И незаменима.

— Кое? — намеси се Райм. — Казахте „суровина“. Какво е това?

— Извинявайте. Така наричаме нешлифованите диаманти. Суровина. — Крофт пак замълча. — Аз лично мисля, че крадецът не е знаел конкретно за нашите камъни. Избрал е магазина на Джатин произволно и е поискал необработени диаманти. Готовите камъни имат лазерни регистрационни номера — могат да се видят само под лупа. Но това прави пласирането им много трудно. Има много по-добър нелегален пазар за необработени диаманти. Професионалистите винаги търсят сурови камъни.

— Знаете ли за някого в Америка, при когото крадецът би отишъл с откраднатите диаманти? — попита Сакс.

— В Америка, не. Но мога да ви дам номера на нашата застрахователна компания в Ню Йорк. Така или иначе трябва да обявя кражбата на камъните. Някой от техните хора ще може да ви помогне. — Крофт каза номера и Сакс го записа.

— Надявам се, че ще впрегнете всичките си усилия, за да хванете този човек — добави той. — Това е огромна трагедия. Невъобразима.

Трима убити, единият от тях измъчван. И двама свидетели в опасност.

Но Луелин Крофт изглежда имаше друго предвид.

— Вижте, не мисля, че крадецът ще се опита да продаде камъните веднага. Първо ще трябва да ги шлифова, бързо — да ги осакати, и готовите диаманти ще изчезнат на масовия пазар в Амстердам, Ерусалим или Сурат. Тези камъни са създадени за величие. А сега? Ще бъдат опропастени. — Той повтори: — Трагично!

Лицето на Селито се изкриви в гримаса.

— Е, господин Крофт, ще направим всичко възможно, за да го заловим — каза Амелия Сакс. После добави хладно: — И ще се погрижим никой друг да не умира.