Джефри Дивър
Имитаторът (12)

Дванайсета глава

Едно от пиленцата от вчерашното забавление в магазина на Джатин Пател вече го нямаше.

Сол Вайнтрауб.

Сбогом. Нека твоят еврейски Господ да приеме душата ти. Или да гориш в ада. Или където другаде отиват душите на евреите. Владимир Ростов не беше достатъчно възрастен, за да помни Съветския съюз от личен опит, но доколкото познаваше историята, мислеше, че държавният атеизъм в СССР много добре щеше да му пасне. Той не вярваше във втория живот за душите.

И така, един по-малко. Оставаше да очисти още едно пиленце: мършавия младеж. Ростов с нетърпение очакваше новини от дребния плачлив персиец Нашим, за когото беше по-добре да използва почивния ден за обаждания до индийските си колеги в диамантения бизнес.

Ростов си мислеше за дъщерите му: Шехерезада и Котето.

Красиви момичета.

Владимир Ростов в момента се зареждаше. Жилището му бе в Брайтън Бийч, руския квартал на Бруклин, но сега се намираше в съседния Шийпсхед. Седеше в един от любимите си ресторанти. Известният „Рол’н Роустър“, истинска забележителност на Бруклин. Беше квартална „дупка“ — термин, който беше чул, но не разбираше много добре (английският не му беше роден). След като видя думата в речника, разбра защо толкова много му харесва. Той просто се чувстваше като у дома си в „дупка“. Особено тази, в която сервираха превъзходни сандвичи с печено говеждо — и с кашкавал, винаги кашкавал — и кока-кола, по-хубава от онази в Москва, гаранция.

Единственият минус беше, че не можеше да пуши вътре, което би направило храненето тук още по-приятно.

Една майка с две момченца мина покрай него — децата, точно като него, имаха късо подстригани руси коси и широки лица. Зяпнаха възхитено вечерята му, може би впечатлени от количеството. Два сандвича и половина и планина от пържени картофи.

Тъй като се намираха в близост до Малката Одеса, кварталът на руските емигранти, Ростов им каза:

— Здравствуйте.

Момчетата го изгледаха тъпо с хладни сини очи, също като неговите. Майката кимна и на прекалено напудреното й славянско лице се появи лека усмивка.

— Хорошего дня — отговори.

Очите на Ростов се насочиха между краката й, а когато тя отмина — към задника. Жената носеше късо червено яке и тясна черна пола — и той загледа с наслада плавно поклащащите й се бедра. Замисли се, но реши, че няма разумен сценарий, който да осъществи моментната му фантазия. Опит да насили майка с деца можеше да има само лоши последици за него.

Апетитът му към жените, както към говеждото (пък и към повечето други неща, в този ход на мисли, включително диамантите), беше неутолим.

Вкаменен…

Звучеше по-добре на руски, отколкото на английски.

Трябваше да благодари на родителите си за израза — както и за самото състояние, което Ростов сравняваше с форма на контролирана лудост.

Всичко започна с баща му. Една нощ — без да е близнал даже капка водка! — той наръга жена си, майката на Ростов (макар и само веднъж в лицето и с най-обикновена отвертка, тоест нищо сериозно). След това се съблече чисто гол и хукна в близката гора, където прекара нощта, като виеше и вероятно гонеше диви животни. На разсъмване разбил с камък леда, образувал се около него в потока, където бил паднал, преди да заспи, и се върна у дома. След като й прости за изневярата, баща му започна систематично да води преговори за развод с бъдещата си бивша жена. Обсъждаха редица подробности, като недвижими имоти, влогове и застраховки — но нито дума за това, къде ще отиде малкият Владимир; момчето винаги беше на заден план в най-добрия случай.

Решиха да го изпратят временно при чичо Грегор и леля Ро.

Така дванайсетгодишният Владимир събра нещата си в един куфар, дори не на колела, а от онези, които се носят, и една пазарска чанта и се качи на самолета за живописния град Мирни.

Ако на света има място, където душата ти може да се вкамени, това беше Мирни.

Ростов взе остатъка от сандвича, изяде го на няколко хапки и взе следващия. Пак погледна лаптопа си, който беше включен в интернет, и продължи да превърта сайтовете. Той живееше с това устройство. Гледаше порно, играеше игри, изпращаше писма, хакерстваше (като типичен руснак, разбира се) и следеше новините.

Това последното правеше в момента, докато дъвчеше, опитвайки се да не мисли за бедрата на майката със славянски черти. Прочете няколко съобщения, свързани с инцидента с горкия Пател.

Нищо ново. Нищо, което да го засяга. И засега никой не свързваше убийството на Сол Вайнтрауб със събитията в „Пател Дизайнс“, поне не в пресата, въпреки че полицията сигурно знаеше. Убийството на Вайнтрауб не привличаше много вниманието и изобщо не се споменаваше в националните новини. Всички говореха само за „Клането на Четиридесет и седма улица“ (заглавието на „Ню Йорк Поуст“).

Заподозреният беше бял мъж, среден на ръст, с тъмни дрехи и плетена шапка.

Хъм. Няма да намерите много такива в Ню Йорк.

Последният сандвич свърши. Ах…

Той пак се зачете в новинарските сайтове и изявленията на полицията. Съобщаваха някои детайли, но не много. Нищо за второто пиленце, с инициали ВЛ от календара на Пател.

Той вдигна една салфетка пред устата си и потисна нов пристъп на кашлица. Вдиша, издиша. Бавно. Пристъпът премина. Ростов отвори сайта с онлайн предаване на една голяма кабелна мрежа, сложи слушалките в ушите си и увеличи звука. Докато изпие една кока-кола и изяде десетина пържени картофа, не споменаха нищо за престъплението. Най-сетне пуснаха репортаж за убийствата и грабежа с включване от „главния криминален кореспондент“ на канала; длъжностното название развесели Ростов, защото мацето изглеждаше на не повече от трийсет.

Блондинката (много привлекателна при това) седеше в студиото и вземаше дистанционно интервю със строен мъж на средна възраст с елегантно сако, бяла риза и вратовръзка. Косата му беше подстригана много късо.

— С нас е доктор Арнолд Мур, криминален психолог от университета „Къмбърланд“, Охайо. Добре дошли, докторе. Според полицията крадецът, който е проникнал в бижутерийния магазин на Четиридесет и седма улица вчера, е взел няколко диаманта, но е оставил камъни за още стотици хиляди долари. Не е ли необичайно за крадец да остави такава ценна плячка?

— Благодаря, Синди. Професионалните крадци, атакуващи бижутерийни магазини от най-висока класа, какъвто е този на господин Пател, са най-добрите от най-добрите. Човек, който извършва толкова нагъл опит за грабеж, ще се погрижи да извлече максимална печалба. Това означава, че ще вземе всеки диамант, който намери.

— „Максимална печалба“. Говорите за обирите като за бизнес.

Синди изглеждаше шокирана. Ростов харесваше циците й, изпъкващи под жълтата рокля, макар и малко засенчени от големия гердан от дървени дискчета. „Защо този аксесоар?“ — почуди се той, но после пак се заслуша в разговора.

— Точно така е, Синди. И този обир не е, ако мога така да се изразя, типична „трансакция“.

Направи жест, сякаш слага кавички на думата, разбира се. Този тип беше доста неприятен, помисли си Ростов.

— Ето защо мисля, че тук става дума за нещо друго, има друг мотив.

— Какъв мислите, че може да е той? — попита сладката Синди.

— Не мога да гадая. Може би извършителят е имал друга причина да убие шлифовчика и е взел няколко камъка, за да накара полицията да си мисли, че става дума за грабеж.

„Но нима това не е гадаене, докторе? — помисли си Ростов. — Тъпак.“

Синди се намеси:

— А може би е искал да убие младата двойка? Уилям Слоун и Ана Маркам от Грейт Нек, щата Ню Йорк.

Тяхна снимка, усмихнати, за кратко се появи на екрана. Ростов прокара шепа пържени картофи с кока-кола.

— И това е възможно, Синди. Но от това, което чух, едва ли е имал мотив да ги убие. Няма криминални връзки. Изглежда, че те са случайни жертви. Но сте права, възможно е убиецът да ги е избрал умишлено.

Ростов се забавляваше от това прехвърляне на реплики: „искате да кажете“, „имате право“ — като войници, които си подмятат ръчни гранати. Като начин да се увериш, че другият поема отговорност за безотговорните ти инсинуации.

— Такива млади хора. Някакво предположение защо?

— Отишли са, за да вземат годежния си пръстен. Не знаем дали убиецът е знаел това, но може да се е досетил.

— Младоженците са били истинската му цел?

Ръчна граната в едната посока.

— Мога само да кажа, че в практиката си съм установил, че не е необичайно за убийци психопати да таят омраза срещу хора, имащи нещо, което те нямат.

Успешно отбита атака.

— Смятате, че може да е бил отхвърлен, изоставен пред олтара. Или е страдал, защото родителите му са имали труден брак.

Лекарят се усмихна снизходително.

— Много искаме да узнаем повече. Но е ясно, че това престъпление не се вписва в шаблона за професионална кражба на диаманти.

Тръгна реклама. Ростов затвори сайта и изгаси лаптопа.

Обра кетчупа с последния картоф и след като не успя да обере всичкия, използва пръстите си за остатъка. След като ги облиза, той ги потопи в чашата си с вода и ги избърса със салфетка. Стана и си купи още няколко сандвича за вкъщи — за да може да пуши, докато се храни, като нормалните хора (единствената му претенция към Путин беше, че и той забрани пушенето на повечето обществени места в родината). Ростов плати и излезе в студената сива мартенска сутрин.

„Е, докторе, мислиш се за голям умник, нали? Може и на теб да ти дойда на гости, с малкия ми нож.“

Ростов си представи сърцераздирателните писъци на психолога, докато ножът се забива в кокалестите му пръсти или в ушите му. Но както потният секс с майката, чиито бедра се люлееха като атракция в увеселителен парк, това беше чиста фантазия.

След като се закашля леко, Ростов тръгна целеустремено по неравния тротоар, като редуваше хапки от божествения сандвич с дръпвания от смрадливата си руска цигара. Не можеше да реши кое е по-вкусно.