Джефри Дивър
Имитаторът (46)

Четирийсет и шеста глава

Какво време само.

Докато се качваше по задното стълбище в къщата, Адила си мислеше, че може да разбере желанието на Вимал да избяга от баща си. Нейният — както бе казала — понякога също командваше прекалено много. Може да звучи странно, но в тяхното уж патриархално семейство, майката бе по-властният родител. (Обратно на семейството на Вимал.) След като се дипломираше, Адила щеше да търси стаж и ординатура далече от обсега на майка си.

Но не твърде далеч. Може би в Кънектикът (обожаваше есенните листа). Може би в Лонг Айлънд.

Но не по-далеч.

Калифорния ли? Не, разбира се.

И за Вимал също не беше добре. Но тя предполагаше, че няма нищо лошо да го остави да замине сега, да поживее на Западното крайбрежие за известно време. Докато хванат онзи психопат.

Тя надникна в хола и видя Талия на дивана. Десетгодишното момиченце носеше тениска „Финиъс и Фърб“ и дънки. Адила се усмихна сама на себе си. Какво дете на нашето време! Момиченцето пишеше текстови съобщения на същия телефон, който дънеше музика в огромните розови слушалки на главата й, и гледаше разсеяно анимационен филм по канала „Дисни“ на изключен звук.

Адила се качи на втория етаж, влезе в стаята си и погледна един плакат на стената: периодичната таблица на химичните елементи, всеки от които бе представен с различен японски герой, от Моряк Луна за водорода до Вегета за унунокция. Беше го направила сама, вдъхновена от подобен, който бе видяла в интернет. Тя се усмихна развеселено, когато си спомни споровете с майка си, когато в средните класове на гимназията искаше да закачи други плакати на стените: момчешки състави. Макар че момчетата на тях не я интересуваха и тя не слушаше музиката им. Правеше го в знак на протест.

„Колко зряло от моя страна“ — помисли си.

Извади чековата си книжка от една папка и седна за момент. Адила имаше прилична банкова сметка. Бе работила на няколко места още като гимназистка и въпреки че следването й беше безбожно скъпо, студентският й кредит покриваше по-голямата част („денят на равносметката“ беше чак след няколко години). Тя погледна баланса си. Въздъхна. Написа на Вимал чек за две хиляди долара.

Скъса го от книжката; шумът прозвуча странно и обезпокоително, като нещо хирургично. Спомни си раната на Вимал и как той отказа да отиде в болница.

Пак въздишка.

Слезе в кухнята и точно когато се насочваше към задната врата, чу познато щракване.

Отварянето на главната врата.

О, не! Сигурно майка й се беше прибрала по-рано. Но защо през главната врата? Майка й паркираше в задната уличка, до гаража.

Адила се приближи до входа на кухнята и надникна зад ъгъла в хола. Вцепени се и едва не извика.

В антрето стоеше мъж в черно яке, скиорска маска и един от онези ножове за картон в дясната ръка и се оглеждаше. Забеляза Талия и тихо се приближи зад гърба й.

Не, не, не!

Адила се дръпна назад, огледа се и изтича до кухненския плот. Миг по-късно, въоръжена с двайсет и пет сантиметров месарски нож, излезе в коридора. Погледът й беше леден.

Мъжът примигна, погледна ножа и се усмихна.

— О, пиленце. Я да видим какво имаш там. Ти си голямата, Адила.

Това сигурно беше убиецът.

— И сладката малка Талия, моите пиленца.

Откъде знаеше имената им?

— Какво искаш?

Гласът й бе решителен. И наистина, тя не изпитваше нито грам страх. Каза си, че този човек е инфекция, спукан кръвоносен съд, счупена кост. Това беше клиничен проблем, с който тя трябваше да се справи.

Той пристъпи към нея. Тя вдигна ножа на нивото на кръста си. Заостреният край сочеше нагоре. Беше научила това от един шпионски филм.

Той примигна и спря.

В другата му ръка се появи револвер, извади го от джоба си.

Тя се поколеба за част от секундата. Но решителността й бързо се върна. По някаква причина, Адила се усмихна.

— Един изстрел. Съседите са си вкъщи. Ще чуят. Полицията ще те арестува.

Той кимна към сестра й, все още вглъбена в екрана и цифровия звук.

— Какво слуша? — попита със странен чужд акцент. — Музиката, която децата слушат сега. Много, много глупости, не мислиш ли? Аз обичам струни, обичам гладък рок, ти знаеш какво е това.

— Пари ли искаш? Телевизора?

Той погледна.

— Шейсетинчов „Сони“? О, да, да. Ще ми помогнеш ли да го занеса до колата? Благодаря, пиленце. Не, не. Знаеш какво искам. И ще ми кажеш.

Той отново насочи револвера към главата на Талия.

— Не — изрече Адила и направи крачка към него. Все още държеше ножа. — Не насочвай това към нея. Махни го.

— О, но ти си сигурна, че няма да стрелям. Страх ме е от шума. Така че защо се притесняваш?

— Веднага!

Той се поколеба, но после насочи револвера към пода.

— Ако ти кажа каквото искаш да знаеш, ще си тръгнеш ли?

— Кога се прибират родителите ти?

— Скоро — каза тя.

— И баща ти е полицай или войник с голям патлак, който носи през цялото време. Нали? И знае карате, като Брус Лий.

— Не. Но колкото повече хора има, толкова си по-прецакан.

— Ха! Не, не, мисля, че вкъщи няма да има никой още дълго време. Ти имаш хубав нож, аз имам нож. Може да си поиграем и да видим кой ще наръга другия първи.

Мъжът се ухили налудничаво.

Талия все още нямаше представа за драмата, която се разиграваше зад нея. Малката й, съвършена глава кимаше в такт с песента.

Сега мъжът насочи револвера към Адила.

— Нямам време за глупости. — Лицето му стана сериозно. — Къде е Вимал?

— Не знам.

— Да.

Той пак прибра пистолета в джоба си и с палец избута острието на ножа напред. Пристъпи по-близо до Талия.

Адила се приближи към него. Гърдите й се надигаха от дълбокото й дишане, сърцето й биеше лудо, кръвното й налягане беше скочило, мислите й бяха маниакално ясни, адреналинът й се покачваше с всяка секунда.

Сините очи на мъжа бяха студени като стъклени мъниста. Той щеше да убие детето със същата лекота, с която говореше с нея.

Но изведнъж се намръщи. Вирна глава.

В далечината се чуха сирени.

Най-сетне!

Той погледна зад Адила, в кухнята — на стената, където вратичката на аларменото табло зееше отворена. Преди да вземе ножа, Адила бе натиснала паникбутона.

Мъжът присви рамене и очите му засвяткаха яростно. Замахна към Талия, като може би си мислеше, че ако я отвлече, ще може да я размени за Вимал.

Това нямаше как да стане. Адила скочи към него и вдигна ножа. Без план, без стратегия, просто замахна с острието към лицето му толкова бързо, че металът стана почти невидим.

Мъжът бе много по-едър от нея и, разбира се, много по-силен — и без съмнение имаше опит с ножовете. Но не очакваше такова нападение и се олюля назад. Адила застана между него и Талия.

Той остана неподвижен за миг и тя очакваше да извади револвера и да застреля и двете. По някаква причина обаче (може би защото носеше маска и Адила нямаше как да го разпознае) не го направи. Но със сигурност би убил само защото беше луд.

Сирените се усилиха.

Той се намръщи.

— Шибано пиле. Няма да те забравя. Ще се върна за теб.

Избяга от предната врата. Адила изтича след него на верандата. Видя го как се метна в една червена тойота и потегли с пълна газ. Адила не успя да види номера на колата.

Тя изтича обратно при сестра си и я вдигна на крака. Слушалките паднаха от главата момиченцето и то изпищя от изненада и страх.

— Какво?

— Ела с мен.

— Защо? Аз…

— Веднага! — изкомандва по-голямата сестра.

Талия кимна бавно, в очите й личеше страх. Гледаше ножа.

Адила хвана сестра си за ръка и изтича през задната врата в гаража.

Там Вимал гледаше през прозореца.

— Чувам сирени — каза той. — Какво е това…

Замълча, когато видя ножа и сълзите на Талия.

— Той беше тук — рязко прошепна Адила. — Онзи мъж беше тук.

— Кой мъж?

— Знаеш кой! — сряза го тя.

— Не! Къде е?

— Избяга. Обадих се в полицията.

— Добре ли си?

С още по-тих и едновременно по-гневен глас, тя отговори:

— След бой с нож? Разбира се. Идеално се чувствам.

— Какво? — Той се втренчи в нея.

Тя хвърли поглед през прозореца — за да е сигурна, че нападателят не се е върнал.

— Трябва да вървим. Тръгвай! Сега. Ще отидем в Уестчестър. Ела с мен сега, ще ме оставиш на някоя гара.

— Не — отсече тя.

— Да, качвай се в колата. Моля те. Ей, Тал, искаш ли да се повозим? — Вимал се насили да се усмихне.

Талия се скри зад сестра си, като бършеше сълзите си.

— Какво става? — проплака.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Вимал.

— Не, не е наред — прошепна Адила.

Вимал отвори вратата на гаража и погледна навън.

— Чисто е — каза и се настани на шофьорската седалка в колата. — Качвайте се. Вземи си телефона и чантичката. — Кимна към масата. — Ще се обадим в полицията и на родителите ти по пътя.

— Не — прошепна тя.

— Трябва да замина! И не искам да те оставям тук.

Тя се усмихна нежно. Приближи се до прозореца. И се наведе.

— Няма ли да дойдеш? — попита той.

— Не.

Тя се наведе и го целуна.

— Обичам те — прошепна той.

— И аз те обичам — каза тя. И заби ножа в предната гума, която леко потрепери, изсъска и спадна за части от секундата.