Джефри Дивър
Имитаторът (53)

Петдесет и трета глава

Райм се огледа. Селито и Сакс ги нямаше. Странно. Не бяха излезли — якетата им бяха на закачалката.

Трябваха му тук, да анализират таблицата с уликите и да търсят следи, които биха ги насочили към местонахождението на руснака или на някоя бомба, която е заложил. Бялата дъска, изписана със старателен почерк, мълчеше. Уликите изглеждаха по-неразгадаеми и тайнствени от обикновено.

Точно когато Райм се канеше да извика съпругата си и детектива обратно в стаята, някой задумка на вратата.

Райм и Рон Пуласки погледнаха монитора на системата за сигурност: отвън стояха четирима мъже с костюми. Единият показваше нещо на камерата. Приличаше на документ за самоличност.

Райм се вгледа.

ФБР.

Аха, ясно.

Сакс, Селито и Том бързо се върнаха от задната част на къщата. Райм забеляза израженията им. И си помисли: „Те знаят за Ел Алкон“.

— Какво, по дяволите, става, Линкълн? — попита Мел Купър.

— Не съм сигурен, но мисля, че с Новобранеца ще бъдем арестувани.

— Какво? — възкликна Пуласки.

— Отвори вратата, Том. Не искаме да я разбият, нали?

Четиримата мъже влязоха бързо в хола. Трима бяха агенти на ФБР, подбрани по изключително коректен начин, като участници в реклама на консултантска компания: бяла жена и двама мъже — чернокож и азиатец. Изглеждаха лишени от чувство за хумор, но това е положително качество за много професии, включително в органите на реда. Сигурно знаеха, че никой от хората в къщата не представлява заплаха, но въпреки това бързо огледаха всички, за да преценят риска.

Четвъртият беше Хенри Бишоп, главен прокурор на Източния окръг. Той стърчеше с една глава над всички в стаята.

— Линкълн Райм. — Специалният агент, който заговори, беше як младеж на име Ерик Фалоу.

— Не мога да вдигна ръце — каза му Райм. — Съжалявам.

Нито Фалоу, нито някой друг в стаята реагира на шегата.

— Аз ще говоря с господин Райм — каза Бишоп. — Вие се заемете с полицай Пуласки.

Фалоу се приближи до по-младия мъж.

— Полицай, дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Аз ще взема оръжието ви.

Пуласки се обърна с лице към него:

— Какъв сте вие? Какво означава това?

Изненадата му обаче прозвуча престорено. Той много добре знаеше за какво става дума.

— Линк — каза Селито, но после замълча.

Двамата със Сакс вероятно бяха предупредени от Делрей — ако той ги бе информирал за замесването на Райм в случая „Ел Алкон“ — да се преструват, че не знаят нищо. Райм погледна Сакс, но тя отмести очи.

Разбираемо.

Другите двама агенти се приближиха. Единият взе глока на Пуласки.

Фалоу каза:

— Ръцете зад гърба, ако обичате.

— Това не е необходимо — каза Райм с глас, който прозвуча може би малко по-високо от необходимото.

Фалоу все пак сложи белезници на Пуласки.

— Отговорете ми, Бишоп. Какво означава това? — Селито се беше окопитил и доста успешно играеше ролята на изненадан.

— Наистина — каза Райм. — Излишно е.

Бишоп заяви:

— Господин Райм, вие и полицай Пуласки сериозно сте загазили. Арестуваме ви по обвинения за възпрепятстване на правосъдието, подривна дейност и неразрешено използване на доказателствена информация.

Новобранецът бавно погледна Райм.

Какви проблеми може да имаш, когато мисията ти служи на по-висша кауза…

Прокурорът продължи:

— В миналото сте били полезен за прокуратурата, Линкълн. Признавам.

„Само полезен?“ — мрачно си помисли Райм.

— И това ще бъде взето под внимание в бъдеще, когато обсъждаме пускането ви под гаранция. Но сега, агент Фалоу, прочетете правата на полицай Пуласки и господин Райм.

Селито се отказа да се преструва:

— Вярно ли е, Линк?

Изражението му издаваше упрек.

Райм забеляза стиснатите устни на Сакс. Погледа й.

И реши, че е време.

— Добре, слушайте всички. Така. Хенри — мога ли да ви наричам Хенри? — попита Райм.

Бишоп го погледна стъписано:

— Хъм. Ханк, по принцип.

— Добре, Ханк. Всъщност тъкмо се канех да ви изпратя доклад във връзка със създалата се ситуация. Почти е готов.

Прокурорът запази непроницаемо изражение, но на Райм му се стори, че забеляза изненада. Той кимна към екрана на компютъра си, на който наистина имаше дълго писмо, адресирано до Бишоп. Прокурорът остана изпитателно втренчен в Райм, който продължи:

— Детективът от окръг Насау, който е бил прострелян при арестуването на Ел Алкон на Лонг Айлънд, спомняте ли си?

— Разбира се — каза Бишоп. — Бари Сейлс. Ще свидетелства след няколко дни.

— Бари ми беше колега преди години. Един от най-добрите криминалисти, с които съм работил. — Райм замълча за момент. — Когато чух за престрелката, исках доброволно да консултирам прокуратурата за веществените доказателства. Исках да съм сигурен, че виновникът ще отиде за дълго в затвора. Исках да анализирам уликите по случая.

— Да, спомням си — каза Бишоп. — Вие бяхте номер едно в списъка на вещите лица.

— Но се наложи да пътувам до Вашингтон по друга работа. За мое голямо съжаление нямаше как да я отменя. После, преди няколко дни, адвокатът на Ел Алкон ми се обади. Искаше да ме наеме, за да докажа, че някой от екипа по задържането е подхвърлил улики, изобличаващи Ел Алкон.

— Това са пълни глу… — започна Бишоп.

— Ханк. Моля ви!

Прокурорът направи гримаса, но махна на Райм да продължава.

— Нали знаете слабостите на доказателствата, които имате?

Високият мъж се размърда неловко, но отговори:

— Не са сто процента неоспорими, признавам.

— На първо място, те твърдят, че Ел Алкон се е криел в тоалетната през цялото време. Второ, че следите от барут са били подхвърлени. Той никога не е стрелял с пистолета на Коуди. — Райм кимна към компютъра. — Току-що доказах, че и двете твърдения са неверни. Напълно ги опровергавам. В тоалетната? На пода, където Ел Алкон твърди, че е лежал, има ясни следи от почистващ препарат. Полицай Пуласки извърши оглед и взе проби. Познавам проникващите свойства на хлорсъдържащата съставка точно на този препарат. Ако Ел Алкон е бил в тоалетната, същите молекули щяха да бъдат открити по дрехите или обувките му. Но такива нямаше.

Бишоп погледна мрачно Фалоу, който като водещ детектив би трябвало да е направил това откритие. Лицето на агента остана напълно невъзмутимо.

— Колкото до доказателствата, че Ел Алкон е стрелял по полицаите, вярно е, че по оръжието няма негови пръстови отпечатъци. Но вие твърдите, че Ел Алкон е разкопчал маншета на ризата си, дръпнал е ръкава си надолу и е хванал пистолета през него. Това обяснява липсата на пръстови по пистолета, но наличието на барут по дрехата.

Бишоп кимна:

— Само теория, така е. Но се надявам, че съдебните заседатели ще приемат, че точно така е държал пистолета, когато е стрелял.

Райм се намръщи леко:

— Няма нужда да приемат. Аз доказвам, че е държал пистолета с ръкава си.

Бишоп примигна изненадано.

— Как?

— Пистолетът е бил „Глок 22“ и е стрелял с деветмилиметрови куршуми „Люгер“. Скоростта на отката би трябвало да е пет цяло и трийсет и пет метра в секунда, а енергията на отката — девет цяло и двайсет и седем нютона. Това е достатъчно енергия, за да уплътни рехавите влакна на трикотажната памучна риза, която е носил Ел Алкон. В лабораторията са направили микроскопски снимки, за да демонстрират следите от барут. Току-що ги погледнах и видях как влакната са уплътнени от отката. Само стрелба с огнестрелно оръжие би могла да причини такъв ефект. Всичко е в доклада, който се канех да ви изпратя. Съдебните заседатели ще трябва да приемат, че именно куршумът, изстрелян от Ел Алкон, е ранил Бари, но това е напълно логичен извод, тъй като по времето на раняването му Коуди вече е бил мъртъв.

Бишоп за момент изгуби дар слово.

— Аз… е, добре, Линкълн. Благодаря ви. — После се намръщи. — Но защо не ми казахте по-рано?

— Ами ако в твърденията им имаше поне зрънце истина? — контрира Райм. — Ако някой наистина беше фалшифицирал доказателства? Ако беше станало така, щях да разбера кой и колко сериозно е положението и тогава да ви уведомя. Или, честно казано, ако вие бяхте този, който ги е фалшифицирал, щях да се обадя на върховния прокурор във Вашингтон.

Това предизвика усмивка у Селито.

— Значи сте се престорили, че приемате да помогнете на Ел Алкон, за да работите за нашата кауза?

— Не точно. Това беше съвпадение. Очевидно имаше друга причина.

— Каква?

— Да разкрия господин Хикс, разбира се. — Райм се намръщи. — Но в това нямам голям успех.

— Господин Хикс? — Бишоп присви очи. Стисна устни за миг. — О. Искате да кажете партньора на Ел Алкон в САЩ?

Очевидно…

— Може да не е участвал в престрелката, но той стои зад цялата операция.

Фалоу кимна:

— Сигурни сме, че неговата компания е собственик на складовия комплекс, но не можем да я открием.

— И той е също толкова виновен за нараняванията на Бари Сейлс, колкото Ел Алкон. Но не можах да намеря никаква връзка.

Бишоп въздъхна разочаровано:

— Направихме всичко. Търсихме навсякъде. Всеки документ, всяка следа. Нищо.

Фалоу добави:

— Информатори, видеонаблюдение. Дори се обадих на ЦРУ и НСА за комуникациите с чужбина. Който и да е този човек, той е призрак.

— Надявах се, че ще има някакви следи, нещо в писмата, което да ме доведе до партньора в САЩ. — Райм сви рамене. — Но нищо.

— Е, поне затвърдихте доказателствата срещу Ел Алкон, Линкълн. Благодаря ви за това.

Бишоп се усмихна леко, което Райм предположи, че не се случва често.

— А какво смятате да правите с парите, които ви платиха? — попита прокурорът.

— О, вложих ги в неотменим тръст за Бари. Анонимен. Той не знае от кого са парите.

Прокурорът се засмя:

— Лопес няма много да се зарадва. Какво мислите, че ще направи?

Райм сви рамене:

— Той е адвокат. Нека да ме съди.

Бишоп погледна Фалоу и кимна към китките на Пуласки. Агентът махна белезниците и без да кажат нищо повече, четиримата си тръгнаха.

Райм ги изпрати с поглед. Пуласки или Купър каза нещо. Но той не чу. Бе погълнат от една-единствена мисъл. Всъщност от един образ. На приятеля си Бари Сейлс.

Замисли се отново за думата, която бе казал, когато Лопес за първи път дойде при него — дума, която адвокатът несъмнено разбра в съвсем друго значение от това, което имаше предвид Райм: справедливост.

Райм погледна Сакс, която още избягваше очите му. В този момент телефонът й иззвъня.

Тя го погледна и обяви:

— Едуард Акройд.

Тя вдигна и проведе кратък разговор. По начина, по който очите й леко се присвиха, Райм разбра, че новината е важна.

Сакс затвори и каза:

— Онзи бижутер. Който е насочил Едуард към Шапиро. Съгласил се е да разговаря с нас. Но само с цивилен, без никакви униформени. Не иска клиентите му да виждат полицаи наоколо. Едуард предложил да отида аз и той приел.

После се приближи до Райм и се наведе. Само той чу следващите й думи:

— Не бяхме много честни, не мислиш ли?

Имаше предвид тайната му задача, възложена от адвоката на Ел Алкон. Като се замисли сега, той всъщност не знаеше защо не й беше казал. Може би искаше да я държи настрана, в случай че нещо се обърка. Твърде снизходително от негова страна, даде си сметка сега.

Той стисна устни. Погледна я в очите.

— Не. Не бях. А трябваше.

Тя се усмихна:

— Имам предвид и двама ни. Аз не ти казах какво се случи на сондажната площадка. А ти премълча за своето малко разследване.

— След толкова години все още не можем да свикнем, Сакс. Повече няма да допусна тази грешка.

— И аз. — Тя го целуна силно, после се отправи към вратата. — Ще ти се обадя от центъра.