Джефри Дивър
Имитаторът (13)

Тринайсета глава

Шокирана от сцената, която завари, Амелия Сакс спря форда си на тази тиха и спокойна улица в Лонг Айлънд Сити, остави полицейската си карта на таблото и слезе.

Имаше четири патрулни коли. И една цивилна. Също линейка. Последната не беше необходима, както красноречиво подсказваше дебелият найлонов чувал, с който бе покрит трупът във фоайето на сградата.

Трупът на Сол Вайнтрауб.

Първата й мисъл беше дали можеха по някакъв начин да спасят живота му.

Не можа да си отговори.

Убиецът сигурно бе започнал да издирва Вайнтрауб от момента на убийството в Мидтаун. Той просто се беше справил малко по-добре от тях. Сакс се беше обадила на Вайнтрауб в момента, в който научиха името му. Да заключи вратите. Да не отваря на непознати. И от местния участък, 114-и, изпратиха кола максимално бързо.

Това, че самият Вайнтрауб трябваше да им се обади в минутата, когато е научил за смъртта на Пател, а не беше, нямаше значение. Никой полицай не може да обвинява потенциален свидетел, че се е уплашил и се е скрил.

Телефонът й иззвъня. Райм.

— На мястото съм — каза тя.

— Имаме нещо интересно, Сакс. Текстово съобщение от предплатен телефон, който вече е деактивиран, разбира се. Изпратено е до половин дузина телевизионни канали и радиостанции в района. По новините само за това говорят. Току-що ти го изпратих.

Тя отвори текстовите си съобщения.

Основната идея на годежа е момчето да се обвърже с тържествено обещание да се ожени за своята годеница. Сега аз също ще се обвържа с едно обещание. Търся ТЕ, търся те на всякъде. Купи пръстен, сложи го на красив пръст, но аз ще те намеря и ще изцедя всяка капка от кръвта ти за твоята любов.

Обещаващия

— Боже, Райм. Мислиш ли, че това е Четиридесет и седем? Или някой имитатор?

— Не знам. Пратих го в централното управление за анализ от лингвист. Не че очаквам да научим много. Интуицията ми подсказва, че е от него. Но знаеш колко можем да се доверим на нея. Така, направи огледа и ще говорим, когато се върнеш.

Тя тръгна към сградата, скромна типова къща, с олющена бяла боя и празни кафяви сандъчета за цветя на первазите на прозорците. Инстинктивно опипа глока си Gen4 FS, за да се ориентира къде точно е разположено оръжието. Отпред имаше голяма тълпа. Не беше невъзможно Извършител 47 да е сред тях — да се навърта наоколо, за да види как върви разследването. Сакс огледа хората — петдесет-шейсет души — и микробусите на телевизионните станции. Дали извършителят беше сред тях? Униформените й колеги разпитваха за свидетели. Ако хората бяха забелязали някого, който им се е сторил подозрителен или се е отдалечил твърде бързо, това можеше да бъде следа. Все пак тя предполагаше, че убиецът е приключил каквото е замислил и е избягал от местопрестъплението. Този път беше използвал пистолета. Не ножа. Но по жертвата отново имаше следи от побой.

— Здравей, Амелия.

Тя кимна на Бен Кол, един детектив от 114-и участък.

— Как така и вие сте замесени? — попита той.

Сакс обясни на колегата си, слаб пооплешивял мъж около петдесетте:

— Жертвата е свидетел на убийството в бижутерийния магазин на Четиридесет и седма вчера.

— О, това ли? Боже! Как го е открил извършителят? Познавали ли са се?

— Не знаем. Вие как научихте?

— Получихме сигнал за изстрели.

— Някой видял ли е нещо? Имате ли описание?

— Може би. Но никой нищо не казва. Търсим очевидци, но засега нищо. Искам да кажа, можем да поемем разследването в нашия участък, ако искате. Или предпочитате да го вземете в „Тежки престъпления“?

В гласа му прозвуча нотка на надежда.

— Ако може, ще вземем от вашите хора за търсенето на свидетели. Нещо против?

— Против? — Кол се засмя. — Ще водя жена си на ресторант тази вечер. Имаме годишнина. Всичко, което пожелаеш. Ще ти дам трима-четирима униформени да помагат. Само дръж нашия отдел „Убийства“ в течение. Това се пада в нашия район и трябва да го отчитаме. Знаеш как е.

— Разбира се.

Сакс се приближи до местопрестъплението, за да се увери, че е правилно запазено, и зачака микробуса на криминалистите, за да може да започне работа.

* * *

Майк О’Брайън имаше план и сега мислено го преговаряше.

След сватбата щяха да останат в квартала още една година. Точно така. Триста шейсет и пет дни. Даже по-малко, ако е възможно. Но със сигурност не повече. Дотогава щеше да бъде старши мениджър на етажа (добре де, касиер) в банката и да изкарва близо 45 хиляди годишно. Ема щеше да получава трийсет от болницата; повече, ако вземаше нощни смени. Достатъчно за авансовата вноска за къща някъде в Източен Насау.

Достатъчно близо, за да могат родителите (и на двамата) да идват на гости. Но не прекалено близо.

Стройният червенокос двайсет и шест годишен мъж крачеше бодро — и леко арогантно — по авеню U. Мина покрай солариума, медицински център „Прогресив“, закусвалнята на самообслужване, месарницата, аптеката. Надписи на гръцки, надписи на италиански.

Районът не беше лош — Грейвсенд. Но това беше място, през което човек минава, а не място, където създава дом.

Поне за него. Майкъл П. О’Брайън, бъдещият районен мениджър на Бруклинската федерална банка, имаше доста по-амбициозно бъдеще пред себе си.

Още една пресечка и я видя, чакаше го на ъгъла. След като свършиха няколко сутрешни задачи, те си уредиха среща тук и сега щяха да отидат в апартамента си (временния си апартамент — за една година, не повече, припомни си решително той).

О’Брайън се усмихна, когато видя любимата си. Ема Сандърс, руса и със смайващи зелени очи, беше ослепително красива, с два-три сантиметра по-висока от него и закръглена на всички места, където една жена би трябвало да бъде закръглена — идеална за раждане (и правене) на деца. Той се усмихна на себе си при тази мисъл. Щяха да имат три деца. Сред имената, от които щяха да избират, бяха: Майкъл III, Едуард, Антъни, Меган, Ели, Микаела. Ема се беше съгласила с тези.

Майк О’Брайън бе щастлив човек.

— Здравей, миличка.

Целунаха се. Тя ухаеше на цветя. Поне той предположи, че е на цветя. Тази сфера не му беше позната — нямаше никакви интереси към растенията. Но ароматът изглеждаше цветен. От друга страна, скоро щеше да се квалифицира по тези въпроси. Семейството на младоженеца активно участваше в организацията на сватбата и самият Майки щеше да избира цветята.

— Как мина? — попита я той.

Продължиха в посоката, в която се движеше той — към апартамента.

— Ох, скъпи. Тя е прекрасна. Невероятна. Не се опитва да ни убеди за нищо, което не искаме. Мислех, че ще пробва и ще се наложи да й изпратя моя голям, лош Майки да се разправя с нея. Но не, тя знае с какъв бюджет разполагаме…

„Вече един куп пари“ — помисли си Майки, но не го каза.

— … и се придържа към него. Нали си спомняш как агентката на Нора я убеди да вземе осем музиканти?

Проклетият оркестър.

— Но Стейси не настоява за нищо такова. Доволна е на синтезатор, китара, бас и барабани.

Кога бяха говорили за квартет? Джоуи беше наел само диджей за своята сватба. Получи се супер.

Той пак премълча.

В интерес на истината, Майки О’Брайън дори не знаеше защо им трябва специален сватбен агент. Това не беше ли нещо, което човек сам може да организира? Той бе организирал ергенски партита. И един помен. Всичките минаха добре.

Но Ема искаше да наемат сватбена агенция — защото сестра й беше наела, а също Нора, най-добрата й приятелка от болницата. Затова, скъпи, Майки, моля теее.

Ох, по дяволите, добре. Тя беше толкова красива…

Ема го хвана под ръка и двамата продължиха през този интересен квартал, където търговски и жилищни сгради мирно си съжителстваха. След две пресечки завиха към апартамента си. Той усещаше допира на гърдите й в бицепса си.

Онзи апетит отново се събуди в него — нетърпелив като кон, риещ с копита.

Може би само за половин час… в спалнята, на дивана? На пода в хола? Не — каза си той. Нямаше време. Трябваше да се подготвят за среща с родителите й в Лонг Айлънд.

Вятърът разклати клоните над главите им и ги поръси с ледени капки. Майки изтръска раменете си и случайно погледна назад. Зад тях вървеше някой, на около десет метра, с тъмно палто, ръкавици и плетена шапка. Грейвсенд, противно на името си, не беше особено опасно място. Но тук все пак бе Ню Йорк. Трябваше да си нащрек. Този човек обаче беше сам. Значи нямаше опасност от нападение на банда. Гледаше телефона си, докато вървеше. Изглеждаше съвсем невинно.

Скоро щяха да стигнат у дома. Сградите наоколо бяха малко занемарени, тротоарът трябваше да се помете хубаво и да се ремонтира и домоуправителят на номер 368 не можеше ли да прибере оня мухлясал зелен диван някъде до деня за изхвърляне на боклука?

Но иначе беше доста хубаво място.

Хубаво за една година.

По план.

Те изкачиха петте стъпала до входната врата на сградата си, тъмна, стара четириетажна къща от кафяв пясъчник. Там спряха, докато той вадеше ключовете. Майки усети, че Ема се притисна по-силно до него — ясен знак, който нямаше как да сбърка. Той се обърна и пак я целуна, продължително. Добре, конят бе престанал да рие; вече препускаше в тръс.

Сватбата беше след точно две седмици. Кой — освен майка му — щеше да забележи, ако бебето се родеше точно осем месеца и петнайсет дни след това?

Той щеше да я успокои.

— Ей — прошепна на Ема. — Какво ще кажеш да…

В този момент мъжът зад тях, невинно изглеждащият мъж, се втурна напред. Оказа се, че плетената шапка е скиорска маска и сега той я беше нахлупил на лицето си. По дяволите! Държеше револвер, насочен право в главата на Ема.

— Ако викаш, ще умреш.

Което, разбира се, предизвика нещо като вик. Но от Майки, а не от годеницата му.

— Чакай, чакай! — извика задъхано. — Вземи ми портфейла. Твой е.

— Шшшт. Шшшт. Сега ще влезем вътре.

Имаше изразен акцент. Майки не можеше да определи от коя държава или щат. Той самият се опитваше да прикрива своя истински акцент и да звучи като американец.

— Мили — прошепна Ема.

— Не, не, пиленце! — изръмжа мъжът и хвана ръката й, която тя досега държеше зад гърба си.

Телефонът падна на цимента. С револвер, все още насочен към тях, мъжът клекна и го вдигна. Ема беше успяла да набере 9-1-1, но не да натисне „Изпрати“. Нападателят изключи телефона.

Наведе се по-близо и Майки подуши чесън, лук и месо в дъха му, както и афтършейв от кожата му.

— Ти ще бъдеш по-умен, нали?

Със силно разтуптяно сърце и стиснал зъби, Майки отговори:

— Да. Ще бъдем разумни. Сега слушай, моля те. Аз ще вляза вътре с теб. Само я остави.

Мъжът се изсмя, изглеждаше искрено развеселен.

— Вътре! Веднага!

С треперещи ръце, Майки отключи входната врата и тримата влязоха. Качиха се по стълбите до апартамента им на втория етаж.