Джефри Дивър
Имитаторът (19)

Деветнайсета глава

Да… проблем.

Вимал Лахори седеше срещу господин Нури от другата страна на бюрото му в офиса на горния етаж на „H & B Джуълри“. Сърцето му биеше силно, дишането му бе учестено.

Спешно му трябваха пари. Но имаше един проблем.

Той се взираше в диаманта, който бе изтръскал от дебел хартиен плик — диаманта, който господин Нури искаше да шлифова.

— Впечатляващо, нали? — прошепна бижутерът.

Вимал можа само да кимне. Той сложи лупата пред окото си и огледа камъка под силната светлина на настолната лампа. Завъртя го, после пак и пак.

Необработените диаманти се срещат в природата в най-различни форми. Най-често срещаната е октоедър — по същество две четиристенни пирамиди, свързани в основата си. Тези камъни се разцепват на съставните си пирамиди и след това всяка от тях се „остъргва“ — изглажда се с друг диамант или лазер. От тях се правят кръгли брилянти — най-често срещаната форма, в която се шлифоват милиони камъни за пръстени, обици, брошки и огърлици по целия свят. Тази форма има петдесет и седем или петдесет и осем фасети, или стенички, и е измислена преди около век от Марсел Толковски, един от най-известните диамантери на всички времена. Използвал е законите на геометрията, за да определи идеалните пропорции за оформянето на диаманта.

Но понякога се срещат форми, различни от осмостенната: триъгълни двойни кристали, кубове, тетраедъри и сложни или неправилни форми. Те се използват за така наречените „фенси“ камъни — всичко, което е различно от кръглия брилянт. Маркиза, сърце, възглавничка, круша, овал, изумруд и последният писък на модата — принцес.

Камъкът, който Вимал трябваше да шлифова, беше с удължена сложна форма — правоъгълник със заоблени ръбове. Както и всички сурови диаманти, този не беше прозрачен, имаше млечен оттенък (щеше да се избистри едва след срязването и полирането). Все пак е възможно да оцениш един диамант дори на този ранен етап и Вимал знаеше, че след като свърши работата си, този ще бъде безцветен — клас G, с оценка за чистота VS1, тоест с много малко включения, невидими с невъоръжено око. Великолепен камък.

Вимал погледна господин Нури, после модела — компютърното изображение на диаманта на монитора до тях, показващ как най-ефикасно може да бъде срязан.

Обикновено суровият диамант се срязва на две или три части и с помощта на специални алгоритми, разработени през годините, се правят прецизни планове за крайната обработка.

Този камък беше голям — седем карата — и с неправилна форма; затова софтуерът бе изчислил, че трябва да се разцепи на четири места, при което да се получат пет отделни диаманта, всеки от които да се шлифова със стандартната форма брилянт. Господин Нури беше начертал линиите на срязване с червен маркер върху самия камък.

— Но ти можеш да ги промениш — каза сега на Вимал, като му подаде маркера. — Виждаш ли? Ето защо имам нужда от теб, Вимал. Не мога да си позволя грешка. Една неточност и цената на готовите камъни може да падне с една четвърт. Може би повече. Аз не мога да го направя. Никой от тези, които работят за мен, не може.

Вимал вдигна камъка още веднъж и пак свали лупата.

— Подложка. Мокра подложка.

Господин Нури взе парче марля — подобно на тези, с които Адила бе третирала раните му. Навлажни я и му я подаде. Вимал избърса с марлята червените линии, после пак се вгледа внимателно в камъка.

„Всеки каменен блок — пише Микеланджело — съдържа в себе си статуя и задачата на скулптора е да я открие.“ Вимал вярваше в това и както за мрамора и гранита, то важеше също за диамантите.

Той взе маркера. Въпреки че сърцето му биеше силно, ръцете му бяха стабилни като камъка, върху който чертаеше. Осем бързи линии.

— Ето.

Господин Нури се втренчи смаяно в камъка.

— Какво е това?

— Това е идеалното разкрояване.

— Не разбирам каква ти е идеята.

— Това.

Вимал посочи линиите.

— Каква е тази форма? Не я познавам.

— Няма да го разрязвам.

Господин Нури се изсмя:

— Вимал.

— Не, няма.

Диамантерът се намръщи:

— Но аз ти платих толкова много за това. Имам нужда от пет камъка, за да си възстановя тези разходи.

— Пет брилянта са като всички други пет брилянта. Те няма с нищо да обогатят света.

— Да обогатят света — язвително повтори Нури.

— Трябва да се оформи като паралелепипед.

— Паралелепипед?

— Представете си го като трапезоид, с успоредни страни.

— Знам за какво говориш. Учил съм математика в университета. Тази форма просто не става за диамант. Няма пазар за нея.

— Друг път няма да намерите камък като този — изтъкна Вимал.

Нури сви рамене, имайки предвид: „И какво от това?“.

— Не, няма да го разрежа. Съгласен съм да го шлифовам само като паралелепипед.

— Ще намеря друг да ми го среже.

— Сигурен съм, че ще намерите.

Вимал остави камък и се изправи.

На лицето на господин Нури се изписа тъжна усмивка.

— Ще ти платя две хиляди, за да го разрежеш, както аз искам.

— Не.

— Две хиляди и петстотин.

Вимал понечи да се обърне, но спря. Наведе се, приближи лице до това на по-възрастния мъж и прошепна:

— Рискувайте.

Помисли си: „Толкова послушен пред баща ми, а толкова смел тук“.

— Какво? — попита господин Нури.

— Познавам вашата работа. Знам как работят синът ви и другите ви шлифовчици. Всички са добри. Вие създавате диаманти, които клиентите ви обожават — младоженци, съпрузи, родители, баби и дядовци. Вие ги правите щастливи. И ще продължавате да го правите с хиляди други кръгли брилянти. Но само този път, с този камък, направете нещо различно.

— Бизнесът си е бизнес, Вимал.

„Да, разбира се“ — помисли си младежът.

— Трябва да вървя. — Той тръгна към вратата.

— Чакай — спря го господин Нури.

Вимал се обърна.

— Мислиш, че това е най-добрата форма, така ли?

— Това е формата, която този камък заслужава. Не мога да кажа нищо повече.

Господин Нури поклати глава, сякаш се опитваше да осмисли този коментар. След това протегна ръка.

— Още ли важи предложението за две хиляди и петстотин? — попита Вимал.

Нури кимна.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Къде мога да работя? — попита Вимал.