Джефри Дивър
Имитаторът (21)

Двайсет и първа глава

Вимал и Дев Нури влязоха през масивна врата в същинската работилница.

За повечето шлифовчици на диаманти неделята не е почивен ден поради етническата принадлежност и вероизповеданието на повечето представители на тази професия. В „N & B“ беше обикновен работен ден. Пред машините в работилницата седяха четирима индийци и един китаец, всичките с тъмни панталони и светли ризи с къси ръкави. Възрастта им варираше от около двайсет и пет до около петдесет и всичките бяха мъже. Вимал знаеше, че в Ню Йорк има само две жени шлифовчици. Досадното обяснение, което редовно чуваше, беше: правенето на диаманти е за мъже, а носенето им е за жените.

Единият от работниците беше синът на господин Нури, Басам, около възрастта на Вимал. На лицето на бузестия младеж се изписа изненада, когато го видя. Той остави инструмента, който държеше, и стана.

— Вимал! Чух за господин Пател! Какво се случи?

— Казаха по новините. Това е горе-долу всичко. Обир.

— Какво правиш тук?

Вимал се поколеба.

— Имам да свърша малко работа за баща ти.

Басам явно се смути, но господин Нури погледна строго сина си и той се върна на работното си място, отново взе инструмента, смъкна лупата си и продължи да полира един камък.

Вимал кимна и последва собственика до незаета маса.

За разлика от офиса му, работилницата на господин Нури бе чиста и подредена. И добре оборудвана. Огромните заводи в Сурат, където се шлифоват повече от половината диаманти в света, до голяма степен са преминали от ръчна обработка на компютризирани системи. Машините автоматично извършват всичките четири етапа на обработка: маркиране или разкрояване, разцепване, рязане, шлифоване и фасетиране или полиране. Господин Нури имаше две такива машини — сини метални кутии, дълги около два метра и високи и широки около метър и половина.

Разбира се, не съществуваше софтуер за създаване на паралелепипед, пък и Вимал никога нямаше да допусне компютър да обработва неговите камъни. Щеше да свърши работата изцяло на ръка.

— Оставям те да работиш — каза господин Нури, но изрече думите нервно и погледна диаманта така, сякаш се сбогуваше със стар приятел, заминаващ отвъд Атлантическия океан.

Вимал кимна, почти без да чуе думите. Вече се беше вглъбил в контурите на диаманта, в червените линии, с които бе отбелязал планираното разцепване.

За обработката на този камък щеше да се наложи както цепене (в плоскостта на кристализация), така и рязане (през кристалните слоеве). Инструментът за тези задачи бе зелен лазер, който се управляваше с джойстик и мишка. Макар да владееше старите методи — с чук, длето и трионче — Вимал нямаше нищо против лазерите: той много добре знаеше, че диамантерите винаги са използвали най-модерните технологии — както сега, така и в самата зора на шлифоването.

Отначало закрепи топче цимент на края на държача, който приличаше на голяма сламка. Притисна диаманта към лепилото и изчака да стегне, после монтира държача в лазерния блок. Затвори вратичката, включи апарата и седна пред видеоекрана, на който можеше да гледа камъка в близък план. Постави ръка на мишката.

Вимал премести мерника на видеоекрана върху разчертаните линии и с помощта на клавиатурата и мишката започна да оформя основните очертания на паралелепипеда. Със свистене и пулсиращо тупкане като на медицински магнитен скенер лъчът започна да реже. Спираше често. След около час Вимал извади частично изрязания камък, почисти го и го монтира под друг ъгъл на нов държач. Продължи рязането. След още една пауза — за да избърше лицето и ръцете си от потта — пак се върна към задачата. Още едно монтиране. След още половин час първоначалното разцепване и срязване бяха приключили. Диамантът бе оформен като паралелепипед.

Вимал го свали, изчисти цимента и разгледа камъка под лупата. Да, засега беше добре.

Следваше полирането, изрязването на стеничките. Задачата на Вимал, както и на всеки диамантер, беше да увеличи до максимум трите основни ценни качества на диаманта: блясък (отразената бяла светлина, която се вижда, когато погледнеш камъка директно), огън (дъгата от цветове при пречупването на светлината отстрани) и искрене (проблясването, когато камъкът се мести).

Младежът седна на столче пред работна маса с площ около един квадратен метър, чийто главен елемент беше шлайфът — хоризонтално полировъчно колело от стомана, което се върти с три хиляди оборота в минута и към което шлифовчикът притиска диаманта, за да изреже стеничките. На стената имаше рафтове с множество различни държачи — на които диамантите се монтират с помощта на цимент за този процес на полиране.

Вимал избра подходящия държач и закрепи камъка на него. Пусна шлайфа, с големина приблизително колкото масичката на стар грамофон, какъвто баща му все още имаше. Върху нея започна да накапва масло, размесено с диамантен прах. Вимал закрепи двете меки крачета на държача и притисна диаманта към шлайфа за секунда или две, вдигна го, за да провери резултата под лупата, после пак го притисна. Фасетите бавно започнаха да се оформят, първо по рундиста — страничното поясче — а след това по короната и павилиона, съответно в горната и долната част на камъка.

Миризмата на топло масло — зехтин — галеше лицето му. И в този момент във вселената не съществуваше нищо друго освен този камък. Нито Адила, нито брат му Съни, майка му или баща му, нито бедният Джатин Пател. Не съществуваха скулптурите му у дома, „Вълната“ или „Скривалището“.

Вече не мислеше и за убиеца, който може би го търсеше.

Само този диамант и неговата постепенно появяваща се душа заемаха съзнанието му.

Допираше камъка до полиращото колело за част от секундата, вдигаше, изучаваше…

Пак и пак, и пак.

Маслото капеше, колелото съскаше, миниатюрни прашинки от камъка изчезваха, смесени с остатъчното масло.

Най-важното в изкуството на шлифоването е да устоиш на изкушението да полираш камъка по-бързо. И така — след час или след двайсет часа, или след десет минути, не можеше да определи — Вимал Лахори разбра, че задачата му е изпълнена. Изключи шлайфа и след няколко завъртания колелото замлъкна и спря. Той се облегна назад. Вдиша рязко и възкликна от изненада. Четирима от другите шлифовчици тихо бяха напуснали работните си места и бяха дошли при него да гледат как оформя паралелепипеда. Стояха скупчени един до друг. Той изобщо не ги беше усетил.

Един от тях, който се представи като Анди, попита:

— Може ли?

Протегна ръка с изпъната длан.

Вимал му подаде камъка. Анди обърна лупата си надолу и го огледа.

— Направил си допълнителна фасета на короната. Нямаше да се сетя. Какъв е ъгълът?

— Седем градуса.

Анди предаде камъка на другите. Със смутени усмивки, те също го заоглеждаха през своите лупи. Лицата им — с еднакво удивено, почти благоговейно изражение — бяха комична картинка.

— Свари го — каза друг.

Вимал занесе камъка на мястото за измиване и го потопи в гореща киселина, за да отстрани всички следи от цимент, масло, прах и други замърсители.

Това обикновено беше стресиращ момент. Шлифовчикът може да си мисли, че камъкът му е безупречно обработен и изведнъж да се окаже, че под цимента или маслото е имало скрито несъвършенство. Вимал обаче никога не се притесняваше за това. О, през своите около осем години като шлифовчик на диаманти беше правил грешки. Беше съсипвал камъни (и за това си бе заслужил много ругатни от господин Пател и баща си). Но веднага разбираше, ако нещо в разцепването, рязането или полирането се объркаше. При този камък нямаше грешки. Беше съвършен. Най-лошото включение бе в онази част, която той изряза (а останалите се намираха във вътрешността на диаманта и бяха невидими дори и за най-опитното око). Фасетите бяха ясни и симетрични. Балансът на блясък, огън и искрене — съвършен.

Той взе готовия камък с пинсета и още веднъж го разгледа — този път не за да го оцени, а просто да му се възхити.

Вимал Лахори бе открил и освободил душата на камъка.

Докато оглеждаше обработения диамант, като наблюдаваше цветовете и бялата светлина, внезапно изпита тъга, че господин Пател не е жив да види работата му.

В този момент влезе господин Нури — двама от шлифовчиците бяха отишли да го повикат. Тантурестият мъж, със сивкав тен, се усмихна на Вимал и взе пинсетите от него. Смъкна лупата пред окото си и огледа камъка. Измърмори нещо, изглежда, на хинди — език, който Вимал съвсем малко разбираше. На лицето му се изписа удивление.

— Не си изравнил кълета.

Имаше предвид най-долната част на павилиона. Тя често се прави плоска — така камъкът става по-стабилен, по-малко податлив на очукване. Плоският кълет обаче обикновено помрачава диаманта. (Вимал беше убеден, че прочутият Кох-и-Нор е бил похабен, когато през XIX в. по заповед на принц Алберт, съпруг на кралица Виктория, е бил прешлифован; полученият в резултат от това широк, плосък кълет придаваше мътност на иначе великолепния камък.)

— Не.

Дали щеше да получи упрек за непрактичното решение?

Но господин Нури задъхано изрече:

— Блестящ избор. Вижте светлината. Погледнете я! Проклетият клиент — който и да е той — просто ще трябва да внимава. Да го пази като очите си. — Примижа. — И допълнителна фасета на короната.

— Наложи се да я направя.

— О, разбира се! Да, да. Боже мой, Вимал. Каква блестяща работа!

Но Вимал нямаше нито интерес, нито време да слуша комплименти. Трябваше да тръгва. Незабавно.

— Трябва да вървя. Така, казахте, две хиляди и петстотин.

— Не.

Вимал се вцепени.

— Три хиляди.

И двамата се усмихнаха.

Толкова пари бяха достатъчни, за да напусне града. Ако живееше пестеливо, можеше да издържи, докато си намери работа, нещо скромно, ръчен труд — може би в някой университет, където преподаваха пластични изкуства. Или даже като портиер, келнер. За първи път от цяла вечност изпитваше нещо, доближаващо се до радост.

Господин Нури върна диаманта в пликчето му, прегъна хартията и го пъхна в предното си джобче.

— Сега ще донеса парите.

Влезе в офиса си.

Вимал отиде до умивалника в ъгъла да се измие — шлифоването е мръсна работа. Когато минаваше покрай другите, те го гледаха с различна степен на възхищение или благоговение. Това не му харесваше. Всичко, което укрепваше връзките му със света на диамантите, го отвращаваше. Той си изми ръцете и след като другите се върнаха на работните си места, отиде до вратата и влезе в офиса.

Господин Нури слагаше парите в плик. Точно когато ги подаваше на Вимал, вратата към стълбите се отвори и в офиса влязоха двама души.

Вимал ахна от смайване. Единият от новодошлите бе Дипро Лахори. Баща му. Другият беше Басам Нури; ниският и набит младеж гледаше виновно към земята.

Не, не…

— Татко. Аз…

Нисък, със сивкав тен, баща му се приближи гневно.

— Дипро — каза господин Нури, като се намръщи озадачено.

Бащата погледна плика.

— Тези пари за сина ми ли са?

— Да, но…

Баща му дръпна плика от ръката на бижутера.

— Аз ще се погрижа за тях. Той не отговаря за действията си. — На Вимал кресна: — А ти ще се прибереш у дома. Сега.

Господин Нури започна да разбира, че Вимал не му е казал цялата истина. Погледна младежа:

— Баща ти не знаеше ли? Излъгал си ме?

— Извинявайте.

Бащата се приближи до закачалката. Бръкна във вътрешния джоб на якето на сина си и извади портфейла му. После, заедно с плика с парите, го прибра в своя джоб.

Сега предателството стана ясно. Дипро кимна на Басам в знак на благодарност. Явно бе предложил награда на всеки в общността, който му каже къде е Вимал.

Вимал беше бесен, идеше му да закрещи и да заплаче.

Погледна хладно Басам, който сведе очи и измънка:

— Той ти е баща. Дължиш му уважение.

Вимал се запита каква ли е била цената за главата му. В пристъп на гняв се обърна към баща си. Дипро беше само с два пръста по-висок от сина си, но не толкова добре сложен и далеч не толкова силен. Той си представи как поваля баща си, измъква от джоба му портфейла и парите си и избягва през вратата.

Но това беше фантазия, безполезна като диамантен прах.

— Ще дойда у дома.

Сякаш имаше друга възможност.

Бавно тръгна към вратата. Баща му го последва, като заяви твърдо:

— Синко, правя това за твое добро. Надявам се, че разбираш.