Джефри Дивър
Имитаторът (3)

Трета глава

Не се беше върнал в града навреме.

За свое разочарование.

Линкълн Райм насочи инвалидната си количка „Меритс Вижън“ — сива с червени калници — към входната врата на къщата си на „Сентръл Парк Уест“. Някой беше казал, че мястото му напомня за Шерлок Холмс — по два начина: първо, старата каменна къща идеално се вписваше в атмосферата на викторианска Англия (беше строена през същата епоха) и второ, в хола имаше достатъчно инструменти и оборудване по криминалистика, за да накарат великия британски детектив да затрепери от завист.

Райм спря в антрето, за да изчака, докато Том — стройният му, мускулест болногледач — паркира пригодения за инвалиди мерцедес спринтър зад къщата. Студено течение лъхна бузата на паралитика и той се завъртя с количката и бутна входната врата, за да я затвори. Тя пак се отвори от вятъра. Парализиран от врата надолу, Райм беше добре запознат с технологичните приспособления за хора в неговото положение: сензорни панели, командни системи, разпознаващи очни движения и гласови команди, протези и други подобни. Благодарение на няколко операции и импланти той си бе върнал частичен контрол на дясната си ръка. Но много от най-баналните механични дейности, от затваряне на врати до — съвсем произволен пример — отварянето на бутилки уиски, оставаха за него, в буквалния смисъл, недостъпни.

Том дойде няколко минути по-късно и затвори вратата. Съблече якето на Райм — той отказваше да „носи“ одеяло за по-топло — и отиде в кухнята.

— Обяд?

— Не.

— Неправилно се изразих — извика Том от кухнята. — Имах предвид какво искаш за обяд.

— Нищо.

— Грешен отговор.

— Не съм гладен — измърмори Райм. Непохватно вдигна дистанционното за телевизора и включи новините.

— Трябва да ядеш — настоя Том. — Супа. Ще ти се отрази добре в този студ. Супа.

Райм се намръщи. Състоянието му беше тежко, наистина, и някои неща, като излишен натиск върху кожата му или затруднените физиологични функции, можеха да имат опасни последици. Но гладът не беше потенциален рисков фактор.

Проклетият Том се отнасяше към него като към бебе.

След няколко минути Райм подуши нещо ароматно. Том наистина приготвяше доста вкусни супи.

Райм насочи вниманието си към телевизора. По принцип рядко гледаше. Обикновено го правеше, когато следеше определена новина, и точно такъв беше случаят сега. Историята беше свързана с разочароващото му пътуване до Вашингтон — откъдето той и Амелия Сакс току-що се връщаха.

Каналът, на който попадна, не беше от онези, които излъчват денонощно само новини, а специализираше в документални продукции. В момента даваха криминално предаване, базирано на истински случаи, но силно драматизирано. Злодеят гледаше свирепо. Детективите гледаха замислено. Музиката се усили. На местопрестъплението криминалистът носеше часовник, непокрит от ръкавицата.

Боже мили.

— Ти ли гледаш тия тъпотии, Том?

Болногледачът не отговори.

Райм натисна няколко копчета и намери един новинарски канал. В момента обаче нямаше новини, а реклама на някакво лекарство. Не ставаше ясно какво прави лекарството, освен че превръща актьорите от тъжни, стари баби и дядовци в щастливи и на пръв поглед по-малко стари баби и дядовци, които си играят с внуците в заключителната сцена, след като са се излекували от страшна, непозволяваща им да си играят с внуците болест.

След малко се появи говорителката и след няколко политически новини от местен характер за кратко съобщиха и това, което го интересуваше: във връзка с делото, водещо се в момента в Източния окръг на Ню Йорк. Мексиканският наркобарон Едуардо Капиля, по-известен като Ел Алкон, беше направил грешката да дойде в Съединените щати, за да се срещне с един местен мафиот да преговарят за създаването на мрежа за разпространение на наркотици, пране на пари и като странична дейност, набиране на непълнолетни проститутки и трафик на хора.

Мексиканецът бе доста умен. Въпреки че беше милиардер, най-напред бе отишъл до Канада с обикновен пътнически полет, напълно законно. После бе взел частен самолет до едно летище близо до границата. От там беше прелетял с хеликоптер — незаконно — до едно пусто летище в Лонг Айлънд, съумявайки да остане — в буквалния смисъл — невидим за радарите. Въпросното летище се намираше на няколко километра от складовете, които възнамеряваше да купи и — както се предполагаше — да превърне в щабквартира за дейността си в САЩ.

Полицията и ФБР обаче бяха научили за идването му и го бяха пресрещнали. Последвала престрелка, при която загинали собственикът на складовете и неговият бодигард. Един полицай и един агент на ФБР също бяха ранени.

Ел Алкон беше арестуван, но за неудоволствие на прокуратурата американският му партньор в търговията с наркотици го нямаше и никой не знаеше кой е. Предполагаемият собственик на складовете — убит в престрелката — беше подставено лице. Въпреки всички усилия властите не можеха да разкрият самоличността на американския съучастник.

Линкълн Райм много искаше да участва в случая. Надяваше се да анализира веществените доказателства и да даде в съда показания като експерт. Наложи се обаче да се срещне с половин дузина полицейски шефове във Вашингтон и така двамата със Сакс прекараха една седмица там.

Наистина, голямо разочарование. Много искаше да помогне за опандизването на Ел Алкон. Но щеше да има и други интересни случаи.

По чисто съвпадение, точно когато Райм си мислеше за това, телефонът иззвъня и името на обаждащия се, което се изписа на дисплея, подсказваше, че поводът вероятно е точно такъв.

— Здравей, Лон.

— Здрасти, Линк. Върна ли се?

— Да. Имаш ли някой заплетен случай за мен? Имаш ли нещо интересно? Нещо предизвикателно?

Детектив първи ранг Лон Селито беше партньор на Райм преди години, когато той работеше в полицията на Ню Йорк, но сега се чуваха рядко и никога просто така, да си поприказват. Обаждане на Селито обикновено означаваше, че той има нужда от помощ по някое разследване.

— Не знам дали отговаря на изброените критерии. Но имам въпрос.

Детективът говореше задъхано. Може би имаше спешна задача, а може би просто се връщаше от магазина с кутия сладки.

— И?

— Какво знаеш за диамантите?

— Диаманти… Хъм. Чакай да помисля. Знам, че са алотропна форма.

— Моля?

— Алотропна форма. Има елементи — химични елементи — които съществуват в две или повече различни форми. Въглеродът е прекрасен пример за такъв. Той е суперзвездата в света на елементите, както сигурно даже ти знаеш.

— Даже аз — изръмжа Селито.

— Въглеродът се среща под формата на графен, фулерен, графит и диамант. Зависи от начина, по който са свързани атомите. Графитът има шестоъгълна кристална решетка, а диамантът — тетраедрична. Изглежда дреболия. Но това е цялата разлика между молива и скъпоценностите на Британската корона.

— Линк. Вече съжалявам, че попитах. Трябваше да задам въпроса така: Разследвал ли си нещо в Диамантения квартал?

Райм се замисли за годините, когато бе работил като детектив, като началник на Отдела по криминалистика в Ню Йорк, а по-късно като консултант. Имаше разследвания, свързани с района на Четиридесет и седма улица, в Централен Манхатън. Но нито едно не засягаше магазини или търговци на диаманти. Той каза това на Селито.

— Можем да използваме помощта ти. Обир, прераснал в убийство. Поне така изглежда. Няколко жертви. — Селито замълча за момент. — Изобщо лайняна работа.

„Не особено професионален термин“ — помисли си Райм. Стана му любопитно.

— Имаш ли интерес?

След като случаят с Ел Алкон му се изплъзна, отговорът беше „да“.

— До колко време можеш да дойдеш? — попита Райм.

— Отваряй.

— Какво?

Райм чу тропане на входната врата.

— Тук съм — каза Селито по телефона. — Пред вас. Щях да ти разкажа за случая независимо дали искаш, или не. Хайде, отвори проклетата врата. Тук е кучи студ.

* * *

— Супа? — попита Том, докато вземаше безличното сиво палто на Селито. Остави го на закачалката.

— Не. Чакай, каква?

Селито завъртя глава, сякаш да разположи носа си под по-добър ъгъл, за да анализира миризмата, идваща от кухнята. Поне така се стори на Райм.

— Доматена кремсупа със скариди. Сега и Линкълн ще хапне.

— Не ща.

— Ще, ще.

— Хъм.

Набит и измачкан — последното се отнасяше за дрехите, а не за човека — Лон Селито постоянно имаше проблеми с теглото, поне откакто Райм го познаваше. Наскоро едва бе оцелял след нападение с отрова от един престъпник, когото двамата с Райм преследваха, и в резултат от това беше свалил десетки килограми. Измършавелият Лон Селито беше обезпокоителна гледка и той полагаше всички усилия да си върне предишната внушителна форма. Сега за радост на Райм той отговори:

— Добре.

Радост, не на последно място, защото щеше да отвлече вниманието на Том от самия Райм. Той изобщо не беше гладен.

— Къде е Амелия? — попита Селито.

— Няма я.

Амелия Сакс беше в Бруклин, където държеше апартамент близо до този на майка си. Роуз успешно се възстановяваше от операция на сърцето, но Сакс често ходеше да я види.

— Още?

— Какво искаш да кажеш? — попита Райм.

— Каза, че идва насам. Скоро трябва да е тук.

— Тук? Звънял си й.

— Да. Ммм, добре мирише. Том често ли вари супи?

— Значи от самото начало си решил, че ще приемем да работим по случая — продължи Райм.

— Нещо такова. С Рейчъл най-често използваме готови: „Прогресо“ на „Кембъл“.

— Лон?

— Да, така реших.

Супата дойде. Две чинии. За Райм — на тавичката, закрепена за инвалидната количка; за Селито — на масата. Райм погледна своята. Наистина ухаеше съблазнително. Може би все пак беше гладен. Том обикновено беше прав по тези въпроси, макар че Райм не обичаше да го признава. Болногледачът предложи да го храни, но той поклати глава и посегна към лъжицата с дясната си ръка. Яденето на супа с този нестабилен крайник беше предизвикателство, но той успя, без да разплиска. Радваше се, че не обича суши; бамбуковите пръчици не бяха подходящ прибор за човек в неговото състояние.

Пристигна още един гост — за изненада на Райм — очевидно и той повикан от Селито за случая в Диамантения квартал: Рон Пуласки. Райм още го възприемаше като „Новобранеца“ и го наричаше така, въпреки че той вече от години не беше такъв. Стройният, русокос униформен полицай бе официално в „Патрулния отдел“, но уменията му в криминалистиката бяха привлекли вниманието на Райм. По негово настояване Селито бе прикрепил неофициално младежа към отдел „Тежки престъпления“ — където работеше и Сакс.

— Здравейте. Линкълн, Лон — поздрави Пуласки.

Изрече второто име малко по-тихо. Все пак Новобранеца беше по-младши от Селито както по ранг и години, така и по гръмогласност.

Освен това още страдаше от травмата на главата, получена по време на първия случай, по който беше работил заедно с Райм и Сакс. Това стана причина да излезе временно в отпуск, а когато Пуласки взе трудното решение да се върне на служба, го измъчваше с хроничната неувереност, която често съпътства мозъчните увреждания.

В един такъв момент на колебание младежът сподели пред Райм, че мисли да напусне, защото не се чувства способен да се справи с полицейската работа.

— Всичко е в твоята празна глава — сопна се криминалистът.

Пуласки го зяпна смаяно. Райм се опита да запази сериозно изражение, после двамата прихнаха да се смеят.

— Рон, всички имаме травми на главата, от един или друг вид. Сега имам едно местопрестъпление, на което искам да извършиш оглед. Взимай си комплекта за събиране на улики и тръгвай.

И той тръгна.

Сега Пуласки свали якето си. Отдолу носеше тъмносиня полицейска униформа.

Том предложи храна и на него. Райм едва се сдържа да не измърмори: „Хайде стига, не сме кухня за социално слаби“ (остроумна забележка, помисли си), но Пуласки така или иначе отказа.

Миг по-късно през затворения прозорец се чу боботенето на мощен автомобил, известяващо пристигането на Амелия Сакс. Тя форсира леко мотора, преди да изгаси. Влезе, закачи якето си в антрето и намести колана на дънките си така, че да разположи по-назад пластмасовия кобур „Глок“. Носеше светлосин пуловер с висока яка, а отдолу — както бе видял Райм тази сутрин, докато тя се обличаше — черна копринена тениска. Бяха чули прогнозата за времето по радиото — необичайно студено за средата на март, точно както и миналата седмица. Във Вашингтон бяха видели хиляди попарени от снега вишневи цветове.

Сакс кимна на другите в стаята. Селито й махна за поздрав и шумно изсърба остатъка от супата си.

Сега, след като повечето от екипа бяха тук — и нахранени, помисли си шеговито Райм — Селито представи случая.

— Преди около час. Грабеж и няколко убийства. Мидтаун — Север. Трети етаж на Западна Четиридесет и седма номер 58. „Пател Дизайнс“, собственост на Джатин Пател, петдесет и пет годишен. Той е една от жертвите. Шлифовчик на диаманти. Изработвал и продавал бижута. Доста известен, доколкото чух. Не разбирам от бижута, така че кой знае? „Тежки престъпления“ поеха разследването и натовариха мен. А пък аз натоварвам вас.

Отдел „Тежки престъпления“, ръководен от един заместник-инспектор в Детективското бюро на „Полис Плаза“ 1, обикновено не се занимаваше с убийства или обири от магазини на дребно.

Селито забеляза, че Райм и Сакс се спогледаха. Обясни, че този случай е изключение.

— Нашите приятели в кметството ни намекнаха, че тежък обир в Диамантения квартал е най-лошото, което може да се случи за имиджа на града. Особено като знаем колко още магазини има там. Хората ще спрат да пазаруват. Лошо за туризма, лошо за икономиката.

— Жертвите вероятно също не са много щастливи, как ти се струва, Лон?

— Само казвам какво ми казаха, Линк. Ясно?

— Давай нататък.

— Така, има още нещо обезпокоително. И това задължително трябва да остане в тайна. Извършителят е измъчвал Пател. Главният разследващ от „Мидтаун-Север“ смята, че Пател не е искал да даде ценните неща — да отвори сейфа или нещо подобно. Затова убиецът го е накарал да проговори с помощта на макетен нож. Изглежда доста зле.

Изобщо лайняна работа…

— Ясно — каза Райм. — На работа. Сакс — на местопрестъплението. Ще извикам Мел Купър. Пуласки, ти засега чакаш. Ще те държа като резерва.

Сакс взе якето си от закачалката, облече го, после пъхна два резервни пълнителя в калъфа на лявото си бедро. Тръгна към изхода.

Том влезе в хола и й се усмихна.

— О, Амелия. Не видях кога си дошла. Гладна ли си?

— Да. Не съм нито закусвала, нито обядвала.

— Супа? Идеална е за това студено време.

Тя се усмихна кисело. Когато си зад волана на мощен „Форд Торино Кобра“, с 405 конски сили и четиристепенна ръчна скоростна кутия, и хвърчиш по улиците на Среден Манхатън, консумацията на всякакви напитки, особено на топла супа, може да ти създаде доста неудобства.

Тя извади ключовете от джоба си.

— Може после.