Джефри Дивър
Имитаторът (45)

Четирийсет и пета глава

— Ще бъде приключение.

— Приключение — повтори Адила Бадур, явно притеснена от избора на думи на Вимал. — Как си го представяш? Като някоя компютърна игра? Като в „Хобит“?

Бяха в задния й двор. Семейство Бадур имаха хубава къща, тухлена, с червена дървена облицовка, в Ийст Елмхърст в Куинс, на около километър и половина от тази на родителите на Вимал. Кварталът включваше летище „Ла Гуардия“ и в дни с неблагоприятен вятър жителите трябваше да търпят бръмченето на самолети, прелитащи над самите им домове, за да кацнат на писта 4. Днес бе сравнително тихо.

Къщата на семейство Бадур беше по-голяма от тази на Лахори: бащата на Адила имаше добра работа в голяма технологична компания, а майка й — като неговата беше медицинска сестра. Имаха двор с добре поддържана градина, което беше рядкост в този квартал.

За Вимал обаче най-добрата придобивка бе самостоятелният гараж зад къщата, с изход към задна уличка, обща за няколко къщи.

Най-хубавото беше, че точно в тази мухлясала постройка Вимал и Адила за първи път се целунаха — дръзко на задната седалка на субаруто на майка й — след като родителите й си бяха легнали, разбира се. Тук се престрашиха да се опипват, докосват, вкусват и накрая, когато съвсем се разгорещиха — да разкопчаят предпазливо някое и друго копче или цип.

Сега обаче настроението беше друго. Единствената точка от дневния ред беше бягството.

Вимал я заведе в гаража, за да не ги види никой, макар че не се безпокоеше, че мъжът със скиорската маска може да ги е открил — това изглеждаше невъзможно. Не искаше обаче съседите да го видят и да се обадят на баща му.

Адила се облегна на колата си, стара тъмнозелена „Мазда“ (от нея също имаха хубави спомени, въпреки че задните седалки бяха нелепо тесни). В гаража нямаше място за втори автомобил. Останалата част беше заета с изтъркана работна маса и разкривени кашони с избелели надписи, описващи съдържанието им. „Чиниите на мама“. „Дрехи за даряване“. „Учебници/пелени“.

— Не се опитвам да омаловажавам нещата — каза Вимал. — Искам да кажа, че ще бъде промяна за теб.

— Калифорния? — попита тя. — Защо Калифорния?

— Била ли си там?

Адила го погледна замислено и наклони глава.

— В далечна земя, на запад, много отдавна имало магическо място далеч от хората.

Вимал въздъхна. Сега тя му се подиграваше.

— Исках само…

— Дисниленд, Леголенд, Сан Франциско, „Йосемити“. Карах ски през юли в Мамот.

— Не исках да прозвучи, сякаш ти си… как е думата?

— Млада, глупава, наивна?

Той въздъхна, но само за миг. После се окопити.

— Е? Хубаво ли беше?

— Вим! Разбира се. Това няма нищо общо. Как можеш просто да се вдигнеш и да тръгнеш… и да очакваш, че аз…

— Не очаквам.

— … ще дойда с теб?

— В Калифорнийския университет имат хубава програма по скулптура. И страхотен медицински факултет. Проверих. — Той хвана ръката й.

— Не е време за тези неща. — Тя присви кафявите си очи. — Ти си свидетел на убийство. Разбираш ли, че сега обстоятелствата не са нормални? Осъзнаваш ли това? Шегуваш се за приключения. Това е сериозно!

— Не казвам да се метнем на влака още днес. Аз ще отида, ще намеря място и…

— Влак до Калифорния? — Красивите й, изваяни вежди се сбърчиха. — О, не можеш да летиш, защото си в списъка за издирване. Хората не вземат влак, за да прекосят цялата страна, Вим. Това говори ли ти нещо?

Той не отговори.

— Ще си помислиш ли?

— Вим, просто му кажи, че не искаш да шлифоваш повече.

Той пусна ръката й и отиде до малкия прозорец на страничната стена на гаража, замазан и наполовина скрит от избуялите бурени отвън. Засмя се леко на думите й, които тя изрече като нещо между другото, но всъщност бяха целият смисъл на неговата борба.

Баща му бе човекът, от когото полицията не можеше да го защити.

Човекът, от когото Вимал бягаше по-отчаяно, отколкото от убиеца.

Вимал обичаше Адила Бадур. Беше се влюбил в нея още от първата им среща. Това бе станало в едно кафене в Гринич Вилидж — едно от онези старомодните, много отпреди епохата на „Старбъкс“. Тя изучаваше подробна схема на сърцето в един учебник по анатомия и шепнеше имената на вените, артериите и мускулите — или онова, което студентите по медицина трябваше да знаят за този орган, тоест вероятно всичко.

Той седна до нея и отвори книгата си за Микеланджело.

Разговорът за разчупване на леда беше, разбира се, на тема анатомия. Плът и кръв в единия случай. Мрамор в другия.

Започнаха да излизат скоро след това и от тогава поддържаха стабилна моногамна връзка. От самото начало Вимал често мислеше за брак. Понякога женитбата му се струваше реална цел, която може да се постигне с практическо планиране, както при повечето двойки. В други дни, по-често, тяхното „да“ изглеждаше толкова възможно, колкото да размахат ръцете си и да полетят.

Същински Ромео и Жулиета.

Лахори бяха кашмирски индуисти. Кашмир е прекрасен район в Южна Азия, но от векове е център на конфликти. За него претендират Индия, Пакистан и на моменти Китай. Повече от хиляда години властта в региона или части от него преминава в ръцете ту на индуистки, ту на мюсюлмански, ту на сикхски водачи — и накрая на британците, разбира се, които измислили едно от най-странните названия на тази част от света — Княжеския щат. В последните години индуисткото население на Кашмир, основно сарасвати брамини, живееха в Кашмирската долина. Те бяха около 20 процента от жителите на региона, умерени в своите религиозни практики и успешно съчетаваха духовния и социалния живот, избягвайки, доколкото бе възможно, тлеещите противоречия.

Неизбежно мирът и уединението не продължиха дълго. През 80-те години на XX в. бе възникнало военизирано движение за независимост на Кашмир, съставено главно от радикално настроени мюсюлмани. Целта им беше етническо прочистване и в резултат в края на 1990 г. над 150 000 кашмирски индуисти бяха избягали в Индия. Който останеше, рискуваше да бъде убит. В крайна сметка в долината бяха останали само няколко хиляди индуисти.

Вимал бе роден в САЩ и не познаваше от личен опит тези събития — които, разбира се, не се изучаваха по история в американските училища. Но той познаваше в подробности историята на движението за независимост, изнасилванията, убийствата и после бежанската вълна, защото баща им редовно говореше по темата на него и Съни. Баща му вече е бил в САЩ, когато се е случвало това, но много негови роднини били принудени да напуснат домовете си, оставяйки всичко зад себе си, за да бъдат преместени в Индия — в пренаселената, мръсна столица Делхи. Няколко по-възрастни лели и чичовци бяха починали преждевременно и баща му бе сигурен, че е заради преместването.

Дипро Лахори мразеше страстно всички мюсюлмани.

Адила Бадур например — ако знаеше за нея.

Нямаше значение, че семейство Бадур живееше в Америка от повече поколения, отколкото баща му, и че техните предци не са имали никаква връзка с радикалистите в долината и винаги са били умерени в религията си и със светски мироглед. И нямаше никакво значение, че мюсюлманите в Индия страдаха по същия начин от ръцете на индуисткото мнозинство.

Не, никакво значение нямаше.

Каква ирония: баща му най-сетне неохотно се беше отказал да настоява за традиционния брак по споразумение за синовете си; Вимал можеше да се ожени за което иска индуистко момиче (макар че татко му понякога напомняше, че Акбар Велики, най-прочутият владетел на Моголската империя, и придворните му предпочитали кашмирски жени за съпруги и — да, наистина го каза — наложници, заради тяхната красота).

Може би в крайна сметка, след силен натиск от страна на майка му бащата на Вимал би могъл да приеме не-индийка.

Но мюсюлманка?

Никога.

Но точно мюсюлманка, пиеща чай в Гринич Вилидж и разглеждаща схемата на човешко сърце, бе пленила това на Вимал.

Сега той се обърна към нея, облегната на колата и скръстила ръце.

Адила повтори:

— Кажи му. Трябва.

„Опитах се — помисли си Вимал. — И се озовах затворник в собственото си мазе.“

— Ти не го познаваш — каза й той.

— Аз съм мюсюлманка, Вим. И моите родители са такива.

Тишината, която настъпи в гаража, изведнъж бе нарушена от тропането на дъждовни капки — силно, тъй като покривът не беше изолиран. Вимал погледна нагоре и видя изоставено птиче гнездо.

Адила каза с примирен тон:

— Прави каквото сметнеш за добре. Имам още три години в Ню Йорк. След това стаж, който може да бъде гъвкав. Може в Калифорния. Ще се опитам да го уредя. Но трябва да изкарам тези три години тук.

Думите й не бяха заплаха, в никой случай. Адила никога не заплашваше. Тя просто и ясно посочваше неоспоримата истина: за тези три години можеха да се случат много неща.

— Ти все пак ще заминеш, нали?

Той кимна.

Тя затвори очи. И го прегърна силно.

— Имаш ли пари?

— Горе-долу.

— Аз имам…

— Не.

— Можеш да вземеш назаем. Имам една позната в Глендейл.

— Къде е това?

Тя се засмя:

— В Лос Анджелис. Поразучи малко. Една година беше дошла да чете лекции в Нюйоркския университет. Тя и мъжът й са добри хора. Чакай тук. Талия е вкъщи.

Родителите на Адила не знаеха, че тя излиза с Вимал, но тя беше близка със своята по-малка сестра и тримата бяха ходили няколко пъти заедно на кино и да хапнат набързо. По-добре беше без свидетели.

На работната маса Вимал забеляза телефона, ключовете и портфейла на Адила. Това му даде идея. Можеше да вземе колата й назаем и да отиде до някое предградие, където има гара, Уестчестър например. Щеше да я остави там. Адила можеше да отиде с влака да си я прибере. А Вимал щеше да купи билет до Олбъни и там да се прехвърли на друг влак, за да продължи на запад.

Прибра ключовете в джоба си. Тя щеше да разбере.

Вимал спря. Чу бръмчене на кола отвън, после свирене на спирачки. Двигателят замлъкна. Вимал погледна навън, но не видя колата.

Едва ли имаше опасност. Сигурно беше някой съсед. Той отново си каза, че вероятността убиецът да намери дома на Адила е нищожно малка.

Облегна се на масата и зачака своята Жулиета да се върне.