Джефри Дивър
Имитаторът (26)

Двайсет и шеста глава

Семейство Лахори се хранеха традиционно може би три вечери в седмицата, а през останалото време — по западен маниер. Нямаше установен график какви ястия кога ще бъдат сервирани. Все пак в дните, когато баща им ходеше на боулинг (играеше в клуб и беше много добър), майката приготвяше на своите синове неща като руло „Стефани“, спагети или пица, понякога супа, салата и сандвичи. Днес имаше печено пиле, царевица и спанак със сметана, поръсен с индийско орехче. Единственият елемент от индийската кухня бяха плоските питки нан, но те можеха да се намерят почти във всеки магазин за хранителни стоки в околността.

Кой не харесва нан?

Майка им готвеше добре и доста я биваше с подправките. Вимал обожаваше ястията й.

Тази вечер обаче, разбираемо, нямаше апетит.

Последното нещо, което му се правеше, бе да яде — не, предпоследното нещо, което искаше, бе да яде. Номер едно в списъка беше да говори за грабежа. За щастие баща му също беше на такова мнение. Когато майка му започна да разпитва за сестрата и децата на господин Пател, за погребението и заупокойната служба, мъжът й махна с ръка, за да я накара да замълчи. На Вимал му се стори, че пръстите на баща му треперят по-силно от обичайното.

„Колко търпелива е мама“ — помисли си Вимал като стотици пъти преди това. Питаше се дали е развила това качество благодарение на работата си. Сигурно й се налагаше да бъде издръжлива, силна и упорита, но също мила с децата, за които се грижеше, и с техните родители. И трябваше да практикува тези качества по цял ден: лекарите се появяват от време на време, разбира се, но медицинските сестри са постоянното присъствие в болницата.

Разговорът, който водеха, беше абсурден. Баща им попита Съни за изпита му по биология. Няколко пъти попита Вимал как е изрязал паралелепипеда. Защо е избрал тази форма? Как е настроил държателите?

Вимал не беше много словоохотлив. Твърдеше, че не си спомня. И това не беше далеч от истината. Чувстваше се изтощен. И ужасите от последните два дни бяха изсмукали енергията на сърцето и ума му. Споменът за краката на господин Пател — сочещи мрачния таван на магазина — го спохождаше час по час. Баща му заговори за Висшата лига и Шампионската лига на УЕФА, като че ли беше излязъл с приятелите си след турнир по боулинг да пият по чашка в „Рага“ или „Кингфишър“. Мачът на „Реал — Мадрид“ бил инфарктен — съобщи той на своите синове. А пък в друг мач един нападател на „Манчестър Юнайтед“ навехнал, а може би дори счупил глезена си. Незнайно по каква причина съобщи тази новина с намигване.

После напомни на майка им да вземе ризата му от шивача. И я похвали искрено за вкусната вечеря. Добави, че било малко безсолно, но това не било проблем. По-добре да си посолиш допълнително, отколкото да се получи пресолено ястие. Усмихна се одобрително на нейната находчивост.

Вимал въздъхна отегчено. Баща му не обърна внимание.

Когато се навечеряха и майка му раздигна масата, баща му се усмихна неочаквано и зададе изненадващ въпрос:

— Скрабъл? Всички ли ще играем на скрабъл?

Вимал го погледна смаяно.

— Какво? — попита баща му.

— Ами… не ми е много до игри.

— Не?

— Вим? — попита брат му. Защото може би усети, че баща им искаше да зададе този въпрос. Съни често служеше като говорител на баща им.

— Не, не днес.

Баща им кимна:

— Тогава какво ти се прави?

Като погледна баща си в очите, Вимал разбра, че моментът е настъпил. Той бе уморен, болеше го, плановете му бяха станали на пух и прах като камъните, които беше занесъл в магазина на господин Пател.

— Ще сляза в работилницата. — Тонът му съдържаше плах въпрос.

Баща му кимна бавно:

— Ще дойда долу.

— След минута ще съм там. Искам да си сложа по-дебел пуловер.

Вимал стана и се качи в стаята си. Намери онова, което му трябваше, после отиде в кухнята, до вратата на мазето. Слезе по стръмните стълби в работилницата си.

Тук, неспокоен — със свито сърце — седна на пейката и зачака баща си. Погледна една от своите скулптури, в процес на изработка. В момента работеше върху парчета гранит, нефрит, тигрово око и небесносин лазурит. В един ъгъл беше шлифовъчната му машина, подобна на тази, на която бе полирал паралелепипеда, а на стената имаше набор различни държачи. Баща му също бе умел, макар и не особено даровит диамантер и след като се беше пенсионирал от фабриката в Диамантения квартал, където бе работил, беше продължил да изпълнява поръчки в дома си, тук в мазето, доколкото му позволяваше здравето. Когато той най-накрая се оттегли окончателно от занаята, Вимал пое работилницата и я използваше като ателие.

Това бе мястото, където прекарваше всеки свободен момент.

Първоначално тези помещения бяха използвани като стаи за гости. Имаше баня и кухненски бокс с готварска печка и малък хладилник. На работната маса в бившия хол бяха подредени грижливо инструменти и кашони с камъни. Тук имаше малка пневматична бормашина, чукчета, длета, клинове за разцепване на камъни, шила. Комплект диамантени остриета за циркулярния трион — като оня, който можеше да използва за паралелепипеда, ако не беше предпочел лазер. За успокоение взе любимия си чук и погали очуканата и надраскана глава.

До една от стените имаше кашони, пълни с хиляди семейни реликви, повечето — от мъчителното бягство на родителите на баща му от Кашмир до Сурат в Индия и после не толкова драматичното им пътуване до Съединените щати.

Когато си почиваше от работа над някой камък, Вимал обичаше да рови в тези кутии и да разглежда частиците история на рода Лахори, които подозираше, че баща му е оставил там, за да запали у момчето си любов към семейните традиции. Нямаше нужда някой да го кара. Той с възхищение разглеждаше снимките на дядо си в диамантената фабрика в Сурат. Задушен, прашен, мрачен, цехът, в който седеше Дада, бе пълен с може би шейсет-седемдесет души, по четирима на машина, наведени и с държачи в ръце. Дядо му е бил около двайсетте, когато е правена снимката, и той единствен от двайсетината, които гледаха към обектива, се усмихваше. Повечето шлифовчици изглеждаха изненадани, че на някого му е хрумнало да документира монотонния им труд.

Дада станал един от най-добрите шлифовчици в Сурат и затова решил, че може да има още по-голям успех в Ню Йорк. Използвал всичките си спестявания, за да доведе жена си, младия Дипро и неговите трима братя и две сестри в Америка. Планът му не сполучил. Индийците може да владеели диамантения бизнес в Сурат, но в Ню Йорк той бил под контрола на евреите.

Все пак малко по малко те и другите шлифовчици индуси започнали да си отвоюват територия.

По настояване на баща си Вимал ходеше в работилницата на дядо си на последния етаж в една мрачна, влажна сграда на Четиридесет и пета улица. Там с часове седеше и гледаше ръцете на стареца, стиснали държача и леко допиращи диаманта до хипнотично въртящото се колело.

Точно тогава момчето реши, че иска да превръща камъка в нещо друго.

Макар и не точно в това, което баща му беше наумил.

Какво щеше да каже Дада, ако научеше за желанието на внука си да се откаже от света на диамантите и да стане скулптор? Младежът имаше чувството, че старецът нямаше особено да се противи. В края на краищата, човекът се беше възползвал от своя шанс — от невероятната възможност да заведе цялото си семейство в една нова и може би враждебна страна.

Родовата история от страна на майката на Вимал не беше толкова добре документирана, но не поради неуважение на баща му към миналото на съпругата си (или поне не изцяло), а защото тя беше шесто поколение американка и предците й бяха дошли от Делхи — от четирийсетмилионния Столичен окръг, много различно място от Кашмир. Майка му бе напълно поамериканчена. Произходът й беше голяма смесица — малко от тук, малко от там. В рода й имаше смесени бракове, разводи, даже една-две гей връзки. Всичко това обуславяше уважението й — не отдаденост — към индийската култура и скромната й, макар и не особено послушна роля в брака.

Сега Вимал включи работната лампа над масата. Внимателно огледа скулптурата, над която работеше. Мотивът беше простичък, изрязан от парче бял мрамор от Венецуела: морска вълна в своята най-висока точка, точно преди да образува гребен и да се стовари надолу. В последно време много го увличаше идеята да изобразява структурата и движението на некаменни материи в камъка: дърво, пара, човешка коса и — както тук — водата. Искаше да изобрази вода, защото на Микеланджело му се беше досвидяло да извае вълни на скулптурата си „Посейдон“. Вимал се надяваше да надмине гениалния майстор.

Но не беше ли точно тази самонадеяност причината гневът на боговете да се стовари върху него?

„Стига — помисли си, като погледна към тавана. — Нека да свършваме с това.“

Сърцето му биеше силно и коленете му трепереха от нерви. Усети се, че неволно се е заиграл с гривничката, после изведнъж го обхвана паника, че още я носи. Дали баща му я бе видял? Вимал я свали и я сложи в джоба си.

След малко чу стъпки по стълбите. Време беше да „си кажат думите“, както се изразяваше Дада. Елегантен евфемизъм за караница. Погледите, които бяха разменили с баща си горе, дадоха ясно да се разбере, че разговор като мъж с мъж между тях не е възможен. Можеха да си говорят като мъж със сина си… и много отдавна трябваше да го направят.

Баща му влезе в ателието. Седна на едно столче. Вимал остави чука.

Баща му започна по същество:

— Искаше да ми кажеш нещо.

— Винаги избягваме главната тема.

„Защото ти се вбесяваш и не искаш да чуеш различно от своето мнение“ — добави мислено Вимал. Разбира се, не му стигна куражът да го каже.

— Тема?

— Да, татко. Но трябва да си изясним нещата.

— Какво значи „да изясним“?

Баща му беше дошъл в Америка като двегодишен. Четеше по два американски вестника всеки ден от първата до последната страница и слушаше новините по Си Би Ес, както и от индийски източници. Много добре знаеше какво означава тази дума.

Той махна нетърпеливо:

— Хайде казвай. Стана късно. Ще помагам на брат ти за домашните. Обясни ми какво искаш да кажеш.

Това преструване, че не разбира, ядоса Вимал.

— Добре — каза бързо той. — Ето какво: не смятам да прекарам живота си в шлифоване на камъни, които ще подскачат между женски цици.

Вимал веднага съжали за грубата дума и замълча в очакване на строго мъмрене, но баща му само се усмихна.

— Защо?

— Това не ме вълнува, не ме вдъхновява.

Баща му издаде напред долната си устна.

— Твоят диамант във форма на паралелепипед. Не приличаше на нищо, което Нури някога е виждал. Или аз. Той ми изпрати снимка на камъка.

„Защо изобщо приех да шлифовам проклетия камък?“ — упрекна се мислено младежът.

Най-лошото днес не беше предателството на Басам, а собствената му грешка. Като се съгласи да шлифова камъка за пари — неговите трийсет сребърника — само бе подкрепил аргумента на баща си, че е уникален и гениален диамантер.

„Аз сам съм си Юда.“ Той стисна зъби. Диамантите разваляха всичко.

Баща му настоя:

— Това не те ли развълнува?

— Беше техническо предизвикателство. Приятно ми беше, наистина. По тази причина. Но не изпитах… как да кажа?… страст, докато го шлифовах.

— О, напротив, мисля, че си изпитал, синко.

— Каквото и да искаш ти, татко, аз няма да посветя живота си на бижутата. Това е. Точка.

Това бе най-голямото опълчване на Вимал срещу баща му.

По-възрастният мъж премести поглед към друга скулптура. Представляваше серия от геометрични фигури, преливащи се една в друга. Вимал я беше нарекъл „Телефон“ — като играта, в която всеки участник прошепва дадена фраза на съседа си и така нататък, при което думите се изменят в нещо коренно различно. Парчето мрамор бе спечелило първо място на един конкурс в галерия „Фийлд“ в Сохо. На Вимал не му убегна, че макар всички да го хвалеха, никой не прояви интерес да купи скулптурата. Бяха я оценили на хиляда долара — една трета от това, което бе получил за диаманта днес.

Баща му продължи:

— Не те разбирам, синко. — Кимна към „Вълната“. — Ти си човек на изкуството. Очевидно е, че си талантлив. Имаш усет към камъка. Малко хора могат да се похвалят с това. То е рядък талант. Но защо да не бъдеш творец, който прави…

— Пари? — Вимал сам се изненада, че прекъсна баща си.

— … нещо различно в света на бижутата.

— В този свят не може да се направи нищо различно. Това е един фалшив свят. Нищо повече.

Току-що Вимал оскърби баща си, дядо си и много близки роднини от рода Лахори. Но баща му не коментира.

— Този… твой план. Да избягаш. Какво щеше да правиш?

На Вимал започваше да му кипва. Не се опита да шикалкави, както обикновено правеше.

— Да отида в Калифорния. Да изкарам магистратура по изкуство.

Беше започнал колеж на седемнайсет и се бе дипломирал рано. Учението, като шлифоването, му се удаваше лесно.

— Калифорния? Къде в Калифорния?

— Лос Анджелис. Сан Франциско.

— Защо там?

И двамата знаеха отговора на този въпрос. Защото беше на четири хиляди километра. Но Вимал каза:

— Изобразително изкуство. Имат хубави програми за скулптори.

— Ще трябва да работиш. Там е скъпо.

— Да, смятам да работя. Ще си намеря нещо. Мога да си плащам таксите.

Баща му пак погледна незавършена скулптура.

— Хубава е.

Наистина ли го мислеше? Вимал не можеше да прецени. Може би. Но пък можеше да е като в случаите, когато някой клиент идваше да купува пръстен или колие. Лицето на съпруга или приятеля засияваше от възхищение. Но жената с него — онази, за която беше бижуто? Можеше да се усмихне, да прошепне: „О, скъпи“. Но очите й казваха друго. Очаквала е повече. Нещо по-бляскаво. Нещо по-грандиозно.

Или обикновено — нещо по-голямо.

— Чуй ме, сине. Виждам, че много си мислил за това…

Вимал въздъхна.

— … и виждам, че не съм те слушал достатъчно. Това ужасно престъпление с господин Пател ме накара да погледна на нещата по различен начин. Искам да разбера. Остани тук няколко дни — докато полицията хване убиеца. След това ще поговорим. Искам да чуя повече за това, с което искаш да се занимаваш. Ще измислим нещо. Наистина. Обещавам.

Вимал никога не беше чувал баща му да говори толкова разумно; значи и той беше дълбоко потресен от престъплението. Младежът усети, че сълзите напират в очите му. Положи усилие да ги сдържи. Прегърна баща си.

— Разбира се, татко.

По-възрастният мъж отново кимна към „Вълната“.

— Това наистина прилича на вода. Не знам как си го постигнал.

После излезе и затвори вратата след себе си.

Вимал погледна скулптурата. Сложи си ръкавици и предпазни очила, включи машината и продължи трудната задача по превръщането на камъка във вода.