Камила Лекберг
Немското дете (95)

Фелбака, 1944 г.

— Много е вкусно — каза Вилгот и си сервира още една порция от пържената скумрия. — Страшно ми се услади, Бодил.

Тя не отговори, само сведе глава с облекчение. Винаги беше благодарна, когато съпругът й бе в добро настроение и изразяваше задоволството си от нея.

— Имай го наум, момче. — Той насочи вилицата си към Франс. — Като решиш да се жениш, внимавай момичето да го бива в кухнята и в леглото. — Вилгот се разсмя така гръмко, че целият му език се видя в отворената уста.

— Вилгот! — възкликна Бодил и го погледна, макар да не се осмели на нещо повече от този плах протест.

— Хайде де, хубаво е момчето да научава такива неща — отвърна той и загреба щедро от картофеното пюре. — Впрочем, днес можеш да си горд с баща си, Франс. Току-що ми се обадиха от Гьотеборг и научих, че фирмата на онзи евреин Розенберг е фалирала, благодарение на това че му откраднах толкова много от поръчките през последната година. Достоен повод за празнуване! Ей така трябва да се справяме с тях! Да ги поставяме на колене един след друг и финансово, и с помощта на камшика! — Той избухна в толкова силен смях, че коремът му се разтресе. Масло от рибата потече от устата му и брадичката му лъсна.

— Няма да му е лесно да изкарва прехраната си в тия времена — промълви Бодил, неспособна да се спре. — Но още щом заговори, осъзна грешката си.

— Какво точно си мислиш, като казваш това, скъпа моя? — с измамна любезност попита Вилгот и постави вилицата и ножа си до чинията. — След като проявяваш подобно съчувствие към някого, интересно ми е как си стигнала до тази гледна точка.

— Не, не. Нищо специално нямах предвид — отвърна тя и заби поглед в скута си с надеждата, че такъв знак на капитулация ще е достатъчен.

Ала в очите на Вилгот вече се бе появило пламъче и той насочи цялото си внимание към жена си.

— Не, любопитен съм какво имаш да кажеш. Хайде, сподели.

Франс местеше поглед от майка си към баща си и в стомаха му се образуваше бучка. Видя как майка му започна да трепери, когато Вилгот насочи погледа си към нея. Очите на баща му изглеждаха изцъклени, каквито Франс ги беше виждал много пъти преди. Прииска му се да помоли за извинение и да стане от масата, но си даде сметка, че вече бе късно за това.

Гласът на Бодил пресекваше и тя трябваше да преглътне мъчително няколко пъти, преди да отговори притеснено:

— Просто си мислех за семейството. Че сигурно ще им е трудно да си намерят ново средство за издръжка в тия времена.

— Става дума за евреин, Бодил.

Тонът на Вилгот беше наставнически и именно този тон запали нещо у Бодил.

Тя вдигна глава и с нотка на дързост изрече:

— Евреите също са човешки същества. И те трябва да хранят децата си също като нас.

Франс усети бучката в стомаха му да се разраства до гигантски размери. Искаше да викне на майка си да млъкне, да не говори така на баща му. Нищо добро нямаше да последва, ако му приказваше така. Какво й ставаше? Как можа да му каже такова нещо? Да застане в защита на евреин? Нима това си струваше цената, която щеше да плати? Внезапно изпита съвсем нелогична омраза към майка си. Как можеше да е толкова глупава? Не беше ли наясно, че е крайно неразумно да предизвиква Вилгот? Най-добре щеше да е да наведе глава, да прави каквото той казва и да не му противоречи. Така щяха да имат спокойствие за известно време. Ала тази глупава, глупава жена беше демонстрирала тъкмо онова, което никой никога не биваше да си позволява пред Вилгот Рингхолм. Мъничка искрица бунт. Мъничка искрица дързост. Франс потръпна при мисълта какво буре с барут щеше да подпали тази искрица.

Отначало в стаята се възцари пълна тишина. Вилгот седеше втренчен в нея, сякаш неспособен да осмисли онова, което бе казала. На врата му се изду вена и Франс го видя да стиска дланите си в юмруци. Имаше желание да избяга. Да скочи от масата и да тича, и тича, докато силите му свършат. Вместо това седеше като залепен за стола си, неспособен да помръдне.

И тогава дойде експлозията. Вилгот замахна с юмрук и удари Бодил по челюстта, с което я отхвърли назад. Столът й се прекатури и тя тежко тупна на пода. Изпъшка от болка, звук толкова добре познат на Франс, че го усещаше в мозъка на костите си. Ала вместо да изпита съчувствие, Франс се вбеси още повече. Толкова ли не можа да си мълчи? Защо го принуждаваше да става свидетел на това?

— Значи си била почитателка на евреите? Така ли е? — изръмжа Вилгот и се изправи. — Отговаряй! Такава ли си?

Бодил бе успяла да се завърти, така че сега се опираше на колене и длани и се мъчеше да си поеме дъх.

Вилгот се прицели и я ритна в кръста.

— Такава ли си? Отговаряй! Почитателка на евреи ли имам в къщата си? В собствения си дом? Така ли е?

Тя не отговори, а с върховно усилие се помъчи да изпълзи настрани. Вилгот я последва и я ритна повторно на същото място. Тя потръпна и се свлече на пода, но после отново успя да се надигне на колене и лакти и направи нов опит да изпълзи настрани.

— Ти си една проклета кучка, това си! Гадна проклета кучка, защитничка на евреи!

Вилгот бавно процеждаше думите и когато Франс погледна лицето на баща си, видя по него изписано истинско удоволствие. Вилгот отново ритна Бодил с все сила, като я засипваше с ругатни. После се обърна към Франс. По лицето му сияеше възбуда, също изражение, което Франс познаваше добре.

— Е, момче, сега ще ти дам пример как да се разправяш с кучки. Те разбират само един език. Гледай и се учи.

Дишаше тежко, докато разкопчаваше колана и панталоните си, без да откъсва очи от Франс. После направи няколко крачки към Бодил, която бе успяла да изпълзи на няколко метра. Грабна я за косата с една ръка, а с другата запретна полата й.

— Не, не, недей… помисли за… Франс — замоли го тя.

Вилгот само се изсмя, дръпна главата й назад и проникна в нея с шумно изръмжаване.

Бучката в стомаха на Франс се втвърди в голям и студен блок омраза. И когато майка му се обърна и срещна очите му, застанала на колене, докато баща му проникваше на тласъци в нея, Франс разбра, че може да оцелее единствено ако се вкопчи в тази си омраза.