Камила Лекберг
Немското дете (101)

През последните няколко дни Пер се движеше на пръсти из къщата, без да вярва, че това ще продължи дълго. Преди майка му не бе успявала да остане трезвена и за един ден. Не и откакто баща му ги напусна. Пер почти не си спомняше как е било преди това, но малкото му запазени спомени бяха приятни.

И макар да се съпротивляваше яростно, у него започна да се пробужда надежда. Все повече с всеки изминал час. Дори с всяка минута. Карина бе нестабилна и трепереща и му хвърляше засрамени погледи всеки път когато се засечаха из къщата. Но беше трезвена. Той бе проверил навсякъде и не бе открил нито една новозакупена бутилка. Нито една. А знаеше къде са всичките й скривалища. Така и не бе разбрал защо тя си правеше труда да крие бутилките. Със същия резултат можеше да ги остави върху кухненския плот.

— Да приготвя ли вечеря? — тихо попита Карина и му хвърли предпазлив поглед.

Сякаш се обикаляха един друг като две животни, две уплашени животни, които са се срещнали за пръв път и не са сигурни какво може да се случи. И може би това бе съвсем точно описание. От много дълго време не я беше виждал трезва. Не знаеше коя е, без да се е наляла с алкохол. Нито пък тя познаваше сина си. Как би могла да следи какво се случва, когато постоянно се движеше в алкохолна мъгла, размътваща всичко, което виждаше и вършеше? Сега бяха непознати един за друг. Ала непознати, изпълнени с любопитство, интерес и надежда.

— Чувал ли си се с Франс? — попита тя, докато вадеше продукти от хладилника, за да сготви спагети с кюфтенца.

Пер не знаеше какво да каже. Цял живот му беше строго забранявано да има какъвто и да било контакт с дядо си по баща, но сега тъкмо Франс бе този, който се намеси и спаси ситуацията, поне временно.

Карина забеляза объркването на сина си и нежеланието му да отговори.

— Всичко е наред. Шел да говори каквото си ще, но що се отнася до мен, можеш да общуваш с Франс. Стига да си… — Тя се поколеба, опасяваща се да не изрече нещо погрешно, което да наруши крехкото равновесие, установено с такива усилия помежду им през последните дни. Ала после събра кураж и продължи: — Нямам нищо против да контактуваш с дядо си. Той… Франс каза неща, които трябваше да бъдат казани. Неща, накарали ме да си дам сметка… — Тя остави ножа за рязане на лук и Пер видя, че се бори да сдържи сълзите си, когато се обърна с лице към него. — Той ме накара да разбера, че положението трябва да се промени и вечно ще му бъда благодарна за това. Но искам да ми обещаеш, че няма да ходиш… при хората, с които той има вземане-даване. — Тя го погледна умолително и долната й устна затрепери. — Аз не мога да ти обещая нищо в замяна… Надявам се, че разбираш. Толкова е трудно. Всеки ден, всяка минута са мъка. Мога да ти обещая единствено, че ще се опитам. Става ли?

И отново този засрамен умоляващ поглед.

Пер усети как малкият стегнат възел в гърдите му се стопява. През всички тези години единственото, което бе искал, особено след като баща му ги остави, бе разрешение да бъде дете. Вместо това беше принуден да чисти повръщаното й, да я следи да не подпали къщата, докато пуши в леглото, и да поеме цялото пазаруване. Налагаше му се да върши неща, които нито едно малко момче не биваше да върши. Всички тези спомени пробягаха в паметта му. Но нямаха значение. Защото единственото, което чуваше, беше нейният глас, мекият й, молещ майчин глас. Направи крачка напред и обви ръце около шията й. Сгуши се в нея, макар вече да я надвишаваше с близо цяла глава. И за пръв път от десет години си позволи да се почувства дете.