Камила Лекберг
Немското дете (11)

— Всички мебели от бор трябва да се махнат!

Ана стоеше с ръце на кръста и се опитваше да изглежда колкото е възможно по-страшна.

— Какво не му е наред на бора? — попита Дан и се почеса по главата.

— Грозен е! И питаш! — отвърна Ана, но не успя да се сдържи и се разсмя. — Не гледай толкова изплашено, скъпи… Но трябва да подчертая, че няма нищо по-грозно от мебели от чам. А леглото е най-грозното от всичко. Освен това не искам вече да спя в леглото, което си делил с Пернила. Едно е да живея в същата къща, друго е да спя в същото легло… не, няма да стане…

— Това мога да го разбера. Но ще е скъпо да накупим толкова много мебели наведнъж…

Дан изглеждаше притеснен. Откакто с Ана бяха заедно, бе решил да задържи къщата, но още не се справяше с парите.

— Нали знаеш, че Ерика откупи от мен къщата на мама и тате. Лукас никога нямаше да събере парите. Така че ще вземем част от тях и ще отидем да накупим нови неща. Заедно, ако искаш, а ако не, можеш изцяло да предоставиш избора на мен. Ако ти стиска, разбира се.

— Повярвай ми — отговори Дан, — с удоволствие ще пропусна избора на мебели. Стига да не е нещо прекалено откачено, можеш да купуваш каквото ти скимне. Сега край с приказките, ела ме целуни.

Придърпа я към себе си и дълго я целува. И както обикновено, точно когато тя се разгорещи, а той понечи да разкопчае сутиена й, някой тръшна входната врата и влезе. Кухнята изцяло се виждаше от антрето, така че не оставяше и грам съмнение какво се случва там.

— Леле, гадост, да стоите и да се натискате в кухнята!

Белинда профуча покрай тях към стаята си с почервеняло от яд лице. Чак като се качи горе, се кротна на едно място и им извика:

— Ще се върна при мама веднага щом мога, да знаете! Там поне човек не ви засича как си бъркате в гърлата с езици! Ужасни сте! Адски е гнусно! Чувате ли!

Тряс! Вратата към стаята на Белинда се затръшна и чуха как се завъртя ключът. Само секунда по-късно гръмна увеличена докрай музика, от която чак чиниите в скарата за сушене заподскачаха и затракаха в такт.

— Олеле — каза Дан и направи физиономия, докато гледаше към горния етаж.

— Да, „олеле“ е правилната дума — каза Ана и се измъкна от прегръдката му. — Наистина не й е лесно.

— Така е, обаче трябва най-сетне да приеме, че вече се срещам с нова жена — отговори Дан с раздразнение.

— Все пак опитай се да се поставиш на нейно място. Първо ти и Пернила се разделяте, после оттук — потърси точните думи… — за кратко време са преминали ред жени, а после се появявам аз и се нанасям с две деца. Белинда е на седемнайсет и това само по себе си е достатъчно трудно. И изведнъж трябва да свикне с трима непознати, които нахлуват в дома й…

— Да, знам, че имаш право… — Дан пое въздух. — Обаче не знам как трябва да се държа с тийнейджъри. Имам предвид, трябва ли да я оставя на мира, или така ще се почувства пренебрегната? Или трябва да съм по-настъпателен, а тя ще си помисли, че само й се меся? Няма ли някакви инструкции за употреба?

Ана се засмя.

— Мисля, че сте ги забравили още в родилното. Но определено смятам, че трябва да се опиташ да разговаряш с нея. Дори и да затвори вратата под носа ти, поне ще си се опитал. После ще пробваш пак и пак. Страх я е, че ще те изгуби. Опасява се, че ще се лиши от правото си да бъде малка. Бои се, че след като ние се нанесохме, ще превземем цялата къща. Не е толкова чудно.

— С какво съм заслужил толкова умна жена? — попита Дан и я прегърна.

— Не знам — отговори му тя и скри усмивката си в гърдите му. — А и не съм особено умна, честно казано. Просто изпъквам на фона на предишните ти завоевания.

— Чуй се само — разсмя се Дан и силно я притисна към себе си. — Недей да ги приказваш такива. Ще взема да оставя чамовото легло…

— Искаш ли да остана при теб, или не?

— Добре де. Ти печелиш. Считай го за уредено.

Засмяха се. И се целунаха. Отгоре поп музиката бумтеше оглушително.