Камила Лекберг
Немското дете (91)

Този път му отне само половин час да усвои стъпките.

— Браво, Бертил — похвали го Рита и стисна леко ръката му. — Усещам как вече влизаш в ритъм.

— Не съм зле, а? — скромно подхвърли Мелберг. — Винаги съм имал талант за танци.

— Така си е — потвърди Рита и му намигна. — Чух, че с Йохана сте пили кафе днес.

Тя се усмихна и вдигна очи към него. Още едно от нещата, които го привличаха у Рита. Той самият не можеше да се похвали с особено висок ръст, но тъй като Рита беше толкова дребничка, Мелберг се чувстваше като гигант.

— Случайно минавах покрай вашия блок… — заобяснява той смутено. — Тогава видях Йохана и тя ме попита дали не искам да се кача горе за по едно кафе.

— Аха, ясно, случайно си минавал — засмя се Рита и двамата продължиха да се поклащат в ритъма на салсата. — Жалко, че не бях у дома, когато си минавал. Но Йохана каза, че сте си прекарали много приятно.

— Да, тя е мило момиче — отвърна Мелберг и отново си припомни усещането от ритането на бебето по дланта му. — Изключително мило момиче.

— Никак не им беше лесно — въздъхна Рита. — А в началото и на мен ми беше трудно да свикна с идеята. Но май го бях знаела още преди Паула да доведе Йохана у дома, за да се запознаем. А сега вече са заедно близо десет години и честно мога да заявя, че няма друг, с когото да предпочитам дъщеря ми да се беше събрала. Идеални са една за друга и фактът, че и двете са жени, като че няма никакво значение.

— В Стокхолм все пак трябва да е било по-лесно. Да бъдат приети, имам предвид — предпазливо изрече Мелберг. После изруга, тъй като беше настъпил Рита по крака. — Там такива неща са по-често срещани. Като гледам телевизия, оставам с впечатлението, че всеки втори в Стокхолм е гей.

— О, не бих казала — засмя се Рита. — Но, естествено, малко ни притесняваше преместването тук. Трябва да кажа, че бях приятно изненадана. Доколкото знам, момичетата не са се сблъсквали с никакви проблеми дотук. Или хората просто не са забелязали. Но този мост ще го пресечем, когато стигнем до него. Какво се очаква от тях да направят? Да спрат да живеят ли? Да решат да не се местят там, където им харесва? Не, понякога на човек му се налага да се осмели за скок в неизвестното.

Внезапно тя сякаш се натъжи, все едно се взираше някъде надалеч над рамото на Мелберг. Струваше му се, че знае за какво се е замислила.

— Трудно ли беше, когато бяхте принудени да бягате? — попита той предпазливо, като за своя изненада установи, че наистина иска да узнае.

Обикновено се стараеше да избягва деликатни въпроси или пък ги задаваше само защото така се очакваше от него, без всъщност да има желание да чуе отговора. Но точно сега проявяваше искрен интерес към онова, което тя имаше да каже.

— И трудно, и лесно в същото време — отвърна Рита и в тъмните й очи той прочете, че е имала преживявания, каквито не би могъл и да си въобрази. — Лесно бе да напусна онова, в което се бе превърнала страната ми. Но пък беше трудно да се махна от някогашната си родина. — За миг тя изпусна ритъма на танца и спря с ръце, неподвижни в тези на Мелберг. После очите й проблеснаха, тя издърпа ръцете си и силно плесна с тях. — Време е да усвоим следващата стъпка. Завъртането. Бертил, помогни ми да я демонстрираме.

Тя отново събра длани с неговите и бавно му показа стъпките, с които трябваше да я завърти под ръката си. Не беше просто и той напълно оплете ръцете и краката си. Но Рита не губеше търпение. Тренираха го отново и отново, докато Бертил и останалите двойки усвоиха движението.

— Всичко ще е наред — заяви тя и вдигна поглед към Мелберг.

Той се почуди дали имаше предвид само танца, или и нещо друго. Надяваше се да е второто.