Камила Лекберг
Немското дете (9)

Фелбака, 1943 г.

„Войната никога ли няма да свърши?“

Елси захапа химикалката и се замисли как да продължи. Как да изрази мислите си за война, която не се водеше в нейната страна, но все пак я имаше? Нямаше навик да си води дневник. Не знаеше откъде й е хрумнала идеята, ала изпитваше някаква необходимост да записва мислите, които нормалният й и все пак забележителен живот пораждаше у нея. Спомняше си много малко отпреди войната. Сега беше на тринайсет, почти четиринайсет, но само на девет, когато избухна войната. През първите години не усещаше кой знае каква разлика. Може би най-вече в бдителността, проявявана от възрастните. В безпокойството, с което следяха новините във вестниците и по радиото. В държането им, когато сядаха, обърнати към радиоапарата във всекидневната, напрегнати, уплашени и същевременно забележително възбудени. Това, което се случваше по света, беше независимо от всичко вълнуващо — плашещо, но вълнуващо. Иначе дните си приличаха. Лодките излизаха и се връщаха у дома. Понякога уловът беше добър. Понякога — лош. На село жените вършеха работата си, същата, която техните майки бяха вършили, и майките на техните майки. Раждаха се деца, прането се переше, домовете се поддържаха чисти. Безкраен кръговрат. Войната заплашваше да разруши живота им и действителността такава, каквато я познаваха. Каквато я познаваше като дете. Войната бе почти пристигнала при тях.

— Елси?

Гласът на майка й от долния етаж. Елси бързо затвори бележника и го прибра в първото чекмедже на малкото си бюро под прозореца. Бе седяла тук и писала домашни в продължение на много часове, но учебната година наскоро приключи и бюрото всъщност не й вършеше вече никаква работа. Изправи се, приглади роклята си и слезе при майка си.

— Елси, ще донесеш ли вода?

Майка й имаше изморен вид. Лицето й бе посивяло. Бе прекарала лятото в малката стаичка в мазето, като останалата част от къщата даваше под наем на летовници. В наема се включваше чистенето и готвенето на гостите, които това лято се бяха оказали много взискателни. Адвокат от Гьотеборг с жена си и трите си деца. Хилма, майката на Елси, търчеше от сутрин до вечер, переше дрехите им, приготвяше пакети с храна за излетите им с лодки, разтребваше и заедно с това се грижеше и за собственото си домакинство.

— Седни за малко, мамо — рече Елси меко и положи плахо ръка на рамото на майка си.

Хилма потръпна от допира. Не беше свикнала на нежности, но след миг двоумене сложи ръка върху тази на дъщеря си и с благодарност се отпусна на един стол.

— Да, наистина беше време да напуснат. Прекалено много изискваха. „Ще бъде ли Хилма така добра… Би ли могла Хилма да… Дали Хилма ще…“

Хилма започна да имитира различните им гласове, после с ужас прикри устата си с ръка. Не беше типично за нея да говори така неуважително за богатите хора. Всеки трябваше да си знае мястото.

— Личи ти колко си изморена. Знам, че трудно смогваше.

Елси изсипа последната вода в тенджерка и я сложи на плочата. Когато водата кипна, разбърка ерзац кафето и постави една чаша пред майка си и една пред себе си.

— Веднага ще донеса вода, мамо, но първо ще пийнем по чашка.

— Добро момиче си ти.

Хилма отпи една глътка от безвкусната течност. По празници пиеше кафе от чинийка, с бучка захар между зъбите. Но захар сега се намираше трудно, а и не беше същото с ерзац кафе.

— Татко каза ли кога ще се прибере?

Елси сведе очи. В тези военни времена въпросът носеше съвсем различен заряд от преди. Сравнително скоро бяха наблюдавали как корабът „Йокерьо“ потъна с целия екипаж. Оттогава около всяка раздяла и всяко отплаване витаеше чувство на обреченост. Но работата трябваше да продължава. Никой нямаше избор. Товарът трябваше да се пренася, а рибата да се лови. Така стояха нещата, независимо дали имаше война, или не. Пак добре че корабният трафик до Норвегия изобщо беше разрешен. Лодките от Фелбака можеха да продължат да излизат за риба и дори уловът да ставаше по-малко, рибарите успяваха от време на време да припечелват от транспортиране на стоки от и към Норвегия. Бащата на Елси често носеше лед от Норвегия, а когато имаше късмет, пренасяше и стоки дотам.

— Иска ми се само… — Хилма замлъкна, но после продължи: — … иска ми се само да беше по-внимателен…

— Кой? Татко ли? — попита Елси, макар че много добре знаеше кого има предвид майка й.

— Да. — Хилма се усмихна с болка, докато отпиваше от напитката. — Този път взе със себе си момчето на доктора и… ами все някога късметът ще му изневери, само това казвам.

— Аксел е храбър, той ще направи каквото може. А татко иска да помогне, доколкото му е по силите.

— Но рисковете — Хилма поклати глава, — рисковете, които поема, когато това момче и приятелите му са там… не мога да мисля за нищо друго, освен че ще въвлече баща ти и останалите в беда.

— Трябва да правим каквото можем, за да помогнем на норвежците — каза Елси тихо. — Представи си, ако ние бяхме в беда, нали и ние щяхме да се нуждаем от помощ? Аксел и приятелите му правят добро.

— Не, тук не става дума за това. Ще донесеш ли вода най-после? — каза Хилма нервно.

Елси не се засегна. Знаеше, че раздразнителността на майка й се дължи на безпокойството й.

След като хвърли последен поглед на преждевременно изкривения гръб на майка си, Елси взе кофата и отиде да донесе вода от кладенеца.