Камила Лекберг
Немското дете (80)

Шел се взираше в екрана на компютъра. Угризенията не му даваха мира. Откакто полицаите го бяха посетили вчера, се опитваше да събере смелост да иде при Пер и Карина. Но не можеше да се насили да го направи. Нямаше идея откъде да започне. Плашеше го мисълта, че започва да се предава. Срещу външни врагове можеше да се бори. Умееше да насочи цялата си енергия към битката със стремящите се към абсолютна власт и неонацистите, да води схватки с вятърни мелници, колкото и големи да бяха те, без да почувства умора. Но опреше ли до предишното му семейство, до Пер и Карина, имаше усещането, че не му е останала и капчица сила. Беше изсмукана от гузната му съвест.

Погледна снимката на Беата и децата. То се знае, обичаше Магда и Локе, не би искал да живее без тях. Ала в същото време всичко се бе случило тъй бързо и бе тръгнало в неправилната посока. Озовал се бе в ситуация, която го понесе по течението си, и понякога се питаше дали не е причинила повече вреди, отколкото добро. Може би просто моментът се бе оказал несполучлив. Нищо чудно да преживяваше някакъв вид криза на средната възраст и Беата да се бе появила тъкмо тогава. Отначало не можеше да повярва, че такова хубавичко момиче като нея проявява интерес към някой като него, който сигурно изглеждаше като старец в очите й. Не успя да устои на желанието да прави секс с нея, да докосва стегнатото й голо тяло, да вижда възхищението, с което тя го обливаше в изобилие. Беше си чиста проба опиянение. Не можеше да разсъждава ясно, нито да се отдръпне крачка назад и да вземе разумно решение. По ирония на съдбата тъкмо взеха да се появяват признаци на отрезвяване, когато напълно изгуби контрол над ситуацията. Започваше да се дразни от това, че тя никога не предлагаше контрааргументи в споровете им, че не знаеше нищо за кацането на Луната или за унгарските събития. Вече дори му омръзваше да усеща гладката й кожа под пръстите си.

Още помнеше момента, в който всичко рухна. Сякаш беше вчера. Срещата с нея в кафето. Големите й сини очи, когато радостно му съобщи, че ще става баща, че ще си имат свое дете. Че вече се налага да каже на Карина, както отдавна обещаваше да направи.

Спомняше си как в този миг осъзна каква грешка е допуснал. Още можеше да почувства тежестта в гърдите си, когато проумя, че тази грешка вече е станала непоправима. За секунда обмисли възможността да стане и да си излезе от кафето, като я остави там. Да си иде у дома, да полегне на канапето до Карина и да гледат новините по телевизията, докато петгодишният Пер спи дълбоко в леглото си.

Ала мъжкият му инстинкт му подсказа, че за него такава опция не съществува. Имаше любовници, които не биха отишли при съпругата. А имаше и такива, които биха. За него нямаше съмнение към коя категория принадлежи Беата. Не би се загрижила кого или какво ще прегази, ако той пръв реши да прегази нея. Щеше да стъпче живота му, да съсипе цялото му съществуване, без да се обърне назад. А той щеше да си остане там, сред отломките.

Знаеше го добре и затова избра изхода на страхливеца. Не би понесъл мисълта да остане сам. Да седи в мизерен ергенски апартамент, да се взира в стените и да се пита какво да прави с живота си. Така че бе поел по единствения път, който му беше останал. Пътят на Беата. Тя беше спечелила. А той остави Карина и Пер зад гърба си. Като боклук, изринат в канавка. Дори той можеше да схване, че ги е отхвърлил. Че е унизил и съсипал Карина. И изгубил Пер. Ето каква цена бе платил за младата кожа под пръстите си.

Може би щеше да успее да си запази Пер, ако бе имал силата да пренебрегне вината, която притискаше като воденичен камък гърдите му всеки път, щом само си помислеше за двамата. Но не беше могъл да го стори. Правил бе спорадични опити да бъде авторитетната фигура, да разиграва ролята на баща, ала резултатите бяха плачевни.

И ето че сега вече не познаваше сина си. Пер беше чужд човек за него. И Шел нямаше енергията да опита отново. Беше се превърнал в собствения си баща и това бе горчивата истина. Посветил бе живота си да мрази бащата, който беше изоставил него и майка му заради живот, в който те двамата не участваха.

И сега Шел осъзнаваше, че е направил същото.

Удари с юмрук по масата в опит да замени болката в сърцето си с физическа болка. Не помогна. Тогава отвори най-долното чекмедже на бюрото, за да погледне единственото, което можеше да отвлече ума му от терзаещите го мисли.

Втренчи се в папката. За миг бе изкушен да предаде материала на полицията, но в последната секунда професионалният журналист у него дръпна спирачката. Ерик не му беше дал много. Когато дойде в кабинета на Шел, изгуби много време да говори със заобикалки и очевидно изпитваше колебание дали да каже това или онова. За няколко секунди изглеждаше готов да се обърне и да си тръгне, без да разкрие нищо.

Шел отвори папката. Щеше му се да бе успял да разпита Ерик по-подробно, да научи какво е очаквал от него да предприеме, в каква посока да гледа. Разполагаше само с няколко статии от вестник, които Ерик му беше дал без коментар или обяснение.

— Какво да правя с това? — попита го Шел и разпери ръце.

— Това е ваша работа — гласеше отговорът на Ерик. — Знам, че може да изглежда странно. Но аз не мога да ви дам готовия отговор. Не се осмелявам. Предоставям ви обаче инструментите, та вие да сторите останалото.

И после си тръгна, като остави Шел да седи на бюрото с папка пред себе си, съдържаща всичко на всичко три статии.

Шел почеса брадата си и отвори папката. Вече няколко пъти бе прочел материалите, но все изникваха други неща, които му пречеха да се съсредоточи изцяло над тази задача. Ако трябваше да бъде напълно честен, не беше уверен дали е разумно да губи време с това. Старецът като нищо можеше да е изкуфял. А и защо не беше обяснил за какво става дума, ако наистина притежаваше толкова експлозивен материал, както бе намекнал? Тъй или инак, ситуацията коренно се промени след убийството на Ерик Франкел. И внезапно папката запари в ръцете на Шел.

Време беше да запретне ръкави и да се залови за работа. И той знаеше точно откъде да започне: от общия знаменател на трите статии. Деец на норвежката съпротива на име Ханс Олавсен.