Камила Лекберг
Немското дете (77)

— Последна спирка за днес, нали така? — каза Мартин, когато слезе от колата пред офиса на редакцията на „Бохусленинген“.

— Да, време ни е да си вървим вкъщи — съгласи се Паула, като погледна часовника си.

Не беше казала нито дума след посещението им в щаба на „Приятели на Швеция“ и Мартин я бе оставил да размишлява на спокойствие. Разбираше колко трудно трябва да й е да се сблъска с такъв тип човек. От тези, които я съдеха, преди да е имала време да поздрави, които виждаха само цвета на кожата й и нищо друго. Той също го намираше за неприятно, но с неговия тебеширенобял тен и яркочервена коса никога не бе подлаган на критичните погледи, които трябваше да понася Паула. Вярно, бяха го дразнили в училище заради цвета на косата му, но това беше отдавна и изобщо не беше същото.

— Търсим Шел Рингхолм — каза Паула, като се наведе към гишето на рецепцията.

— Един момент, ще му предам, че сте тук. — Рецепционистката вдигна телефона и съобщи на Рингхолм, че има посетители. — Седнете моля, ей сега ще дойде.

— Благодарим ви.

Седнаха на два от столовете, разположени около масичка за кафе. След няколко минути към тях се приближи доста пълен мъж с тъмни коса и брада. Паула си помисли, че много прилича на Бьорн от АББА. Или на Бени. Така и не се научи да ги различава.

— Шел Рингхолм — представи се той и се ръкува с тях. Ръкостискането му беше силно, граничеше с болезнено и Мартин не можа да сдържи лека гримаса. — Елате с мен в кабинета ми.

И той ги поведе.

— Заповядайте, седнете. Мислех, че познавам всички полицаи от Удевала, но вашите лица са нови за мен. Къде работите?

Шел седна зад бюрото си, отрупано с книжа.

— Не сме от полицията на Удевала, а от управлението в Танумсхеде.

— О, нима? — рече изненадан Шел.

На Паула й се стори, че за миг по лицето му се мярна и нещо друго, но веднага изчезна.

— Е, по какъв въпрос сте при мен? — Той се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— Първо трябва да ви кажем, че днес отведохме сина ви в участъка, след като беше нанесъл побой на един от съучениците си — започна Мартин.

Мъжът зад бюрото мигом зае изправена стойка на стола си.

— Какво ми казвате, дявол го взел? Арестували сте Пер? Кого е…? Как…?

Не успяваше да изрече напиращите на устата му думи и Паула го изчака да замълчи, за да отговорят на въпросите му.

— Пребил е ученик на име Матиас Ларшон в училищния двор. Момчето е откарано в болница „Стрьомстад“ и по последни данни е в стабилно състояние, но е понесъл сериозни травми.

— Какво? — На Шел, изглежда, му бе трудно да възприеме чутото. — Защо не ми се обадихте по-рано? Доколкото схващам, случило се е преди няколко часа.

— Пер пожела да повикаме майка му. Така че тя дойде в участъка и присъства на разпита му. След това беше освободен да се прибере у дома с нея.

— Домашната ситуация не е точно идеалната, както сигурно сте се досетили — каза Шел, като погледна и Паула, и Мартин.

— От интервюто схванахме, че са налице известни… проблеми. — Мартин се поколеба. — Затова съобщихме на социалните служби да проучат нещата.

Шел въздъхна.

— Трябваше по-рано да се занимая с това. Но все изникваха други неща. Не знам… — Той погледна снимката на бюрото си с руса жена и две деца на около девет години. За момент никой не проговори. — Какво ще стане сега?

— Прокурорът ще разгледа случая и ще реши как да действа. Но работата е сериозна.

Шел махна с ръка.

— Знам, разбирам. Повярвайте ми, никак не омаловажавам случилото се. Виждам колко е сериозно. Но просто искам да знам по-конкретно какво мислите… — Той отново погледна снимката, после се обърна към полицаите.

— Трудно е да се каже. Но вероятно ще бъде изпратен в дом за юноши с проблеми — отговори Паула.

Шел кимна уморено.

— Може би така ще е най-добре. Пер винаги е бил доста… мъчен и може би такава мярка ще го накара да проумее колко сериозни са нещата. Но не му беше лесно. Аз не бях много от помощ, а майка му… Е, сами сте видели каква е ситуацията. Но невинаги е била такава. Разводът беше това, което… — Гласът му заглъхна и той отново погледна снимката на бюрото си. — Понесе го тежко.

— Има и друго, за което искаме да поговорим с вас. — Мартин се наведе напред и внимателно се вгледа в Шел.

— Какво?

— По време на интервюто научихме, че Пер е влязъл с взлом в една къща в началото на лятото, през юни. И че собственикът, Ерик Франкел, го е заловил. Доколкото схванахме, вие знаете за този инцидент, така ли е?

За секунда Шел не каза нито дума, после кимна.

— Да, така е. Ерик Франкел ми телефонира, след като беше заключил Пер в библиотеката си, и аз отидох там. — Усмихна се невесело. — Стана ми донякъде смешно да видя Пер заключен сред всички онези книги. Може би за пръв път попадаше в толкова близък контакт с библиотека.

— Нищо смешно няма в нахлуването в нечий дом — обади се сухо Паула. — Можеше да свърши много зле.

— Давам си сметка за това. Моля за извинение, шегата ми беше неуместна — каза Шел. — Но и двамата с Ерик се споразумяхме да не раздухваме много случая. Ерик реши, че станалото ще послужи за добър урок на момчето. Предполагаше, че добре ще помисли, преди да предприеме пак нещо такова. Това беше всичко. Отидох да взема Пер, предупредих го за последствията според закона и… — Той сви рамене.

— Но очевидно с Ерик Франкел сте говорили и за друго освен за простъпката на Пер. Той е чул Ерик да казва, че имал информация за вас, която евентуално щяла да ви заинтересува в качеството ви на журналист, и после двамата сте се разбрали да се срещнете в друг ден. Спомняте ли си?

Въпросът бе посрещнат с мълчание. После Шел поклати глава.

— Не, не си спомням нищо такова. Или Пер си го е измислил, или неправилно интерпретира каквото е чул. Ерик просто каза, че мога да се свържа с него, ако имам нужда от помощен материал във връзка с нацизма.

Мартин и Паула го гледаха скептично. Нито един от двамата не му повярва. Беше съвсем очевидно, че лъже, но не можеха да го докажат.

— Знаете ли дали баща ви и Ерик са поддържали контакт? — попита накрая Мартин.

Раменете на Шел леко се отпуснаха, сякаш беше облекчен от смяната на темата.

— Не, доколкото знам. От друга страна, не проявявам интерес какво върши баща ми. Освен ако не става дума за дейностите му, които са предмет на перото ми.

— Не е ли малко странно такова чувство? — попита Паула. — Да критикувате публично баща си по този начин?

— Тъкмо вие би трябвало да разбирате колко е важна активната борба с настроенията срещу чужденците — посочи Шел. — Те са като раково образувание в обществото ни и трябва да воюваме с тях по всички възможни начини. И ако баща ми е решил да бъде част от този злокачествен тумор… ами… това си е негово решение — отсече Шел и разпери ръце. — И, между другото, с баща ми нямаме никакви връзки освен факта, че някога е решил да забремени майка ми. През цялото ми детство го виждах само в затворнически помещения за свиждане. Щом станах достатъчно голям да мисля самостоятелно и сам да вземам решения, осъзнах, че той е човек, когото не искам в живота си.

— И не сте поддържали контакт помежду си? А Пер общува ли с него? — попита Мартин повече от любопитство, отколкото защото имаше някакво отношение към разследването.

— Аз нямам контакт с него. Уви, баща ми успя да втълпи на моя син куп глупави идеи. Когато Пер беше по-малък, вземахме мерки да не се виждат, но сега е тийнейджър и… Няма как да им попречим да се срещат, колкото и да се опитваме.

— Добре. Мисля, че няма друго. Поне засега — каза Мартин и се изправи. Паула направи същото. На път към вратата Мартин спря и се обърна. — Сигурен ли сте, че нямате някаква информация за или от Ерик Франкел, която може да ни бъде полезна?

Погледите им се срещнаха и за миг изглеждаше, сякаш Шел се поколеба. После поклати глава и изрече натъртено:

— Не, нищо. Съвсем нищо.

И този път не му повярваха.