Камила Лекберг
Немското дете (108)

— Да идем ли да седнем и да прегледаме всичко?

Беше понеделник следобед и в полицейския участък цареше спокойствие.

— Добре — каза Йоста и се надигна неохотно. — И Паула ли?

— Разбира се — отвърна Мартин и отиде да я повика.

Мелберг беше излязъл да разходи Ернст, а Аника изглеждаше заета в рецепцията, така че само тримата седнаха в кухнята с всички налични материали от разследването пред тях.

— Ерик Франкел — каза Мартин и опря върха на химикалката си върху чиста страница в бележника.

— Бил е убит в дома си с предмет, който отпреди това е присъствал на местопрестъплението — каза Паула и Мартин трескаво се залови да пише.

— Това като че сочи към непредумишлено убийство — обади се Йоста и Мартин кимна.

— Нямаше пръстови отпечатъци по бюста, използван като оръдие на убийството, но не изглежда той да е бил избърсан, така че убиецът трябва да е носел ръкавици, което всъщност противоречи на идеята, че убийството е непредумишлено — вметна Паула и погледна думите, които Мартин записваше в бележника си. — Наистина ли можеш да си го разчетеш после? — попита тя скептично, тъй като написаното повече й приличаше на йероглифи. Или на стенография.

— Само ако веднага го препиша на компютъра — обясни Мартин с усмивка, докато продължаваше да пише. — Иначе съм загубен.

— Ерик Франкел е умрял от тежък удар в слепоочието — каза Йоста и извади снимки от местопрестъплението. — След това извършителят е оставил там оръдието на убийството.

— Това също е признак, че не е било особено хладнокръвно или добре планирано убийство — отбеляза Паула и стана да налее кафе за себе си и за колегите си.

— Единственото, което успяхме да определим като потенциална заплаха, е фактът, че Франкел е бил експерт по нацизма и, както изглежда, е имал конфликт с неонацистката организация „Приятели на Швеция“. — Мартин извади петте писма, прибрани в пластмасови джобове, и ги разпростря по масата. — В допълнение е имал личен контакт в организацията в лицето на приятеля си от детинство Франс Рингхолм.

— Разполагаме ли с нещо, което би могло да свърже Франс с убийството? Каквото и да било? — Паула се взираше в писмата, сякаш искаше да ги накара да проговорят.

— Трима от неговите приятелчета нацисти твърдят, че е бил с тях в Дания през въпросните дни. Не е непробиваемо алиби, ако такова въобще съществува, но нямаме много материални улики, върху които да стъпим. Отпечатъците от обувки, които открихме, принадлежат на двете момчета, открили трупа. Нямаше други отпечатъци от обувки или от пръсти, нито нещо друго освен онова, което се очакваше да открием там.

— Ще налееш ли кафето, или само смяташ да стърчиш с каната в ръце? — обърна се Йоста към Паула.

— Кажи „моля“ и ще ти дам кафе — подразни го Паула и Йоста неохотно изръмжа „моля“.

— Стои и въпросът с датата на убийството — продължи Мартин и кимна към Паула да й благодари, задето напълни чашата му с кафе. — Имахме възможност да установим с относителна сигурност, че Ерик Франкел е умрял между петнайсети и седемнайсети юни. Така че налице са три дни, за които да гадаем. И после трупът му е останал там неоткрит, тъй като брат му е отсъствал, а никой не е очаквал Ерик да му се обади освен евентуално Виола, но, както тя го е разбрала, Ерик окончателно е прекратил връзката им. И това се е случило непосредствено преди да бъде убит. Никой ли не е видял нищо? Йоста, ти говори ли с всички съседи? Не е ли забелязал някой странни коли, подозрителни хора? — Мартин погледна колегата си.

— Там няма много съседи, с които да се разговаря — промърмори Йоста.

— Да го приема ли като „не“?

— Говорих с всички съседи и никой не е видял нищо.

— Добре, оставяме това за момента. — Мартин въздъхна и отпи от кафето си. — Ами Брита Йохансон? Определено е странно, че е налице връзка с Ерик Франкел. Също и с Франс Рингхолм. Вярно, било е много отдавна, но разполагаме с телефонни разпечатки, които показват, че е имало контакт между тях през юни и че Ерик и Франс поотделно са посетили Брита по това време. — Мартин замълча и отново огледа колегите си. — Защо са избрали този конкретен момент да възстановят контактите си след цели шейсет години? Трябва ли да вярваме на съпруга на Брита, който твърди, че причината е било влошаващото й се здравословно състояние и желанието й да си припомни миналото?

— Лично аз смятам, че това са глупости — отсече Паула и посегна към неотворен пакет бисквити. Отстрани пластмасовата лентичка от единия край и си взе три бисквити, преди да предложи и на останалите. — Не вярвам нито дума от това. Мисля, че ако можем да установим защо са се срещали, целият случай мигом ще бъде решен. Но Франс мълчи като гроб, а Аксел повтаря същата история, която ни поднесе Херман.

— Да не забравяме и ежемесечно превежданите суми — припомни Йоста, като с хирургическа прецизност отстрани горния слой ванилия от бисквитата си. Внимателно облиза шоколадовия пълнеж, преди да продължи. — Какво общо имат те с убийството на Франкел?

Мартин изненадано изгледа Йоста. Нямаше представа, че колегата му е наясно с тази част от разследването, тъй като обичайната му политика бе да обръща внимание само на информацията, поднасяна лично на него.

— Хедстрьом е имал твърде малък напредък по този въпрос в събота — каза Мартин и извади бележките, които бе направил, когато Патрик му се обади да докладва за посещението си в дома на Вилхелм Фриден.

— Е, какво е открил? — Йоста си взе още една бисквита и повтори същата маневра с дисекцията й. Първо отстрани покритието от ванилия, облиза шоколадовия пълнеж, а двете половинки от същинската бисквита остави настрани.

— Хей, Йоста, не може да облизваш шоколада и да оставяш другото — възнегодува Паула.

— Ти какво, да не си от бисквитената полиция? — отвърна Йоста и демонстративно посегна за поредната бисквита.

Паула само изсумтя, взе пакета с бисквити и го премести на плота, извън досега на Йоста.

— За беда не е открил много — каза Мартин. — Вилхелм Фриден е починал преди две седмици и нито вдовицата му, нито синът му били чували за преводите. Разбира се, невъзможно е да се знае дали те казват истината, но според Патрик не лъжели. Във всеки случай синът обещал да помоли адвоката им да изпрати всички документи на баща му и ако извадим късмет, може да открием нещо там.

— Ами братът на Ерик? Той знаел ли е нещо за плащанията?

Йоста поглеждаше алчно пакета бисквити върху плота и май наистина се канеше да си надигне задника и да отиде да го вземе.

— Телефонирахме на Аксел да го питаме за превежданите суми — каза Паула с предупредителен поглед към Йоста. — Но той нямал представа за какво са.

— А вярваме ли му? — Йоста премерваше разстоянието от стола си до плота. Един бърз скок, и можеше да успее.

— Всъщност не знам. Той е мъчен за анализиране човек. Ти на какво мнение си, Паула? — обърна се към нея Мартин.

Докато тя обмисляше въпроса, Йоста се възползва от шанса си. Скочи и се хвърли към пакета бисквити, но лявата ръка на Паула се стрелна с бързината на змия и го дръпна.

— Не, няма да стане.

Тя смигна злорадо на Йоста и той не можа да не отвърне на усмивката й. Започнал бе много да цени дребните им закачки.

Паула се обърна към Мартин, когато пакетът с бисквити бе на сигурно място в скута й.

— Съгласна съм с теб, мъчен е и не мога да го разгадая. Така че не съм сигурна. — Тя поклати глава.

— Да се върнем на Брита — предложи Мартин и написа с главни букви „БРИТА“ в бележника си, а после подчерта името с две черти. — Преценявам като най-добрата ни улика факта, че откритото от Педерсен под ноктите й най-вероятно съдържа ДНК на убиеца. Както и това, че очевидно тя е успяла да остави дълбоки драскотини по лицето или ръцете на онзи, който я е задушил. Можахме да проведем кратък разпит на Херман тази сутрин и по него нямаше следи от драскотини. Каза също, че Брита вече била мъртва, когато се прибрал у дома. Че лежала на леглото с възглавница върху лицето.

— Но продължава да настоява, че смъртта й е по негова вина — вметна Паула.

— Какво иска да каже с това? — намръщи се Йоста. — Брани ли някого?

— Да, така мислим и ние — отвърна Паула и, смилила се, върна пакета с бисквити на масата и го побутна към Йоста. — Ето, тъпчи се — каза му тя на английски.

— Какво? — попита Йоста, чиито познания по този език се ограничаваха до термини, свързани с голфа, макар дори и при тях да имаше много още да се желае от произношението му.

— О, забрави. Давай, ближи си шоколада — рече Паула.

— Разполагаме и с пръстовия отпечатък — продължи Мартин, след като изслуша развеселен приятелското заяждане между Йоста и Паула. Ако не го познаваше, би си помислил, че по-възрастният му колега е започнал да се размеква.

— Единствен пръстов отпечатък върху едно от копчетата на калъфката. Не дава бог знае какъв материал — подхвърли скептично Йоста.

— Сам по себе си не, но ако пръстовият отпечатък е на същото лице, оставило своята ДНК под ноктите на Брита, тогава имаме повод за надежда. — Мартин подчерта с две линии буквите ДНК в бележника си.

— Кога ще е готов ДНК профилът? — попита Паула.

— От лабораторията предполагат, че ще го имаме до четвъртък — отговори Мартин.

— Добре, после ще наберем ДНК проби — каза Паула и протегна крака. Понякога й се струваше, че симптомите на бременността на Йохана са заразни. Постоянно я тормозеха прищракващи болки в краката и бе развила ненаситен апетит.

— А имаме ли кандидати за ДНК проби? — Йоста се бе заловил с третата си бисквита.

— Мислех си за Аксел и Франс — каза Паула.

— Нима наистина ще чакаме до четвъртък? Ще отнеме време да се получат резултатите, а драскотините бързо заздравяват, така че по-добре да вземем пробите възможно най-скоро.

— Добра логика, Йоста — похвали го изненадан Мартин. — Ще го направим утре. Нещо друго? Нещо да сме забравили или пропуснали?

— Как така „пропуснали“? — донесе се глас откъм вратата.

Мелберг влезе със задъхания Ернст подире му. Кучето мигновено подуши купчинката подложени на дисекция бисквити от Йоста и скочи напред да седне в краката му. Просенето на Ернст имаше резултат и бисквитите изчезнаха светкавично.

— Просто преговаряхме някои неща и се чудех не сме ли пропуснали нещо — обясни Мартин и посочи към документите на масата пред тях. — Стигнахме до извода, че трябва да вземем проби от Аксел и Франс утре.

— А, да, направете го — избъбри Мелберг нетърпеливо, уплашен да не бъде въвлечен в някаква действителна работа за вършене. — Продължавайте в този дух, добре ми звучи.

Той повика Ернст, който с размахана опашка го последва в кабинета му и там легна на обичайното си място — в краката на стопанина си под бюрото.

— Виждам, че идеята да се намери осиновител на кучето е замразена — подсмихна се Паула.

— Според мен можем да смятаме Ернст за осиновен. Макар да пукна, ако знам кой за кого се грижи в действителност. Носи се мълва, че Мелберг се е превърнал в краля на салсата на дърти години — засмя се Йоста.

Мартин понижи глас до шепот.

— Да, и аз го чух. А тази сутрин, като влязох в кабинета му, беше на пода и се разтягаше.

— Майтапиш се — ококори се Йоста. — И как се справяше?

— Никак. — Мартин също се разсмя. — Опитваше се да докосне пръстите на краката си, обаче шкембето му пречеше. И споменавам само една от причините.

— Я стига вие двамата. Всъщност майка ми преподава в курса по салса, който Мелберг посещава — предупредително изрече Паула. Йоста и Мартин я зяпнаха смаяни. — Мама беше поканила Мелберг на обяд преди няколко дни и той беше… всъщност е много приятен — каза им тя.

Ченетата на Мартин и Йоста вече откровено увиснаха.

— Мелберг посещава курс по салса при майка ти? И е бил у вас на обяд? Че ти скоро ще му викаш „татко“! — Мартин се засмя силно и Йоста се присъедини към него.

— Престанете — сърдито ги смъмри Паула и се изправи. — Приключихме тук, нали?

Тя излезе от кухнята, а Мартин и Йоста се спогледаха объркани, но веднага след това отново избухнаха в смях. Прекалено хубаво звучеше, за да е истина.