Камила Лекберг
Немското дете (124)

Гребестад бе също така опустял като Фелбака след приключването на летния туристически сезон и докато минаваха с колата през града, видяха само няколко местни жители. Мартин паркира полицейския автомобил на малкия паркинг пред ресторант с името „Телеграф“ и двамата пресякоха улицата към сградата, където бе апартаментът на Франс. Никой не отговори, когато позвъниха.

— По дяволите. Май не си е вкъщи. Ще трябва да се върнем по-късно. Или да го предупредим по телефона — каза Мартин и се обърна да се върне при колата.

— Почакай — спря го Паула и вдигна ръка. — Вратата е отворена.

— Но ние не можем просто… — възпротиви се Мартин, само че беше закъснял.

Колежката му вече беше отворила вратата и влизаше вътре.

— Ехо? — чу я той да подвиква и неохотно я последва.

Никой не се обади. Предпазливо прекосиха антрето, надзърнаха в кухнята и в дневната. Нито Франс, нито някакъв звук.

— Ела да проверим в спалнята — подкани го Паула. Мартин се поколеба. — О, хайде — настоя тя.

Той я последва с въздишка.

Спалнята също беше празна, а леглото — спретнато оправено. Нямаше и помен от Франс.

— Ехо! — отново подвикна Паула, когато се върнаха в антрето.

Никакъв отговор. Тогава тихо влязоха в последната стая от апартамента.

Видяха го мигом щом отвориха вратата. Стаята беше малък кабинет и Франс седеше с глава на бюрото, все още с пистолет в устата и зейнала дупка в задната част на главата. Мартин усети как всичката кръв се оттече от лицето му и за миг се олюля, после трябваше да преглътне с усилие, за да се овладее. Паула, от друга страна, изглеждаше съвършено хладнокръвна. Посочи Франс, с което принуди Мартин да го погледне, макар че той би предпочел да не го прави.

— Виж му ръцете — тихо промълви Паула.

На Мартин му се гадеше и усещаше вкус на стомашна течност в устата си, но направи усилие да насочи вниманието си към ръцете на Франс над китките. Подскочи стъписан. Нямаше съмнение. По тях личаха дълбоки драскотини.