Камила Лекберг
Немското дете (136)

Ерика не беше казала и една дума, откакто отново се качиха в колата. Само се взираше през стъклото с дневниците в скута си, а в главата й кънтяха майчините й думи и болка. Патрик не я закачаше, като знаеше, че тя ще му разправи всичко, когато е готова. Не знаеше толкова много подробности, колкото Ерика, тъй като той самият не беше чел дневниците, но докато Ерика ги четеше, Кристина му беше разказала за детето, от което Елси била принудена да се откаже.

Отначало той се ядоса на майка си. Как можеше да крие такъв важен факт от Ерика? И от Ана също? Но постепенно започна да вижда нещата от нейната позиция. Беше обещала на Елси да не казва. Дала бе обещание пред приятелка и го бе спазила. Призна, че от време на време обмисляла дали да не каже на Ерика и Ана, че имат брат, но в същото време се бояла от последствията и решавала, че е по-добре да остави нещата както са. Донякъде Патрик все още оспорваше избора й, но вярваше, че Кристина е действала по съвест.

Ето че сега тайната бе оповестена и си личеше, че Кристина изпитва облекчение. Оставаше да се види какво възнамерява съпругата му да стори с информацията, която бе получила. Макар че се досещаше почти със сигурност. Познаваше достатъчно добре Ерика, за да е наясно, че тя ще направи всичко по силите си, за да открие брат си. Той се обърна и погледна профила й, докато тя се взираше с невиждащи очи през стъклото. Внезапно осъзна колко много я обича. Толкова лесно забравяше това. Покрай работа и домашни задължения дните се изнизваха един по един и животът отминаваше. Но в някои моменти, като сега, той усещаше с почти плашеща сила колко тясно са свързани двамата. И колко обича да се събужда до нея всяка сутрин.

Когато се прибраха, Ерика отиде направо в кабинета си. Все така без да казва дума и със същото отнесено изражение на лицето си. Патрик поразтреби малко и после сложи Мая в креватчето за следобедния й сън, преди да се осмели да обезпокои Ерика.

— Може ли да вляза? — попита той, след като леко почука по вратата.

Ерика се извърна и кимна, все още малко бледа, но с по-ясен поглед в очите.

— Как се чувстваш? — попита той и седна на креслото в ъгъла.

— И аз не знам точно — каза тя и пое дълбоко дъх. — Замаяна, бих казала.

— Ядосана ли си на майка ми, че не ти е казала?

Ерика се замисли за момент, после поклати глава.

— Не, не съм. Мама е накарала Кристина да обещае и разбирам защо тя се е бояла, че ще навреди повече, ако ни каже.

— Ще го съобщиш ли на Ана? — попита Патрик.

— Ама разбира се. Тя също има право да го знае. Но първо трябва самата аз да свикна с мисълта.

— И вероятно вече си започнала издирването. Прав ли съм? — попита Патрик и кимна усмихнат към компютъра с отворен на екрана интернет.

— Естествено — слабо му се усмихна в отговор Ерика. — Проверявам начините да се проследят осиновявания и мисля, че няма да е проблем да го открия.

— Не те ли е страх малко? — попита Патрик. — Нямаш представа какъв е той и що за живот е водил.

— Дори много ме е страх — призна Ерика. — Но по-страшно е да не знам. Някъде имам брат. А винаги съм искала по-голям брат. — Тя се усмихна.

— Майка ти сигурно много е мислила за него през годините. Това променя ли представата ти за нея?

— Да, без съмнение — отвърна тя. — Според мен не е била права да го крие от мен и Ана, но… — Тя затърси точните думи. — Но мога да разбера защо е отказала повече да се доверява. Представи си жена, изоставена от бащата на детето си, защото това е мислела тя, че е станало. А после — принудена да даде детето за осиновяване. Била е само на шестнайсет! Дори не мога да си представя колко болезнено трябва да е било за нея. И то веднага след като е изгубила баща си, а на практика и майка си, както схващам. Не, не мога да я обвинявам. Колкото и да ми се иска, просто не мога.

— Поне да беше знаела, че Ханс не я е изоставил — поклати глава Патрик.

— Да, това е едва ли не най-лошата част. Той така и не е напуснал Фелбака. Не я е изоставил. Някой го е убил. — Гласът на Ерика пресекна. — Но защо? Защо е бил убит?

— Искаш ли да се обадя на Мартин да проверя дали не са открили още нещо? — попита Патрик.

Не само заради Ерика искаше да позвъни в участъка. Бе обзет от силен интерес към съдбата на норвежеца, а още повече сега, когато бяха установили, че той е баща на полубрата на Ерика.

— Да, би ли го направил? — развълнува се Ерика.

— Добре, ей сега ще звънна в управлението. — Патрик се изправи.

Петнайсет минути по-късно отново влезе в кабинета на Ерика и по изражението му тя отгатна, че има новини.

— Открили са вероятен мотив за убийството на Ханс Олавсен — каза й той.

Ерика не я сдържаше на мястото й.

— Какъв? — попита.

Патрик се поколеба за миг, преди да й предаде наученото от Мартин.

— Ханс Олавсен не е бил борец от съпротивата. Бил е син на високопоставен офицер от СС и самият той е работил за германците по време на окупацията на Норвегия.

В стаята надвисна тишина. Ерика се взираше в него, за пръв път изгубила дар слово. Патрик продължи:

— А Шел Рингхолм отишъл в управлението с предсмъртно писмо от Франс, което получил днес. Франс признавал, че е убил Брита. Пишел също, че е виновен за смъртта на Ерик и Ханс. Макар че Мартин май не вярва особено на последното твърдение. Попитах го дали според него това значи, че Франс е убил Ерик и Ханс, а той отвърна, че не бил готов да се закълне в това.

— А защо тогава Франс е казал, че той е виновен? Какво би могло да значи това? — попита Ерика, когато вече беше в състояние да проговори. — А и фактът, че Ханс в крайна сметка не е бил борец от съпротивата… Дали майка ми е знаела това? Как…? — Тя поклати глава.

— Какво е твоето мнение, след като прочете дневниците? Знаела ли е? — попита Патрик и отново седна.

Ерика се замисли за момент, после поклати глава.

— Не — отвърна тя категорично.

— Въпросът е дали Франс не го е узнал някак — взе да разсъждава Патрик на глас.

— Но защо не е написал изрично в писмото си, че ги е убил, ако това е имал предвид? Защо вместо това твърди, че негова е вината за смъртта им? Мартин сподели ли какво смятат да предприемат оттук нататък?

— Не, само спомена, че Паула е открила възможна следа, че тръгват да я проверят и ще ми се обади, когато узнаят повече. Звучеше много въодушевен — добави Патрик и усети как нещо го жегва в стомаха. Не беше свикнал да е встрани от събитията.

— Отгатвам за какво си мислиш сега — подхвърли закачливо Ерика.

— Е, ще те излъжа, ако кажа, че не искам да съм в управлението, за да работя по случая — призна Патрик. — Но не бих желал нещата да стоят другояче и мисля, че ти го знаеш.

— Знам го — кимна Ерика. — И разбирам какво ти е. Няма нищо лошо в това да ти се иска да си част от разследването.

Сякаш като потвърждение на онова, за което говореха, откъм стаята на Мая долетя силен вик. Патрик се изправи.

— Ето че звучи моята фабрична сирена.

— Хайде, връщай се в солните мини — засмя се Ерика. — Но първо ми донеси малката робовладелка да я целуна.

— Ей сега идваме — обеща Патрик.

В мига, в който излезе през вратата, чу Ерика да ахва внезапно.

— Знам кой е брат ми — промълви тя. Засмя се, по страните й рукнаха сълзи и тя повтори: — Патрик, знам кой е моят брат!