Камила Лекберг
Немското дете (36)

Фелбака, 1943 г.

— Не разбирам как може Пер Албин Хансон^[1] да е такъв страхливец!

Вилгот Рингхолм удари с юмрук по масата толкова силно, че декантерът с коняк подскочи. Беше казал на жена си да сервира вечерята и се чудеше защо се бави толкова много. Типично по женски, да се мотае така! Никой нищо не вършеше, освен ако той сам не се погрижеше.

— Бодил! — извика към кухнята, но за негово учудване отговор не последва.

Изтръска цигарата си и изкрещя още веднъж, този път с цяло гърло:

— Бодииил!

— Да не би да се е изгубила по пътя към кухнята? — изкиска се Егон Рудгрен, а Ялмар Бенгтсон се присъедини към смеха му.

Което още повече ядоса Вилгот. Жена му го караше да изглежда като глупак пред предполагаемия му партньор. Трябваше да направи нещо. Но тъкмо когато щеше да се изправи и да поеме нещата в свои ръце, съпругата му влезе през кухненската врата с препълнен поднос в ръце.

— Съжалявам, че се забавих — каза тя с наведени очи и постави подноса на масата пред тях. — Франс, би ли могъл…? — кимна умолително към кухнята, но Вилгот я прекъсна, преди да е продължила.

— Франс няма да се мотае из кухнята и да върши женска работа. Той е голям мъж и е редно да седи при нас и да започне да учи едно-друго.

Вилгот намигна на сина си, който изправи рамене в креслото срещу него. За първи път му бе позволено да остане толкова дълго по време на бизнес вечерите на баща му. Досега винаги се извиняваше веднага след десерта и отиваше в своята стая на долния етаж. Но днес баща му бе настоял да остане при тях. Такава гордост изпълни гърдите му, че му се стори, че копчетата на ризата му всеки момент ще се разхвърчат във всички посоки. А вечерта тепърва щеше да става още по-добра.

— А ти няма ли да пробваш няколко глътки коняк? Какво ще кажете? Навърши тринайсет години тази седмица, не е ли време момчето да опита първия си коняк?

— Чак сега ли? — засмя се Ялмар. — Не му ли е минало времето? Моите момчета опитаха за първи път на единайсет и мога да кажа, че им се отрази добре.

— Вилгот, наистина ли смяташ… — Бодил изгледа колебливо мъжа си, когато той демонстративно сипа щедра доза коняк в една чаша и я подаде на сина си, който силно се разкашля след първата глътка.

— Така, така, спокойно, момче, трябва да се отпива на малки глътки, не наведнъж.

— Вилгот… — започна отново Бодил, но този път очите на съпруга й потъмняха.

— Ти пък какво стоиш още тук? Нямаш ли си работа в кухнята?

За секунда изглеждаше така, сякаш Бодил ще каже нещо. Тя се извърна към Франс, но той само надигна чашата триумфално и каза с усмивка:

— Наздраве за теб, мила майко!

Силен смях я съпроводи, преди да излезе от стаята и да затвори вратата след себе си.

— Докъде бях стигнал? — попита Вилгот и с жест покани останалите да си вземат от сандвичите с херинга върху подноса. — А, да, какво си въобразява Пер Албин изобщо? Разбира се, че трябва да окажем подкрепа на Германия!

Егон и Ялмар закимаха. Не можеха да не се съгласят.

— Притеснително е — каза Ялмар, — че в тези тежки времена Швеция не може да се изправи гордо и да защити шведските идеали. Почти се срамувам, че съм швед.

Всички мъже заклатиха замислено глави и отпиха по глътка от коняка.

— Ама и аз какви ги върша? Седим тук и пием коняк с херингата. Франс, ще отидеш ли долу да донесеш няколко студени бири?

Пет минути по-късно вече обилно поливаха сандвичите с херинга с добре изстудена бира „Туборг“. Франс отново се беше настанил във фотьойла срещу баща си и се ухили до уши, когато баща му, без излишни коментари, отвори едната бутилка и му я подаде.

— Аз самият съм заделил някоя и друга пара, за да подкрепя каузата. И бих ви препоръчал, господа, да направите същото. Хитлер се нуждае от всички добри мъже, които може да привлече на своя страна.

— Да, а и бизнесът върви добре — включи се Ялмар и надигна бутилката си. — Нямаме достатъчно хора, за да изнасяме всичката руда, която се търси. Всеки може да говори каквото си иска, но за сделките войната се оказва не лоша идея.

— Именно, а ако успеем да се справим и с еврейската напаст, още по-добре!

Егон си взе още един сандвич. Подносът започваше да се изпразва. Егон отхапа от сандвича и се извърна към Франс, който внимателно слушаше всичко, което се говореше.

— Трябва да се гордееш с баща си, момче. Няма много останали като него в Швеция.

— Аха — измънка Франс, внезапно засрамен от вниманието, което му се обръщаше.

— Слушай добре какво казва баща ти, а не какво говорят повечето хора. Знай, че повечето от онези, които осъждат войната и немците, нямат чиста кръв във вените. Много са циганите и валонците, които ще се опитат да изкривят фактите. Баща ти обаче знае как върви светът. И той, и ние сме видели как чужденците се опитват да ни завземат, как се опитват да разрушат шведското, чистото. Не, Хитлер е надушил правилната следа, помни ми думата. — Егон така се бе разпалил, че от устата му хвърчаха трохи хляб.

Франс слушаше като хипнотизиран.

— Мисля, че е време да обсъдим сделките, господа.

Вилгот с трясък остави бирената бутилка върху масата и веднага привлече вниманието на всички.

Франс постоя и послуша още двайсетина минути, след което, залитайки, стигна до леглото си. Струваше му се, че цялата стая се върти, когато легна направо с дрехите. Отвън от гостната долиташе като жужене разговорът на мъжете. Франс заспа в блажено неведение за това как ще се чувства, когато се събуди.