Камила Лекберг
Немското дете (48)

Паула се усмихваше доволно на задната седалка. Имаше нещо толкова приятно и познато в начина, по който Патрик и Мартин се закачаха добродушно отпред. В момента Мартин се бе впуснал в цветист монолог по повод шофирането на Патрик — никак не се бил затъжил за него. Ала беше очевидно, че двамата мъже изпитваха взаимна привързаност и тя вече бе започнала да усеща сериозен респект към Патрик.

Общо взето, Танумсхеде досега се очертаваше като истински късмет за нея. Не беше сигурна в какво точно се състои той, но откакто се бе преместила тук, имаше чувството, сякаш се е завърнала у дома. Живяла бе в Стокхолм толкова много години, че бе забравила какво е чувството да обитаваш малко градче. Може би се дължеше на факта, че Танумсхеде много й напомняше малкия град в Чили, където бе прекарала ранните си години, преди да избягат в Швеция. Не намираше друго обяснение за лесното си приобщаване към ритъма и атмосферата на Танумсхеде. Не й липсваше нищо от Стокхолм. А може би причината бе също, че като полицейски служител бе видяла най-лошото от лошото и това бе помрачило впечатленията й от големия град. Така или иначе, там никога не се бе чувствала у дома нито като дете, нито като възрастна. Двете с майка й бяха получили мъничък апартамент в покрайнините на Стокхолм. Бяха част от ранната вълна имигранти и единствена тя в класа си не бе родена в Швеция. Струвало й бе скъпо. Всеки ден и всяка минута си плащаше, че е родом от друга страна. Не помогна, че само след година престой вече говореше перфектно шведски без никаква следа от акцент. Тъмните очи и черната коса я издаваха.

От друга страна, противно на това, което си мислеха мнозина от околните, в полицията тя не се бе сблъскала с расизъм под никаква форма. Когато постъпи на работа, шведите вече бяха свикнали с чужденците в страната си и тя не бе приемана като имигрант. Отчасти защото беше живяла толкова дълги години в Швеция, а отчасти защото като латиноамериканка не бе смятана за чак такава чужденка като бежанците от Близкия изток и Африка. Често си мислеше колко е абсурдно да изгуби имигрантския си статут просто защото изглеждаше не чак толкова различна, колкото по-скорошните бежанци.

Тъкмо затова хора като Франс Рингхолм й се струваха толкова плашещи. Те не виждаха нюансите, не отчитаха разликите. Оглеждаха за секунда външността на човек и после насочваха срещу него предразсъдъци, трупани с векове. Беше същото безогледно отсъждане, принудило нея и майка й да избягат от родината си. Някой бе решил, че само един тип хора са нормални. Че всичко друго е сбъркано отклонение. Винаги бяха съществували такива като Рингхолм, които вярваха, че притежават интелигентността, или властта, или силата да определят нормата.

— Кой номер каза, че било? — обърна се Мартин към Паула и прекъсна мислите й.

Тя погледна листчето, което държеше в ръка.

— Номер седем.

— Ето там — каза Мартин и посочи към сградата.

Патрик отби и паркира. Бяха в района Кулен, пред жилищен блок точно срещу спортния стадион на Фелбака.

Обичайната табелка на вратата бе заместена с дървена, върху която с елегантен шрифт бе изписано името „Виола Петерсон“, заобиколено с ръчно изрисувани цветя. Жената, която отвори вратата, съответстваше на табелката. Виола беше закръглена, но добре сложена, а лицето й излъчваше сърдечност. Когато Паула видя романтичната й рокля с десен на цветя, си помисли, че много би й отивала сламена шапка, нахлупена върху прошарената коса, събрана в кок.

— Влезте — покани ги Виола и отстъпи встрани.

Паула огледа одобрително входното антре. Апартаментът въобще не приличаше на нейния, но й хареса. Никога не бе ходила в Прованс, но си представяше, че изглежда точно така. Рустикални мебели, комбинирани с тъкани и картини с цветни мотиви. Проточи шия да надникне в дневната и видя, че и тя е обзаведена в същия стил.

— Приготвила съм кафе — съобщи Виола и ги поведе към дневната.

Върху масичката бе поставен прелестен сервиз за кафе с десен на цветя, а върху чиния до него бяха подредени бисквити.

— Благодарим ви — каза Патрик и приседна предпазливо на канапето.

След представянето Виола наля кафе на всички и зачака те да подхванат разговора.

— Как успявате да поддържате мушкатото си толкова красиво? — попита Паула, докато отпиваше от кафето си. — Моето или изсъхва, или изгнива — допълни тя.

Веждите на Мартин и Патрик отскочиха още по-високо.

— О, не е чак толкова трудно — с гордост заяви Виола. — Просто трябва да изчакате пръстта да изсъхне добре, преди да ги полеете отново, и не бива да прекалявате с количеството вода. Получих отличен съвет от Ласе Анрел. Научи ме от време на време да ги торя с малко урина. Това е номерът, ако ви създават проблеми.

— Ласе Анрел? — вметна Мартин. — Да не говорите за спортния журналист от „Афтонбладет“ и Канал 4? Че какво общо има той с мушкатото?

Виола го погледна с изражение, което говореше, че не си струва труда да отговаря на толкова глупав въпрос. За нея Ласе беше пръв и недостижим експерт по мушкатото; фактът, че бе и спортен журналист, почти не достигаше до съзнанието й.

Патрик се прокашля.

— Доколкото знаем, виждали сте се редовно с Ерик Франкел. — Направи пауза и после продължи: — Аз… много съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — промълви Виола и сведе поглед към чашата си с кафе. — Да, виждахме се двамата. Ерик понякога оставаше да преспи, може би два пъти месечно.

— Как се запознахте? — попита Паула.

Трудно й бе да си представи как можеха да са се засекли, при положение че домовете им бяха толкова различни.

Виола се усмихна. Паула забеляза, че жената притежава две очарователни трапчинки.

— Преди няколко години Ерик изнесе лекция в библиотеката. Кога беше точно? Преди четири години. Щеше да говори за Бохуслен и Втората световна война и аз отидох да го чуя. После се заговорихме и… ами… нещата се навързаха. — Тя се усмихна при този спомен.

— Никога ли не сте се срещали у тях? — попита Мартин и се пресегна за бисквита.

— Не. Ерик смяташе, че е по-лесно да се виждаме тук. Той живее… живееше в къщата заедно с брат си и макар Аксел често да отсъстваше… не, Ерик предпочиташе да идва тук.

— Споменавал ли е някога да е получавал заплахи? — поинтересува се Патрик.

Виола тръсна глава в отрицание.

— Не, никога. Не мога дори да си го представя. За какво му е на някого да заплашва Ерик, пенсиониран учител по история? Абсурдно е да си го помисли човек.

— Но истината е, че той е получавал заплахи, поне индиректни, заради интереса си към Втората световна война и нацизма. На някои организации не им харесва хората да обрисуват политическа картина, с която не са съгласни.

— Ерик не е „обрисувал картина“, както неуместно се изразихте — отсече Виола и внезапно в очите й проблесна гняв. — Той беше отдаден на историята, извънредно съвестен относно фактите и посветен на грижата да изобрази истината каквато е, а не каквато би харесала някому. Ерик не рисуваше. Той сглобяваше пъзел. Бавно, парченце по парченце, за да установи как са изглеждали нещата в миналото. Малко синьо небе тук, зелена ливада там, докато накрая можеше да покаже резултата на нас, останалите. Не че някога успя да го завърши напълно — продума със завърнало се кротко изражение. — Винаги има още факти, още от действителността, която да бъде разкрита.

— Защо е хранел такава страст към Втората световна война? — попита Паула.

— Защо човек проявява интерес към нещо? Защо аз съм така запалена по мушкатото? Защо не по розите? — Виола разпери ръце, но в същото време придоби умислен вид. — Макар че в случая с Ерик не е нужно да си Айнщайн, за да схванеш. Според мен преживяванията на брат му по време на войната са го разтърсили повече от всичко друго. Никога не ми е говорил за това, но аз умея да чета между редовете. Само веднъж спомена за съдбата на брат си и това бе също така единственият случай, когато видях Ерик да прекали с пиенето. Това беше последната ни среща. — Гласът на Виола пресекна и й бяха нужни няколко минути, за да се овладее и да продължи. — Ерик позвъни на вратата, без да ме е предупредил, че ще дойде. Това само по себе си бе необичайно, но още по-необичайно за него беше, че е видимо пиян. Никога не го бях виждала такъв преди. Отиде право при шкафа ми с питиета и си наля голямо уиски. После седна на канапето, изгълта го наведнъж и започна да говори. Много от казаното не разбрах, беше несвързано и приличаше на пиянски брътвежи. Но схванах, че е свързано с Аксел. Какво преживял, докато бил в затвора. Как това се отразило на семейството.

— Казахте, че тогава сте се срещнали с Ерик за последен път. Как така? Защо не се виждахте повече през лятото? Защо не се запитахте къде е?

Лицето на Виола се изкриви, докато тя се бореше със сълзите. Накрая изрече със задавен глас:

— Защото Ерик ми каза „сбогом“. Излезе оттук към полунощ или по-точно, изнесе се с олюляване. Последните му думи бяха, че трябва да се сбогуваме един с друг. Благодари ми за времето ни заедно и ме целуна по бузата. После си отиде. Помислих, че са пиянски глупости. На следващия ден се държах като същинска глупачка, седях и с часове се взирах в телефона в очакване той да се обади и да обясни, или да се извини, или… каквото ще да е… Но повече не го чух. И, то се знае, заради глупавата си гордост не му позвъних. Ако го бях сторила, ако не се бях предала, можеше да не седи там… — Тя се разхлипа и не можа да довърши изречението.

Ала Паула разбра какво имаше предвид. Постави длан върху ръката на Виола и промълви съчувствено:

— Нищо не сте били в състояние да направите. Откъде бихте могли да знаете?

Виола кимна неохотно и избърса сълзите с опакото на дланта си.

— Спомняте ли си в кой ден дойде той? — попита с надежда Патрик.

— Ще проверя в календара — каза Виола и стана, очевидно облекчена, че може да се отдалечи за малко. — Водя си бележки за всеки ден, така че ще мога да ви отговоря.

Тя излезе от стаята и се побави известно време.

— Било е на петнайсети юни — съобщи, когато се върна. — Спомням си, защото бях ходила на зъболекар следобеда. Сигурна съм, че това е денят.

— Добре, благодарим ви — каза Патрик и се изправи.

След като се сбогуваха с Виола и отново излязоха на улицата, всички мислеха за едно и също. Какво се беше случило на петнайсети юни, че бе накарало Ерик да се напие, нещо нехарактерно за него, и да прекъсне рязко отношенията си с Виола? Какво можеше да е станало?