Камила Лекберг
Немското дете (13)

Беше объркана. Понеделник ли е? Или вече е успяло да стане вторник? Брита нервно се щураше из всекидневната. Беше толкова… потискащо. Колкото по-усилено се опитваше да се захване с нещо, толкова повече не успяваше. В по-ясните периоди един вътрешен глас й казваше, че ще успее да се справи с воля. Че ще успее да принуди мозъка си да я слуша. В същото време обаче знаеше, че той се изменя, разпада се, губи умението си да помни, да бъде в такт с часовете, фактите, информацията, лицата.

Понеделник. Беше понеделник. Точно така. Предния ден дъщерите й бяха дошли със семействата си на неделна вечеря. Вчера. Значи днес беше понеделник. Определено. Брита се спря облекчена насред стаята. Това беше една малка победа. Знаеше кой ден е.

Седна в единия край на канапето и в очите й избиха сълзи. Мотивът на Йозеф Франк й беше познат и й харесваше. Бе купила плата заедно с Херман. Което обикновено означава, че тя избира, а той сумти потвърдително. Стига тя да е щастлива. Щеше да е доволен и с оранжев диван на зелени райета, ако беше поискала. Да, Херман… Къде ли се намира в момента? Започна неспокойно да чопли флоралния десен на дамаската. Всъщност знаеше къде е той. Видя отново как се движеше устата му, когато й каза къде отива. Освен това помнеше, че й го бе повторил няколко пъти. Но както делниците се сливаха, така и информацията потъваше, изплъзваше й се, подиграваше й се. Потисната, Брита се хвана за облегалката. Ще си спомни. Само трябва да се съсредоточи. Обзе я паника. Къде е Херман? Още дълго ли ще отсъства? Къде беше заминал? Остави я тук. Може би нарочно я бе изоставил? Това ли изричаха устните му в нейния спомен? Трябва да се увери, че не е така. Трябва да погледне, да се увери, че вещите му не липсват. Брита се изправи рязко от дивана и изтича по стълбите на горния етаж. Какво беше казал Херман? Един поглед в гардероба се оказа достатъчен. Всичките му дрехи висяха вътре. Палта, пуловери, ризи. Всичко беше там. Ала тя все още не знаеше той къде е.

Хвърли се на леглото, сви се като малко дете и заплака. Вътре в мозъка й нещата продължаваха да изчезват. Минута след минута. Харддискът на живота бе започнал да се изтрива. А тя не можеше да направи нищо.