Камила Лекберг
Немското дете (87)

Фелбака, 1944 г.

Той имаше ли някакви новини за Аксел?

Ерик не можеше да скрие вълнението си. Четиримата се бяха събрали на обичайното си място на Рабекулен, точно срещу гробището. Всички искаха да чуят какво има да им каже Елси за новината, която се бе разпространила със скоростта на горски пожар из града — че Елоф е довел у дома някакъв боец от норвежката съпротива, който избягал от германците.

Елси поклати глава.

— Не, татко го пита, но той отвърна, че не е чувал нищо за Аксел.

Разочарован, Ерик впери поглед надолу към гранитната скала и взе да подритва с обувката си някакъв сив лишей.

— Може да не го познава по име, но ако му разправим повече за Аксел, току-виж, си припомнил нещо — рече Ерик и нова надежда просветна в очите му.

Само да можеше да чуе нещо, което да покаже, че брат му още е жив. Вчера майка му бе изрекла за пръв път онова, от което всички се бояха. Плакала бе по-сърцераздирателно от всякога дотогава и каза, че в неделя трябвало да запалят свещ за Аксел в църквата, защото вероятно бил вече мъртъв. Баща му се ядоса и я наруга, но Ерик бе прочел в очите му, че се е предал. Дори и баща му не вярваше вече, че Аксел е между живите.

— Да идем да говорим с него — ентусиазирано заяви Брита, изправи се и отупа роклята си. Вдигна ръка да приглади плитките си, с което предизвика Франс да процеди няколко презрителни забележки.

— О, да бе, личи си, че от загриженост към Ерик се киприш така, Брита. Не знаех, че си падаш по норвежци. Няма ли достатъчно шведски момчета да те удовлетворят? — Той се засмя, но лицето на Брита почервеня от гняв.

— Млъкни, Франс. Държиш се като пълен глупак. Естествено, че ме е грижа за Ерик. И държа да узная за Аксел. Но няма нищо лошо, ако искам да изглеждам прилично.

— Е, тогава ще трябва да направиш голямо усилие. Ако искаш да изглеждаш прилично де — гласеше вулгарният отговор на Франс, който подръпна роклята на Брита.

Лицето й пламна още по-силно и тя като че всеки миг щеше да заплаче. Тогава Елси каза остро:

— Престани, Франс. Понякога говориш много глупави неща. Просто спри!

Той я погледна и лицето му побледня. Изправи се рязко и хукна нанякъде с гневно изражение.

Ерик подритваше камъчета. Без да погледне Елси, той промълви тихо:

— Внимавай много какво говориш на Франс. У него има нещо… Сякаш кипи вътрешно, отгатвам го.

Елси го погледна изненадана и се запита откъде се беше взел този странен коментар. Ала инстинктивно знаеше, че той е прав. Познаваше Франс още откакто бяха малки деца, но виждаше, че нещо нараства у него, нещо неконтролируемо, неукротимо.

— О, не ставайте абсурдни — изкикоти се Брита. — Нищо му няма на Франс. Ние просто… закачахме се.

— Заслепява те фактът, че си влюбена в него — заяви Ерик.

Брита го плесна по рамото.

— Хей, защо го направи? — подвикна той и се хвана за рамото.

— Защото дрънкаш врели-некипели. Е, искаш ли да идем да поговорим с норвежеца за брат ти, или не?

Брита тръгна, а Ерик и Елси се спогледаха.

— Беше си у дома, когато излязох — каза тя. — Не виждам нищо лошо да поприказваме с него.

Малко по-късно Елси почука дискретно на вратата към сутерена. Ханс изглеждаше малко смутен, когато отвори вратата и видя тримата, застанали отвън.

— Да? — каза той.

Елси погледна към другите, преди да заговори. С крайчеца на окото си зърна Франс, който се доближаваше към тях. Лицето му вече беше по-спокойно, а ръцете му — пъхнати в джобовете на панталоните.

— Чудехме се дали може да поговорим за малко с теб.

— Разбира се — отвърна норвежецът и отстъпи встрани.

Брита леко му намигна на минаване. Момчетата се ръкуваха с него и се представиха. Малката стаичка беше съвсем оскъдно обзаведена. Брита и Елси седнаха на единствените столове, Ханс — на леглото, а Франс и Ерик се настаниха на пода.

— Става въпрос за брат ми — подхвана Ерик. В очите му проблясваше надежда. — Брат ми помагаше на вашите през цялата война. Пътуваше с гемията на бащата на Елси, същата, с която си дошъл, пренасяше разни неща от тук до вашия бряг и обратно. Но преди година германците го плениха на пристанището в Кристиансан и… — Той потрепери. — Оттогава не сме чували нищо за него.

— Бащата на Елси ме пита за него — каза Ханс и погледна Ерик в очите. — Но се боя, че това име не ми е познато. Нито си спомням да съм чувал за швед, пленен в Кристиансан. Но ние сме много. И никак не са малко шведите, които ни помагат.

— Може да не знаеш името му, но нищо чудно да го разпознаеш — настоя Ерик и скръсти ръце в скута си.

— Малко вероятно е, но добре, опиши ми го как изглежда.

Ерик даде на брат си възможно най-точно описание. Не беше много трудно, защото макар Аксел да го нямаше вече близо година, той го виждаше съвсем ясно в съзнанието си. В същото време имаше мнозина други, които приличаха на Аксел, и не беше лесно да се посочат отличителни черти, с които би изпъкнал сред други шведски младежи на неговата възраст.

Ханс го изслуша внимателно, но после поклати глава.

— Не, не ми изглежда познат. Искрено съжалявам.

Ерик се отпусна назад разочарован. Известно време никой не проговори. После Франс каза:

— Е, разправи ни за приключенията си през войната. Трябва да си имал вълнуващи преживявания! — Очите му блеснаха.

— Няма кой знае какво за разправяне — отвърна Ханс и прояви явна неохота да каже повече, но Брита отказа да му повярва.

Прикова очи в него и го подкани да им разкаже нещо, каквото и да е, за преживяното от него. След още няколко протеста норвежецът най-сетне се предаде и им заразказва как е в Норвегия. За германската окупация, за страданията на сънародниците му, за ответната борба, която бяха подели. Четиримата младежи го слушаха със зяпнали усти. Всичко звучеше толкова вълнуващо. Разбира се, те забелязаха тъгата в погледа на Ханс и осъзнаха, че се е нагледал на много мъки. И все пак не можеха да устоят на възбудата.

— Мисля, че си се проявил като голям храбрец — промълви Брита и се изчерви. — Повечето момчета не биха се осмелили на нещо такова. Само хора като Аксел и като теб са достатъчно храбри, за да се борят за убежденията си.

— Значи ние не бихме се осмелили? Това ли искаш да кажеш? — просъска Франс. Нервираха го възхитените погледи, обикновено запазени за него, които Брита отправяше към норвежеца. — С Ерик сме не по-малко смели и когато станем на възрастта на Аксел… Ти на колко години си, впрочем? — попита той Ханс.

— Тъкмо навърших седемнайсет — отвърна Ханс, който очевидно се чувстваше неловко от цялото внимание, насочено към него и дейността му.

Обърна се да погледне Елси. Тя не беше казала нито дума, само слушаше останалите, но сега улови сигналите му.

— Мисля, че трябва да оставим Ханс да си почине. Много му е минало през главата — продума кротко тя и направи жест към приятелите си.

Те всички се изправиха неохотно и му благодариха, преди да се изнижат от стаичката. Елси излезе последна и се обърна точно преди да затвори вратата.

— Благодаря ти — каза Ханс с уморена усмивка. — Приятно ми беше да имам компания, така че всички може да дойдете когато поискате. Просто сега съм малко…

Тя му се усмихна.

— Разбирам отлично. Ще дойдем друг път и ще се радваме да ти покажем града. Но сега си почивай.

Тя затвори вратата. Ала колкото и да беше странно, продължаваше да вижда лицето му.