Камила Лекберг
Немското дете (8)

Ерика въздъхна. В къщата най-сетне беше тихо. Прекалено тихо. През последната година ушите й бяха привикнали да следят за най-малкото изхленчване или плач. Сега беше напълно, необичайно тихо. Маркерът на първия ред на документа в Word мигаше. За половин час не бе написала и една буква. Мозъкът й се намираше в състояние на пълен застой. Бе прелистила записките си и прегледала статиите, които беше копирала през лятото. След няколко опита чрез писма успя да си уговори среща с главната героиня, убийцата, но чак за след три седмици. Така че засега трябваше да се задоволи с архивните материали и да изхожда от тях. Проблемът обаче беше, че нищо не излизаше. Думите не искаха да застанат на правилното място и съмненията й отново се появиха. Всеки писател изпитва подобна несигурност. Свършили ли са се думите й? Дали не е написала последното си изречение, дали окончателно не е запълнила квотата си? Няма ли повече книги, останали в нея? Знаеше, че почти винаги се чувства по този начин, когато започва работата по нова книга, и си го каза, но това не помогна. Беше като напаст, като препятствие, пред което се изправяше всеки път. Като раждане. Но днес работата й вървеше особено бавно. Разсеяно лапна един шоколадов бонбон, за да се утеши. Погледна към трите бележника на бюрото срещу компютъра. Елегантният почерк на майка й отвличаше вниманието й. Разкъсваше се между любопитството и страха да се доближи до това, което майка й бе написала. Какво ли щеше да открие? Колебливо протегна ръка и взе първия дневник. Претегли го в дланта си. Беше тънък. Приблизително колкото тефтерчетата, които ползваше някога в основното училище. Ерика прекара пръсти по корицата. Името беше изписано с мастило, но от годините синьото на мастилото чувствително бе избледняло. „Елси Мострьом“. Това беше моминското име на майка й, станала Фалк, след като се бе омъжила за бащата на Ерика. Бавно отвори дневника. Страниците бяха разделени на редове с тънки сини линии. Най-отгоре на първата имаше дата. „3 септември 1943“. Прочете първия ред.

„Войната никога ли няма да свърши?“