Камила Лекберг
Немското дете (146)

Фелбака, 1945 г.

Аксел чу гласове на долния етаж. С голямо усилие се измъкна от леглото. Щеше да отнеме време да се възстанови напълно — така каза лекарят, когато го прегледа при завръщането му в Швеция. И баща му притеснено бе заявил същото, когато Аксел се прибра вкъщи вчера. Почувства се истински блажен, че е отново у дома. За момент му се стори, че всички ужаси, всичките му кошмарни изживявания никога не са съществували. Но майка му се разплака при вида му. Плака още повече, когато обви ръце около измършавялото му и немощно тяло. От това го бе заболяло — не бяха само сълзи на радост. Тя плачеше, защото нищо вече не беше същото. И никога нямаше да бъде. Прямия, смел, весел Аксел вече го нямаше. Последните години му бяха отнели всичко това. Съзря в очите на майка си, че тя тъгува за сина, който никога няма да си върне, и същевременно се радва на малката част от него, която се е върнала у дома.

Тя не искаше да излезе с мъжа си и да отсъства цяла нощ, макар че отдавна го бяха планирали. Но баща му знаеше, че Аксел има нужда за малко да остане сам, затова бе настоял да отпътуват.

— Момчето е вече вкъщи — каза баща му. — Ще имаме достатъчно време да се виждаме с него. Сега се нуждае от тишина и спокойствие, за да може да си почине. А и Ерик ще му прави компания.

Най-накрая тя отстъпи и двамата излязоха. Аксел беше благодарен, че може да остане сам, трябваше му време, за да свикне отново да е у дома. Да свикне отново да бъде Аксел.

Обърна се с дясното си ухо към вратата и се ослуша. Лекарят му бе казал просто да приеме, че завинаги е оглушал с лявото си ухо. Той не бе и очаквал нещо друго. Когато пазачът завъртя приклада на пушката и го удари над ухото, Аксел знаеше, че е станало нещо непоправимо. Раненото му ухо щеше винаги да му напомня за това, което се бе случило.

С несигурни крачки излезе в коридора. Тъй като краката му все още бяха много слаби, баща му му даде бастун, който да използва, докато поукрепне. Някога бе принадлежал на дядо му по бащина линия. Солиден, як, със сребърен връх.

Аксел трябваше да се хване за парапета, когато бавно тръгна надолу по стълбите, но бе прекарал в леглото достатъчно дълго време, а и му стана любопитно на кого принадлежат гласовете, които беше чул. Въпреки че копнееше за уединение, точно сега имаше нужда от компания.

В креслата в библиотеката седяха Франс и Брита и Аксел си помисли, че е странно да ги види отново, сякаш нищо не се бе случило. За тях животът бе продължил по обичайния си път. Те не бяха виждали трупове, струпани на купчини, или как човекът, който стои до тях, е отхвърлен назад и рухва с куршум в челото. При мисълта колко несправедливо е всичко Аксел бе обзет от гняв, но после си припомни, че сам е избрал да излага живота си на риск и трябва да изтърпи последствията. Ала част от гнева остана да тлее вътре в него.

— Аксел! Радвам се, че си буден! — рече Ерик, седнал с изправен гръб на стола зад бюрото.

Лицето му светна, когато видя брат си. Точно това бе стоплило истински сърцето на Аксел, когато се прибра вкъщи. Че отново вижда лицето на брат си.

— Точно така. Старецът успява да се придвижва с помощта на бастуна си — засмя се Аксел, повдигайки бастуна на шега, за да го покаже на Франс и Брита.

— Има тук някой, с когото бих искал да те запозная — каза Ерик нетърпеливо. — Ханс е норвежец. Той е бил в съпротивителното движение, но се е измъкнал с лодката на Елоф, когато германците са били по петите му. Ханс, това е брат ми Аксел. — Гласът на Ерик беше изпълнен с гордост.

Едва сега Аксел забеляза, че някой стои в другия край на стаята. Беше с гръб към вратата, така че Аксел видя само стройна фигура с къдрава руса коса. Направи крачка напред, за да поздрави, и тогава човекът се извърна.

В този момент светът спря да се върти. Аксел видя приклада на пушката. Припомни си как бе изпитал чувството, че е предаден, че се е доверил на някого, за когото е мислел, че е на страната на доброто, само за да бъде разочарован. Видя, че момчето пред него също го е разпознало. Усети пронизителен звук в ухото си, кръвта се втурна бясно в гърдите му. Преди дори да осъзнае какво прави, Аксел вдигна бастуна високо над главата си и замахна право към лицето на момчето.

— Какво правиш! — извика Ерик и забърза към Ханс, който бе паднал на пода с ръце върху лицето си.

Кръв бликаше измежду пръстите му. Франс и Брита също бяха скочили и се взираха в Аксел невярващо.

Той посочи с бастуна си към момчето, а гласът му трепереше от омраза, когато каза:

— Излъгал ви е. Той не е боец от норвежката съпротива. Беше пазач в Грини, когато бях затворник там. Той е човекът, който ми отне слуха. Той разби приклада си в ухото ми.

Тишина се спусна над стаята.

— Вярно ли е това, което каза брат ми? — тихо попита накрая Ерик, като седна до Ханс, който лежеше на пода и скимтеше. — Наистина ли си ни лъгал? За германците ли си работил?

— В Грини казваха, че е син на офицер от СС — каза Аксел, който още трепереше.

— И Елси е бременна от такъв като теб — рече Ерик, гледайки Ханс с омраза.

— Какво каза? — попита Франс с лице, бяло като тебешир. — Елси е бременна от него?

— Това искаше да ми каже. Дори има наглостта да ме помоли да се грижа за нея, ако нещо се случи с него. Защото трябвало да се върне в Норвегия.

Ерик беше толкова бесен, че цял се тресеше. Не спираше да разтваря и затваря юмруци, докато се взираше в Ханс, който се опитваше да се изправи на крака.

— Точно така. Обзалагам се, че е трябвало. Вероятно щеше да работи при баща си.

Аксел отново вдигна бастуна. С цялата си сила отново удари Ханс, който се сви и застена.

— Не, аз щях… при майка ми… — Ханс с мъка произнасяше думите си.

— Ти, шибано копеле — изсъска Франс със стиснати зъби и силно изрита Ханс в диафрагмата.

— Как можа? Как можа да ни лъжеш така? Когато разбра, че брат ми… — В очите на Ерик имаше сълзи, гласът му се пречупи. Той се изправи и се отдръпна на няколко крачки. Обви ръце около тялото си и започна да се поклаща напред-назад.

— Значи планира се да си плюеш на петите, нали? — изкрещя Франс. — Направи на Елси дете и сега я зарязваш? Исусе Христе, ти, шибано прасе! Ако беше някое друго момиче… но не и Елси! И сега тя ще има немско копеле! — Гласът му се извиси до фалцет.

Брита се втренчи в него с отчаяние. Едва сега напълно проумя какви дълбоки чувства изпитва Франс към Елси. Болката в сърцето й я накара да се строполи на пода и да заридае неудържимо.

Франс се обърна към нея и я гледа в продължение на няколко секунди. После, преди някой да е имал време да реагира, той се приближи до бюрото, вдигна един нож за отваряне на писма, който лежеше там, и намушка Ханс в гърдите.

Другите го загледаха с ужас. Ерик и Брита стояха като парализирани от шока, докато гледката на кръвта, извираща около ножа, освободи нещо животинско в Аксел. Той насочи цялата си ярост към неподвижната маса на пода. Надавайки нечленоразделни звуци, двамата с Франс блъскаха, ритаха и удряха Ханс с юмруци. Когато спряха, изтощени и задъхани, момчето на пода вече не беше разпознаваемо. Спогледаха се. Бяха изплашени, но някак въодушевени. Усещането, че омразата, че всичко вътре в тях, което е искало да излезе навън, е най-после освободено, беше така силно, че можеха да го видят в очите на другия.

Постояха така за момент, споделяйки емоцията, оставяйки я да проникне в тях. Кръвта на Ханс покриваше ръцете, дрехите, лицата им. Беше се разпростряла в широк кръг около тях, тъмното й петно бавно се разширяваше под тялото. Част от нея бе попаднала върху Ерик, който все още стоеше там и силно се тресеше, с ръце, увити около тялото си. Не можеше да откъсне очи от кървавата купчина, а устата му беше полуотворена, когато се обърна да погледне брат си. Брита седеше на пода, втренчена в ръцете си, също изпръскани с кръв, а лицето й беше празно като на Ерик. Никой от тях не каза нито дума. Беше като тишина след буря. Всичко беше спокойно, но тишината все още носеше спомена за ревящия вятър.

Франс беше първият, който най-накрая проговори.

— Трябва да се отървем от това — каза той студено, подритвайки тялото на Ханс. — Брита, ти остани и почисти. Ерик, Аксел и аз ще го разкараме оттук.

— Но къде ще го занесем? — попита Аксел, докато се опитваше да избърше кръвта от лицето си с ръкава на ризата.

Франс обмисли въпроса за момент и после отговори:

— Ето какво ще направим. Ще изчакаме, докато се стъмни, за да го изнесем от къщата. Трябва да го поставим върху нещо, така че да не изплеска с кръв всичко. Междувременно, можем да помогнем на Брита да почисти тук и да се измием.

— Но… — подзе Ерик, но не се доизказа, свлече се на пода, загледан в една точка някъде отвъд Франс.

— Знам идеалното място. Ще бъде погребан сред свои — поусмихна се Франс.

— Сред свои? — повтори Аксел.

Гласът му прозвуча кухо. Той се взираше във върха на бастуна си, който беше покрит с кръв и косми.

— Ще го хвърлим в гроба на германските войници. На гробището — обясни Франс с още по-широка усмивка. — Така ще има някаква поетична справедливост.

— Ignoto militi — промърмори Ерик, седна на пода и се втренчи право напред.

Франс го изгледа озадачено.

— „На незнайния войн“ — обясни Ерик тихо. — Това пише на гроба.

Франс се изсмя.

— Виждаш ли? Идеално.

Нито един от останалите не се засмя, но и никой не възрази срещу плана на Франс. Като автомати започнаха да вършат каквото трябваше да бъде свършено. Ерик отиде да донесе един голям хартиен чувал от мазето и като за начало поставиха тялото на Ханс в него. Аксел донесе препарати за почистване от шкафа в коридора, а Франс и Брита се захванаха с неблагодарната работа да почистят библиотеката. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяха. Кръвта беше гъста и всеки опит да я изтрият сякаш още повече я замазваше. Брита плачеше истерично, докато търкаше, понякога спираше да хлипа и стоеше коленичила на пода с твърда четка в ръка. Франс й изръмжаваше да продължи да работи. Той не спираше, дори когато потта му се лееше, но за разлика от другите в очите му нямаше и следа от шок. Ерик търкаше механично. Бе престанал да повтаря, че трябва да се обадят в полицията, след като осъзна, че Франс беше прав. Не можеше да допусне Аксел, който току-що се бе върнал у дома, след като бе преживял ада на концентрационните лагери, да бъде отведен от полицията и хвърлен в затвора.

След повече от час упорита работа избърсаха потта от челата си, а Франс се убеди, че няма и следа от това, което се бе разиграло в библиотеката.

— Ще трябва да ви заемем някакви дрехи от гардероба на родителите ни — каза Ерик тихо и отиде да донесе.

Когато се върна, се спря да погледне брат си, който се бе сгушил на пода в ъгъла на библиотеката, с очи, все още вперени в кръвта и косата, останали на върха на бастуна. Аксел не бе продумал и дума, откакто бе излял гнева си, но сега вдигна очи и каза:

— Как ще го пренесем до гробището? Не би ли било по-добре да го погребем в гората?

— Вашите имат мотопед с ремарке. Ще използваме него — отговори Франс, който не желаеше да се откаже от идеята си. — Ако го погребем в гората, някое животно може просто да го изрови. Но никой няма да предположи, че има един труп повече в гроба на германците. Искам да кажа, че вече има няколко тела, погребани там. А ако го вземем с мотопеда, ще го покрием с нещо и никой няма да види нищо.

— Изкопал съм достатъчно гробове — каза Аксел разсеяно, като измести погледа си обратно към бастуна.

— Франс и аз ще го направим — каза Ерик бързо. — Можеш да останеш тук, Аксел. Брита, ти трябва да се прибереш. Ще започнат да се притесняват, ако не си вкъщи за вечеря. — Говореше бързо, изстрелвайки думите като картечница, без да откъсва очи от брат си.

— Никой не се интересува от това дали аз съм вкъщи или не — обади се Франс глухо. — Така че аз мога да остана. Ще изчакаме до десет. Обикновено няма много хора по това време на нощта, а и тогава ще бъде достатъчно тъмно.

— А какво ще правим с Елси? — попита Ерик и се загледа в обувките си. — Тя ще го очаква. И сега, когато ще има дете…

— Немско дете, да. Сама да си понесе последствията! — изръмжа Франс. — Няма да казваме нищо на Елси! Ясно ли е? Тя ще си помисли, че той се е върнал в Норвегия и я е изоставил, което вероятно той щеше да направи, така или иначе. Но аз нямам никакво намерение да й съчувствам. Сама трябва да се справи с това. Някой има ли възражения? — Франс измери с поглед останалите.

Никой не каза нищо.

— Добре тогава. Решено е. Всичко това ще си остане наша тайна. Сега си иди вкъщи, Брита, така че да не започнат да те търсят.

Брита се изправи и с трепереща ръка приглади окървавената си рокля. Без да продума, взе роклята, която Ерик й подаде, и отиде да се измие и преоблече. Последното нещо, което видя, преди да остави трите момчета в библиотеката, бе изражението на Ерик. Всичкият гняв, появил се в очите му, когато тайната на Ханс бе разкрита, бе изчезнал. Останал бе само срамът.

Няколко часа по-късно Ханс бе положен в гроба, където щеше да почива необезпокояван в продължение на шейсет години.