Камила Лекберг
Немското дете (15)

Следобедът беше превалил, когато потеглиха към участъка. Експертите и шефът им, Турбьорн Рууд, бяха дошли, бяха си свършили работата, и си бяха тръгнали. Дори трупа вече го нямаше. Бе поел по пътя към „Съдебна медицина“, където щеше да бъде изследван по всички мислими и немислими начини.

— Това се казва понеделник — въздъхна Мелберг, когато Йоста влезе в гаража на участъка и паркира.

— Да — отговори му лаконично Йоста, който не обичаше да хаби думите си напразно.

Като влязоха в сградата, Мелберг успя само да усети, че някой се приближава към него с огромна бързина, преди една рошава фигура да му скочи и един език да се опита да му оближе лицето.

— Спри! Спри! Престани!

Мелберг замахна с погнуса към кучето, което прибра ушите си и разочаровано се затътри към Аника.

Поне знаеше, че при нея със сигурност е добре дошъл. Мелберг избърса с длан слюнката от лицето си и се размърмори, докато Йоста се бореше мъжки да запази сериозното си изражение. Сцената ставаше още по-смешна, поради факта че косата, която Мелберг успяваше да залиже нагоре по темето си, се беше разпиляла. Мелберг продължи към кабинета си, като през целия път дотам оправяше раздразнено косата си и мърмореше.

Йоста пое, подсмихвайки се, към собствения си кабинет, но се стресна, когато за негово учудване се чу добре познат крясък: „Ернст! Ернст! Ела тук!“.

Йоста се огледа изумен. Беше изминало доста време, откакто колегата му Ернст Лундгрен го бяха уволнили, и оттогава не беше чул да се връща.

Обаче ето че Мелберг извика още веднъж: „Ернст! Ела тук! Веднага!“.

Йоста направи крачка в коридора, за да се опита да проумее мистерията, и видя Мелберг с мораво лице да гледа към нещо на пода. Обзе го подозрение. А и като по поръчка се довлече кучето, навело глава от срам.

— Ернст, какво е това?

Ернст се опита да се престори, доколкото може, че не разбира за какво става дума. Обаче лайното на пода в стаята на Мелберг говореше достатъчно ясно.

— Аника! — изрева Мелберг и няколко секунди по-късно се появи секретарката на участъка.

— Опа, тук е имало малък инцидент — рече и погледна обвинително към кучето, което с благодарност се приближи до нея.

— Малък инцидент ли? Ернст се е изсрал на пода ми!

Тук вече Йоста не можа да се сдържи. Разкиска се, а от старанието да престане, направо се разкикоти. Аника също се зарази и накрая и двамата се смееха с глас и със сълзи.

— Какво става тук? — попита Мартин с любопитство.

Появи се и Паула.

— Ернст… — Йоста успя да си поеме въздух. — Ернст… изсрал се е на пода.

В първия момент Мартин нищо не разбра, но когато погледът му се спря на купчинката на пода, а после погледна и кучето, което се притискаше към крака на Аника, му светна.

— Ти да не би… да не би да си кръстил кучето Ернст? — попита Мартин и също се разсмя.

Само Мелберг и Паула не се смееха истерично. Само че докато Мелберг изглеждаше, сякаш всеки момент ще експлодира, Паула просто нищо не разбираше.

— После ще ти обясня — обърна се към нея Мартин и изтри очите си, след което добави: — Мамка му, Бертил, това се казва чувство за хумор, същински дявол си!

— Да, да… и на мен ми се стори забавно — отговори Бертил и против волята си леко повдигна ъгълчетата на устата си. — Хайде, Аника, почисти това, и да се хващаме за работа.

Изсумтя и седна зад бюрото си. Кучето в недоумение местеше очи от него към Аника и обратно, но после реши, че най-лошото е минало, и с наперена опашка последва новия си господар.

Останалите в участъка с изумление проследиха с поглед странната двойка и се зачудиха какво ли е това, което кучето вижда в Бертил Мелберг и което те са пропуснали.