Камила Лекберг
Немското дете (103)

Кристиан бе дълбоко погълнат от онова, което изучаваше на екрана на компютъра си, когато влезе Ерика. От Удевала беше подкарала колата право към библиотеката и все още се намираше в състояние на смут, както и когато си тръгна от Херман и от болницата. Не я напускаше чувството, че има нещо познато в тези германски имена. Бе ги написала на листче и сега го подаде на библиотекаря.

— Здравей, Кристиан. Ще ми помогнеш ли да проверя дали има информация за тези двама души, Пол Хекел и Фридрих Хюк? — попита го тя с надежда.

Той погледна имената и тя изведнъж забеляза колко унил изглежда. Вероятно просто страда от есенен грип, реши, или пък има проблеми с децата. Но въпреки това мъничко се притесни за него.

— Седни, ей сега ще ги потърся — каза й той и тя се отпусна на един стол.

Стискаше палци наум, ала надеждите й бяха попарени, тъй като не видя реакция по лицето на Кристиан, когато той прегледа резултатите от търсенето.

— Не, боя се, че не. Нищо не откривам — каза той накрая и поклати глава извинително. — Няма нищо в архивите ни или поне в базата данни. Но можеш да потърсиш в интернет. Проблемът е, че според мен това са твърде често срещани германски имена.

— Добре — отвърна Ерика разочарована. — Значи няма връзка между имената и местния район?

— Боя се, че не.

Ерика въздъхна.

— Е, добре. Предполагам, че иначе щеше да е твърде лесно. — Тогава лицето й светна. — А можеш ли да провериш дали ще излезе още нещо за човека, споменат в статиите, които ми намери миналия път? Не потърсихме за него конкретно, само за майка ми и приятелите й. Той е борец от норвежката съпротива на име Ханс Олавсен и е бил тук, във Фелбака…

— Някъде около края на войната. Да, знам — отвърна лаконично Кристиан.

— Знаеш за него? — попита Ерика и ентусиазмът й спадна донякъде.

— Не, но за втори път ме питат за него през последните два дни. Явно е популярен.

— Кой друг е издирвал информация за него? — попита Ерика със затаен дъх.

— Трябва да проверя — каза Кристиан и се премести с подвижния си стол до малка кутия за визитки. — Остави визитната си картичка, в случай че открия още нещо за момчето. В такъв случай трябваше да му се обадя.

Той затананика тихичко, докато ровеше из кутията и най-после откри онова, което търсеше.

— Аха, ето я. Тук пише Шел Рингхолм.

— Благодаря ти, Кристиан — каза Ерика и се усмихна. — Сега знам при кого трябва да отида да си побъбрим.

— Сериозно звучи — подхвърли Кристиан с лек смях, но очите му не се смееха.

— Не чак толкова. Просто съм любопитна защо той се интересува от Ханс Олавсен. — Ерика мислеше на глас. — Е, откри ли нещо за него, докато Шел Рингхолм беше тук?

— Просто същите материали, които дадох и на теб миналия път. Така че, боя се, нямам с какво друго да ти помогна.

— Е, добре. Днес нямам особен успех — заключи Ерика с въздишка. — Ще възразиш ли да си препиша телефонния му номер от визитката?

— Моля, заповядай — отвърна Кристиан и й подаде картичката.

— Благодаря — каза тя и му смигна.

Той й смигна в отговор, макар все така да изглеждаше уморен.

— А имаш ли напредък с книгата? — попита Ерика. — Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с нещо? „Русалката“ се казваше, нали?

— А, да, върви добре — отговори той, но ентусиазмът в гласа му не прозвуча искрено. — Така е, ще се казва „Русалката“. Но сега ме извини, имам да свърша нещо.

Той й обърна гръб и започна да пише по клавиатурата на компютъра. Леко клюмнала, Ерика си тръгна от библиотеката. Кристиан никога не се бе държал така преди. Хубаво де, тя си имаше други неща на ума. Например разговор с Шел Рингхолм.