Камила Лекберг
Немското дете (70)

— Не можем да го отлагаме повече. Тя няма да е в състояние да остане тук, у дома, още дълго.

Херман погледна дъщерите си с такова дълбоко отчаяние, че те едва събраха сили да срещнат очите му.

— Знаем, татко. Постъпваш правилно. Няма друг вариант. Ти се грижи за мама, колкото можа, но сега трябва да се намесят други. Ще й намерим някое добро място.

Ана-Грета застана зад стола на баща си и го прегърна. Потръпна, като усети колко е измършавяло тялото му под ризата. Болестта на майка им го бе подложила на тежко изпитание. Може би в по-голяма степен, отколкото бяха допускали. Или бяха искали да видят. Тя се наведе напред и притисна буза до бузата на Херман.

— Тук сме да ти помогнем, татко. С Биргита, Маган и семействата ни. Знаеш, че сме с теб. Не бива да се чувстваш сам.

— Без майка ви ще се чувствам сам. Но нищо не може да се направи — унило отвърна Херман и бързо избърса сълза с ръкава си. — Наясно съм, че така е най-добре за Брита. Знам го.

Дъщерите му се спогледаха над главата на баща си. Херман и Брита бяха центърът на живота за всички тях, солидна скала, на която винаги можеха да се опрат. Сега самата основа на съществуването им се рушеше и те се опитваха да се подкрепят една друга. Плашещо бе да гледат как майка им се свива, спаружва, става по-мъничка от тях. Това пораждаше необходимост да се намесят и да бъдат възрастните за онези, които винаги бяха приемали през детството и юношеството си като безгрешни и неразрушими. Като възрастни, разбира се, бяха престанали да гледат на родителите си като на подобни на богове създания, които имат отговор за всичко, но все пак ги болеше да виждат как Брита и Херман губеха цялата си някогашна мощ.

Ана-Грета прегърна още няколко пъти крехкото тяло на баща си и отново седна до кухненската маса.

— Ще се оправи ли тя сама, докато си тук? — попита Маган тревожно. — Дали да не изтичам да я нагледам?

— Заспа, преди да тръгна — отвърна Херман. — Но обикновено не спи повече от час, така че е по-добре да се прибирам. — И той с мъка се изправи на крака.

— Нека ние да отидем и да поседим с нея няколко часа. Така ще можеш да си починеш — предложи Биргита. — Татко може да си полегне в стаята ти за гости, нали? — попита тя Маган, в чиято къща се бяха събрали на кафе и да обсъдят проблема с майка им.

— Чудесна идея — заяви Маган и закима настойчиво към баща си. — Иди и си почини малко, а ние ще идем да поседим с мама.

— Благодаря ви, момичета — каза Херман и пое към антрето, — но аз и майка ви се грижим един за друг над петдесет години и искам да продължа да се грижа за нея през малкото време, което ни остава. След като я настаним в старческия дом, тогава… — Той не довърши изречението си, а забързано излезе през вратата, преди дъщерите му да са видели, че плаче.