Камила Лекберг
Немското дете (82)

— Помощ!

Ерика се стресна, като чу писъка от горния етаж. Изтича по посока на звука, като взе стълбите на няколко прескока.

— Какво има? — извика тя, но се закова на място, когато зърна лицето на Маргарета, застанала на прага на една от стаите. Ерика се приближи и рязко пое дъх, когато в полезрението й попадна голямото двойно легло.

— Татко — проплака Маргарета и влезе в стаята.

Ерика остана на прага, несигурна какво точно вижда и какво трябва да направи.

Херман лежеше на леглото, взрян в тавана, и не реагира на виковете на дъщеря си. До него на леглото беше Брита. Лицето й беше бледно и сковано и нямаше съмнение, че е мъртва. Херман лежеше близо до нея и ръцете му обгръщаха плътно безжизненото й тяло.

— Аз я убих — продума той едва чуто.

Маргарета ахна.

— Какво говориш, татко? Разбира се, че не си я убил ти!

Дъщеря му заобиколи леглото и седна от другата страна до него. Внимателно се опита да разхлаби хватката му и след няколко опита успя. Взе да го милва по челото и да му говори.

— Татко, вината не е твоя. Мама не беше добре. Сигурно сърцето й се е предало. Не си виновен ти, трябва да го разбереш. — Маргарета се обърна към Ерика: — Бихте ли позвънили за линейка, моля ви?

Ерика се поколеба.

— Дали да не повикам и полицията?

— Татко е в шок. Не знае какво говори. Не ни трябва полиция — изрече остро Маргарета. После се обърна към баща си и хвана ръката му. — Аз ще се погрижа за всичко, татко. Ще повикам Ана-Грета и Биргита и всички ще ти помогнем. С теб сме.

Херман не отговори, просто лежеше неподвижно и я остави да държи ръката му, но без да стиска нейната в отговор.

Ерика слезе на долния етаж и извади мобилния си телефон.

— Здравей, Мартин. Ерика е, съпругата на Патрик. Мисля, че имаме нужда от помощта ви тук. Намирам се в дома на Брита Йохансон и тя е мъртва. Съпругът й твърди, че я е убил. Прилича на естествена смърт, но… А, добре, ще изчакам тук. Ти ли ще позвъниш за линейка, или аз да го направя? Добре.

Ерика приключи разговора с надеждата, че не е извършила нещо глупаво. Разбира се, изглеждаше, че Маргарета е права, че Брита просто бе починала в съня си. Но защо тогава Херман твърдеше, че той я е убил? И какво странно съвпадение бе, че още един човек от приятелския кръг на майка й беше умрял внезапно, само два месеца след убийството на Ерик.

Ерика се върна горе.

— Повиках помощ — съобщи тя. — Мога ли да съм полезна с нещо друго?

— Бихте ли приготвили кафе? Ще се опитам да предумам татко да слезе долу.

Маргарета внимателно изправи Херман до седнало положение.

— Хайде, татко, да слезем долу и да изчакаме линейката.

Ерика отиде в кухнята. Претърси шкафовете, намери каквото й бе нужно и се залови да приготви голяма кана с кафе. Няколко минути по-късно чу стъпки по стълбите, после вратата се отвори. Маргарета отведе Херман до кухненски стол и той се отпусна на него като чувал с брашно.

— Надявам се медиците да имат нещо, което да му дадат — продума разтревожено Маргарета. — Трябва да е лежал до нея от вчера. Не разбирам защо не е телефонирал на една от нас.

— Аз също и… — Ерика се поколеба, но после започна отново. — Аз уведомих и полицията. Убедена съм, че сте права, но чувствах, че е редно да го направя. Не можех просто… — убягваха й точните думи, а Маргарета се втренчи в нея, сякаш жената насреща й бе изгубила ума си.

— Уведомили сте полицията? Нима приехте буквално думите на баща ми? Луда ли сте? Той е в шок, след като е заварил съпругата си мъртва, а сега ще трябва да отговаря на въпроси на полицаи? Как смеете!

Маргарета пристъпи към Ерика, която държеше каната с кафе, но точно тогава на вратата се позвъни.

— Това трябва да са те. Ще отида да отворя вратата — каза Ерика, свела очи надолу, преди да се втурне към антрето.

Когато отвори вратата, първият, когото видя, беше Мартин.

Той й кимна мрачно.

— Здравей, Ерика.

— Здравей — отвърна тихо тя и отстъпи настрани.

Ами ако бъркаше? Ами ако подлагаше скърбящ човек на ненужно мъчение? Ала вече беше късно.

— Тя е горе в спалнята — каза и после посочи с брадичка към кухнята. — Съпругът й е там. С дъщеря им. Тя е тази, която откри… Изглежда, е мъртва от известно време.

— Добре, ще погледнем — каза Мартин и направи знак на Паула да влезе заедно с медиците от линейката.

Набързо запозна Паула и Ерика и после влезе в кухнята. Маргарета беше обгърнала с ръка раменете на баща си.

— Това е абсурдно — изрече тя, като погледна Мартин. — Майка ми е умряла в съня си, а баща ми е в шок. Наистина ли е необходимо всичко това?

Мартин вдигна длани напред.

— Сигурен съм, че се е случило точно както казвате. Но така или иначе, сме тук, само ще погледнем, и толкова. Естествено, поднасям ви съболезнованията си.

Той й отправи решителен поглед и тя неохотно кимна в знак на съгласие.

— Тя е горе. Може ли да телефонирам на сестрите си и на съпруга си?

— Да, разбира се — отвърна Мартин и тръгна към горния етаж.

Ерика се поколеба за миг, после последва него и медиците. Застана встрани и заговори тихо на Мартин.

— Дойдох тук да поговоря с нея за някои неща, включително за Ерик Франкел. Може да е съвпадение, но изглежда малко странно, не мислиш ли?

Мартин погледна към Ерика, като даде път на лекаря, отговарящ за екипа.

— Мислиш, че има някаква връзка ли? И каква точно?

— Не знам — отвърна Ерика и поклати глава. — Но в момента проучвам миналото на майка ми и се оказа, че на младини е дружала с Ерик и Брита. В групата им е имало и някой си Франс Рингхолм.

— Франс Рингхолм? — повтори стреснат Мартин.

— Да. Познаваш ли го?

— Ами… натъкнахме се на него по време на разследването на смъртта на Ерик — отговори замислено Мартин и колелцата на механизма в мозъка му се задвижиха.

— Не е ли малко странно тогава, че Брита също умира внезапно? Два месеца, след като Ерик Франкел е убит? — настоя Ерика.

Мартин още като че ли се колебаеше.

— Тук не говорим за младежи. На тяхната възраст всичко може да се случи. Инсулт, инфаркт, какво ли не.

— Отсега мога да кажа, че не е нито инсулт, нито инфаркт — обади се лекарят от стаята и Мартин и Ерика подскочиха от изненада.

— Какво е тогава? — попита Мартин.

Влезе в стаята и застана до леглото на Брита. Ерика предпочете да стои на прага, но протегна шия, за да вижда по-добре.

— Тази жена е била задушена — заяви лекарят, като посочи очите на Брита с едната си ръка, а другата използва да повдигне единия от клепачите й. — Има петехии в очите.

— Петехии? — повтори Мартин неразбиращо.

— Червени точици по бялото на очите, които се получават, когато миниатюрни кръвоносни съдове се пукат в резултат на увеличено налягане в кръвоносната система. Типични са при задушаване, удушаване и подобни.

— Но не е ли възможно да е имала някакъв пристъп, който да е затруднил дишането й? Това не би ли довело до същите симптоми? — поинтересува се Ерика.

— Да, възможно е. Абсолютно — отвърна лекарят. — Но още при първия оглед забелязах перо в гърлото й и се обзалагам, че това е оръдието на убийството. — Той посочи към бялата възглавница до главата на Брита. — Макар да е възможно петехиите да са индикация, че натиск е приложен директно върху шията й, както например, ако някой използва ръцете си, за да я души. Аутопсията ще ни даде категоричен отговор. Но едно е сигурно. Няма да запиша тази смърт като „следствие от естествени причини“, освен ако патоанатомът не ме убеди, че греша. Това тук трябва да се третира като местопрестъпление. — Той се изправи и предпазливо излезе от стаята.

Мартин стори същото и извади мобилния си телефон да позвъни на криминалистите от отдел „Експертизи“, които щателно щяха да прегледат стаята.

След като прикани всички да слязат долу, той се върна в кухнята и седна срещу Херман. Маргарета го погледна и на лицето й се изписа гримаса, когато осъзна, че нещо не е наред.

— Как е името на баща ви? — попита Мартин.

— Херман — отвърна тя и тревогата й нарасна.

— Херман — заговори Мартин, — можеш ли да ми кажеш какво се е случило тук?

Отначало мъжът не отговори. Единственият звук беше от тихия разговор на медиците в дневната. После Херман вдигна очи и изрече съвсем ясно:

— Аз я убих.