Камила Лекберг
Немското дете (17)

— Ей, дядо, трябваше да ме видиш днес! Тъпата чернилка се опита да ме пререди на опашката и аз като го цапардосах! Направо падна като отсечено дърво. После го сритах в топките и тоя се гърчи петнайсет минути!

— И какво ще постигнеш с това, Пер? Освен че могат да те подведат под отговорност за побой и да те пратят в поправителен дом, по този начин няма да спечелиш ничия симпатия. Накрая ще се окаже, че вместо да си спомогнал за каузата ни, си дал аргументи на противниците ни.

Франс изгледа сурово внука си. Понякога не знаеше как да укроти хормоните, които бушуваха в момчето. А то беше толкова невежо. Напук на коравия вид, който му придаваха военните панталони, грубите кубинки и обръснатата глава, не беше нищо повече от едно наплашено петнайсетгодишно хлапе. Не разбираше нищо. Не разбираше как функционира светът. Не знаеше как да канализира деструктивните си импулси така, че да ги използва като копие, което да забие директно в обществената структура.

Застанало срещу него на стълбата, момчето наведе засрамено глава. Франс знаеше, че го е засегнал с острите си думи. Внукът му искаше да го впечатли. Само че той нямаше да направи услуга на момчето, ако не го научи как функционира светът. Светът беше студен и жесток и не му пукаше за никого, и само най-силните можеха да излязат победители.

Обичаше момчето. И искаше да го предпази от болката. Прегърна го през раменете. Усети колко са крехки. Пер беше наследил неговата физика. Висок и слаб, с тесни рамене. Никакъв спорт на света нямаше да промени тази конструкция.

— Трябва просто да се пазиш — каза вече с по-мек тон. — Мисли, преди да действаш. Използвай думи вместо юмруци. Насилието не е първото средство. Последното е.

Стисна малко по-силно раменете на момчето. За момент Пер се сгуши в него, както правеше като малък. Сетне си спомни, че иска да стане мъж. Че вече не е малък. И че най-важното на тоя свят е да накара дядо си да се гордее с него. Пер се изправи.

— Знам, дядо. Просто адски се изнервих, когато тоя тип ме пререди. Защото са такива. Навират се навсякъде, мислят си, че светът им принадлежи, мислят, че Швеция е тяхна. Това направо… направо ме вбеси!

— Знам — каза Франс, свали ръката си от раменете на внука си и го потупа по коляното. — Обаче мисли за себе си, моля те. Никак няма да ми е забавно, ако те вкарат в затвора.