Камила Лекберг
Немското дете (38)

Нареждаше масата много старателно. Сложи жълтата покривка, която Брита толкова много обичаше, белия сервиз с релефните фигури, свещника, който бяха получили като сватбен подарък. И малко цветя в една ваза. Независимо от сезона Брита много държеше на цветята. В магазина за цветя я познаваха, или по-скоро — бяха я познавали преди време. Вече Херман ходеше там, възможно най-често. Искаше му се всичко да е както обикновено — може би ако всичко около нея останеше непроменено, спускането по спиралата надолу щеше поне да се забави.

Най-тежко бе в началото, преди да научат диагнозата. Брита винаги бе толкова подредена и никой не разбираше как така изведнъж не може да си намери ключовете за колата, или защо нарича внуците си с грешни имена, защо не си спомня телефонните номера на приятелки, които е познавала почти през целия си живот. Отдаваха всичко на умората и напрежението. Брита започна да пие всякакви витамини и сиропи, понеже смяташе, че страда от липса на някакви хранителни вещества. Но накрая вече не можеха да си затворят очите пред фактите — нещо не беше наред.

Когато научиха диагнозата, и двамата дълго време не бяха в състояние да продумат. След което Брита изхлипа — само тогава, само веднъж — и здраво стисна ръката му. Херман й отговори със същото. И двамата разбираха какво означава това. Животът, на който се бяха радвали в продължение на петдесет и пет години, щеше драстично да се промени. Бавно и постепенно болестта щеше да унищожава мозъка й и да й отнема всичко — паметта й, личността й. Пред двамата бе зейнала огромна и бездънна пропаст.

Оттогава бе изминала година. Добрите периоди ставаха все по-малко и по-малко. Ръцете на Херман се разтрепериха, когато се опита да сгъне салфетките по начина, по който Брита винаги ги бе сгъвала. Тя умееше да ги превръща във ветрила, но той така и не успя да се научи, независимо че толкова често я бе гледал как го прави. След четвъртия опит ядът и безсилието си проправиха път и той накъса салфетката на малки парченца. Дребните късчета нападаха върху чинията. Херман седна на стола и опита да се вземе в ръце. Изтри една сълза, която се бе появила в ъгълчето на окото му.

Бяха живели петдесет и пет години заедно. Добри години бяха, щастливи. Естествено, имаше възходи и падения, като във всеки брак. Но основата остана здрава. Двамата с Брита бяха отраснали заедно. И съзрели заедно. Когато се роди Ана-Грета, изпита нечувана гордост. Преди това на моменти Брита му се бе струвала повърхностна и наивна, длъжен бе да си признае. Но от деня, в който взе за първи път Ана-Грета в ръце, тя стана друг човек. Като че придоби някаква дълбочина, която й бе липсвала, докато не бе станала майка. Родиха им се три дъщери. Три благословени дъщери, а той бе обиквал съпругата си все повече с всяко дете.

Херман усети ръка върху рамото си.

— Тате? Как си? Не отговори, когато почуках, така че направо влязох.

Той бързо избърса очите си и се опита да се усмихне, когато видя угриженото лице на най-голямата си дъщеря, но не успя да я заблуди. Тя го обгърна с ръце и опря лицето си в неговото.

— Много ли е тежко днес, татко?

Той кимна и за кратко си позволи да се отпусне като дете в прегръдката на дъщеря си. Добре я бяха възпитали, той и Брита. Ана-Грета бе топла и грижовна, а и любвеобилна баба на двама от правнуците им. Понякога Херман не можеше да повярва, че тази петдесетгодишна сивокоса жена бе тяхната дъщеря, която бе търчала из къщата и го бе въртяла на малкото си пръстче.

— Годините си вървят, Ана-Грета — рече той накрая и я потупа по ръцете, които бе отпуснала на гърдите му.

— Така е, татко, вървят си — отвърна тя и го прегърна още по-силно.

После се отдръпна и каза:

— Хайде да подредим масата както трябва, става ли? Мама няма да е никак доволна, когато види как зле си се справил — засмя се тя и Херман не можа да не се усмихне в отговор. — Аз ще направя ветрилата, ти нареди приборите. Струва ми се, че така ще е най-добре, ако съдя по гледката. — Тя посочи късчетата салфетки, които се бяха посипали като конфети по масата, и му намигна.

— Наистина ще е най-добре — отговори й и се усмихна с благодарност. — Ще бъде най-добре.