Камила Лекберг
Немското дете (53)

— Какво ще кажеш да идем сега да поговорим с чистачката? — попита Мартин.

Патрик се поколеба, после извади мобилния си телефон.

— Трябва да проверя всичко ли е наред с Мая.

След като изслуша доклада на Аника, пъхна отново телефона в джоба си и кимна.

— Добре, всичко е нормално. Мая току-що е заспала в количката си. Имаш ли адреса? — обърна се назад към Паула.

— Да, имам го. — Паула разлисти бележника си и прочете адреса на глас. — Тя се казва Лайла Валтерс. Каза, че ще си бъде у дома цял ден. Знаеш ли къде се намира?

— Да, това е една от сградите близо до кръговото кръстовище в южния край на Фелбака — отвърна Патрик.

— Онези жълтите ли? — попита Мартин.

— Същите. Знаеш ли как да стигнеш дотам? Завий вдясно преди училището.

Отне им не повече от минута или две да открият точния адрес. И Лайла си беше у дома, както беше казала. Изглеждаше леко уплашена, когато отвори вратата, и прояви крайно нежелание да ги пусне вътре, така че останаха прави във входното й антре. Но всъщност нямаха чак толкова много въпроси към нея, така че не виждаха причина да се натрапват.

— Чистите в дома на братята Франкел, нали така?

Патрик говореше спокойно и едва ли не ласкаво в старанието си да направи присъствието им най-малко травмиращо.

— Да, но няма да си имам неприятности заради това, нали? — почти шепнешком отвърна Лайла.

Беше ниска жена и носеше удобна кафява дреха от мека тъкан, съвършено подходяща за ден, прекаран у дома. Косата й бе сивокафеникава и късо подстригана в прическа, която бе несъмнено практична, но не особено привлекателна. Тя запристъпва нервно от крак на крак, а ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Зачака тревожно отговор на въпроса си. Патрик си каза, че се досеща какво я тревожи.

— Имате предвид заради това, че са ви плащали под масата за вършената работа? Уверявам ви, че този факт изобщо не ни интересува, нито възнамеряваме да съобщим за вас. Разследваме убийство и вниманието ни е насочено към други неща.

Той й отправи окуражителна усмивка, а Лайла му се отплати, като престана с нервното си пристъпване от крак на крак.

— Вярно е. Оставяха ми плик с парите на масичката в антрето през седмица. Бяхме се разбрали да ходя да чистя всяка сряда.

— Имахте ли собствен ключ?

Лайла поклати глава отрицателно.

— Не, винаги оставяха ключ под изтривалката и аз го връщах пак там, щом свършех работа.

— Защо не чистихте у тях цяло лято? — попита Паула.

Това беше въпросът, чийто отговор ги интересуваше най-много.

— Мислех, че ще продължа да им чистя и през лятото. Поне не бяхме обсъждали някаква промяна в графика. Но когато отидох там както обикновено, нямаше ключ. Чуках, но никой не отвори. Знаех, че по-възрастният брат Аксел ще отсъства през цялото лято. Така е всяка година, откакто им чистя. И като не заварих никого у дома, реших, че и малкият брат е заминал за лятото. Вярно, стори ми се доста невъзпитано от тяхна страна да не ми съобщят. Но сега разбирам защо… — Тя заби поглед в пода.

— И не видяхте нищо, което да ви се стори необичайно? — попита Мартин.

Лайла енергично разтърси глава в знак на отрицание.

— Не. Не, нищо не ми идва наум.

— Знаете ли кой ден беше, когато сте отишли там, но не сте могли да влезете? — продължи Патрик.

— Да, знам, защото беше рожденият ми ден. И си помислих, че е много жалко, дето няма да чистя точно тогава. Бях намислила да си купя подарък със спечелените пари.

Тя замълча, а Патрик я попита тактично:

— А коя беше датата? Кога е рожденият ви ден?

— О, колко съм глупава — каза тя. — Беше седемнайсети юни. Сигурна съм за това. Седемнайсети юни. Ходих там още два пъти да проверявам, но нямаше никой, нито ключ, оставен под изтривалката. Реших, че просто са забравили да ме предупредят, че няма да са у дома през лятото. — Тя сви рамене, за да покаже, че е свикнала с навика на хората да забравят да й казват разни неща.

— Благодарим ви, това беше много ценна информация за нас.

Патрик й протегна ръка и леко потръпна при вялото й ръкостискане. Изпита чувството, че някой е тикнал умряла риба в дланта му.

— Е, какво ще кажете? — попита Патрик, когато вече бяха в колата и пътуваха към участъка.

— Според мен можем да сме почти сигурни, че Ерик Франкел е убит между петнайсети и седемнайсети юни — каза Паула.

— Да, склонен съм да се съглася — кимна Патрик, докато вземаше острия завой малко прекалено бързо и се размина на косъм с боклукчийска кола.

Боклукчията Лейф размаха юмрук към него, а ужасеният Мартин се вкопчи в дръжката над вратата.

— Да не си получил шофьорската си книжка като коледен подарък? — обади се Паула от задната седалка, очевидно несмутена от опасното им преживяване.

— Какво говориш? Аз съм отличен шофьор — обиди се Патрик и погледна към Мартин за подкрепа.

— Да бе — присмя се Мартин. — Опитах се да вкарам Патрик в програмата „Най-лошите шофьори в Швеция“, но явно са решили, че е свръхквалифициран. А ако беше станал един от участниците, нямаше да има конкуренция.

Паула се разсмя, а Патрик изсумтя, за да покаже, че е оскърбен.

— Не знам за какво говориш. Толкова пъти съм те возил. Някога да съм катастрофирал или да е имало какъвто и да било инцидент? Не, никога. Имам неопетнено шофьорско досие за всички тези години, така че казаното от теб е чиста клевета.

Той отново изсумтя и хвърли гневен поглед на Мартин, при което едва не се заби в задната броня на сааба пред тях и му се наложи рязко да удари спирачки.

— Аз приключих, господа съдебни заседатели — заяви Мартин и разпери ръце към Паула, която се превиваше от смях на задната седалка.

През останалата част от пътуването до участъка Патрик се цупеше. Но поне се съобразяваше с ограничението за скоростта.