Камила Лекберг
Немското дете (147)

Фелбака, 1975 г.

Елси внимателно положи в сандъка рисунката на Ерика. Торе бе извел момичетата с лодката и за няколко часа домът беше на нейно разположение. Тя често се качваше тук, за да поседи известно време и да помисли за това, което е било и което е сега.

Животът й се беше развил различно от това, което си бе представяла. Извади сините дневници и разсеяно погали корицата на най-горния. Колко млада е била. Колко наивна. Колко болка би могла да си спести, ако тогава знаеше това, което вече бе научила. Че човек не може да си позволи да обича твърде много. Че цената винаги е твърде висока и че затова тя все още плащаше за единствения път, толкова отдавна, когато бе обичала твърде много. Но Елси изпълни обещанието, което бе дала на себе си — никога вече да не обича по този начин.

Разбира се, понякога се чувстваше изкушена да се поддаде, да допусне някого в сърцето си. Особено когато гледаше към двете си дъщери, а лицата им се обръщаха към нея с такъв копнеж в очите. Виждаше в тях глад за нещо, което се очаква от нея, но не беше в състояние да им го даде. Особено Ерика. Тя се нуждаеше от това нещо повече от Ана. Понякога Елси забелязваше как Ерика просто седи и я наблюдава с израз, който издаваше целия несподелен копнеж, който би могло да се намери в телцето на едно малко момиче. И част от Елси искаше да наруши обещанието си и да отиде да прегърне дъщеря си, за да усети как сърцето й бие в такт с нейното. Но нещо винаги я възпираше. В последния момент, преди да стане, преди да прегърне дъщеря си, винаги си припомняше неговото малко, топло тяло в ръцете си. Чистите очи на Ханс я гледаха от лицето му, което приличаше колкото на Ханс, толкова и на нея. Дете на любовта, което тя си мислеше, че ще отгледат заедно. Вместо това го роди сама, в една стая, пълна с непознати, почувства го как се изплъзва от тялото й, след това от ръцете й и отива при друга майка, за която не знаеше нищо.

Елси бръкна с ръка в сандъка и извади бебешката ризка. Петната от кръв бяха избелели през годините и сега приличаха по-скоро на ръжда. Вдигна ризката до носа си, помириса я, за да усети дали все още носи някаква следа от неговия сладък, топъл аромат, когато го бе държала в ръцете си. Но нямаше нищо. Само застояла миризма на мухъл. Всички тези години в сандъка бяха изтрили аромата на момчето и тя вече не можеше да го помирише.

Понякога мислеше дали да не го издири. Може би само за да се увери, че е добре. Но никога не го направи. Същото беше и с мисълта да прегърне дъщерите си и по този начин да се освободи от обещанието, което държеше сърцето й затворено.

Взе медала, който лежеше на дъното на сандъка, и го претегли в ръката си. Бе го намерила, докато претърсваше стаята на Ханс, преди да роди детето си. Тогава все още таеше надежда, че може да намери сред вещите му някакво обяснение, да разбере защо той така и не се върна при нея и детето. Но единственото, което откри, освен малко дрехи, бе медалът. Не знаеше какво означава той, не знаеше къде го е намерил Ханс, или каква роля е играл в живота му. Но усещаше, че е важен, така че го задържа. Елси внимателно уви медала в бебешката ризка и постави малкия вързоп обратно в сандъка. После прибра в дневниците и рисунката, която Ерика бе направила за нея сутринта. Тъй като това бе единственото нещо, което Елси можеше да даде на своите момичета. Един миг на любов, изживяван, когато оставаше сама със спомените си. Това беше единственото време, когато можеше да си позволи да мисли за тях не само с ума си, но и със сърцето си. Ала щом я погледнеха с гладни очи, сърцето й веднага се затваряше.

Защото този, който отказва да обича, няма нищо за губене.