Камила Лекберг
Немското дете (62)

Фелбака, 1944 г.

— Предположих, че ще те открия тук.

Елси седна до Ерик, който се бе сгушил на завет до една скала на хълма.

— Това е мястото, където има най-голям шанс да те оставят на спокойствие — отвърна Ерик сърдито, но после изражението му омекна и той затвори книгата, която държеше в скута си. — Съжалявам, не исках да излея лошото си настроение върху теб.

— Аксел ли е причината? — попита внимателно Елси. — Как са нещата у дома?

— Все едно вече е мъртъв — каза Ерик, загледан във водата, която се плискаше неспокойно на входа на пристанището на Фелбака. — Поне майка ми се държи така, сякаш е умрял. А баща ми само върви и мърмори и отказва дори да говорим за това.

— Ами ти? Как се чувстваш?

Елси внимателно изучаваше с поглед приятеля си. Познаваше го толкова добре, по-добре, отколкото той си мислеше. Бяха прекарали толкова много време в игри — тя и Ерик, Брита и Франс. Не им бяха останали много игри сега, когато вече бяха пораснали. Но в този момент тя не виждаше разлика между четиринайсетгодишния Ерик и петгодишното момче, което дори и в къси панталонки приличаше на старец в детско тяло. Сякаш Ерик беше роден стар и постепенно се превръщаше в истинското си „аз“. Като че тялото на детето, на момчето и сега на младежа бяха етапи, през които той трябваше да мине, преди да се побере в кожата, която му отиваше.

— Не знам аз как се чувствам — рече Ерик рязко и извърна глава.

Но не беше достатъчно бърз и Елси видя сълзите, напиращи в очите му.

— Напротив, знаеш… — подзе тя, взирайки се в профила му. — Кажи ми.

— Чувствам се толкова… разкъсан. Част от мен е уплашена и тъжна заради това, което се е случило и все още се случва с Аксел. Дори самата мисъл, че той може да умре…

Ерик се опита да намери точните думи, но не успя. Обаче Елси го разбра. Не каза нищо, изчака го да продължи.

— Обаче има и друга част от мен, която се чувства много… ядосана. — Гласът му беше дълбок и подсказваше как ще звучи гласът на възрастния Ерик. — Ядосан съм, защото сега съм още по-невидим, отколкото бях преди. Аз не съществувам. Докато Аксел беше у дома, върху мен като че ли се отразяваше част от светлината, която той излъчваше. Малък лъч, от време на време. Само отблясък от внимание, който попадаше върху мен. И това беше достатъчно. Никога не съм искал повече. Аксел заслужава да бъде в центъра на вниманието. Той винаги е бил по-добър от мен. Аз никога не бих посмял да направя това, което той правеше. Не съм смел. Не привличам вниманието. И нямам способността на Аксел да карам хората около мен да се чувстват добре. Защото смятам, че това е тайната му… че той винаги кара и околните да се чувстват добре. Аз нямам този талант. Правя хората нервни и неспокойни и те не знаят как да се държат с мен. Знам прекалено много, не се смея достатъчно… Аз… — Ерик се видя принуден да спре и да си поеме дъх след вероятно най-дългата непрекъсната реч, която някога бе държал.

Елси не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Внимавай да не използваш всичките си думи наведнъж, Ерик. Обикновено си много по-пестелив.

Тя се усмихна, но Ерик стисна челюсти, преди да продължи.

— Точно това искам да кажа. И знаеш ли какво? Мисля, че мога просто да си тръгна оттук, просто да вървя напред и напред и никога да не се върна. И никой у дома дори няма да забележи, че липсвам. За майка ми и баща ми аз съм само сянка в периферното им зрение и в някои отношения мисля, че дори ще са облекчени, ако тази сянка изчезне, така че да могат да съсредоточат цялото си внимание върху Аксел. — Гласът му се прекърши и той отново извърна засрамено поглед.

Елси го обгърна с ръка и облегна глава на рамото му, принуждавайки го да излезе от това тъмно място, на което се намираше.

— Ерик, убедена съм, че ще забележат, ако изчезнеш. Те са просто… опитват се да се справят със случилото се с Аксел.

— Минаха четири месеца, откакто го заловиха германците — каза Ерик глухо. — Колко дълго ще тъпчем на едно и също място? Шест месеца? Година? Две години? Цял живот? Аз съм тук, сега. Все още съм тук. Това нищо ли не означава? И в същото време се чувствам като някакъв отвратителен човек, защото ревнувам от брат си и защото може да го убият, преди някога да имаме шанс да го видим отново. Ама и аз съм един брат.

— Никой не се съмнява, че обичаш Аксел. — Елси го потупа по гърба. — И не е никак странно, че искаш да бъдеш забелязван. Аз знам, че те има. Но трябва да им кажеш как се чувстваш, за да могат да разберат.

— Не смея. — Ерик поклати глава. — Какво ще стане, ако си помислят, че съм отвратителен човек?

Елси обхвана главата му с ръце и го принуди да я погледне.

— Чуй ме, Ерик Франкел. Ти не си отвратителен човек. Ти обичаш брат си и родителите си. Но и ти страдаш. Трябва да поговориш с тях за това и да им обясниш, че също имаш нужда от пространство за себе си. Ясно?

Той се опита да отмести поглед, но тя все още държеше главата му и се взираше в очите му.

Накрая Ерик кимна.

— Права си. Ще поговоря с тях.

Неочаквано Елси обви ръце около него и го прегърна. Усети как се отпуска тялото му, когато го погали по гърба.

— Какво, по дяволите…?

Един глас зад тях ги накара да се отдръпнат един от друг. Елси се обърна и видя Франс, втренчен в тях, лицето му беше пребледняло, ръцете му бяха свити в юмруци.

— Какво, по дяволите…! — повтори той, като че ли не можеше да намери други думи.

Елси си даде сметка как трябва да са изглеждали с Ерик отстрани и заговори спокойно, в опит да накара Франс да разбере какво наистина се случва, преди нравът му да избие. Беше го виждала как избухва точно толкова бързо, колкото човек палеше кибритена клечка, и то много пъти. Имаше нещо във Франс, което винаги го тласкаше към ръба на насилието, сякаш вечно търсеше върху какво да излее гнева си. А тя беше достатъчно умна, за да знае, че е влюбен в нея. Тази ситуация можеше да има катастрофални последици, ако не успееше да му обясни.

— Ерик и аз просто седим тук и си приказваме.

Тя говореше спокойно и тихо.

— О, да, мога и сам да видя, че само седите и си приказвате — каза Франс и нещо в очите му я накара да потръпне.

— Приказвахме си за Аксел и колко е тежко за всички, че не е тук — обясни тя с поглед, впит в очите на Франс. Дивият студен поглед в неговите очи се постопли. Тя продължаваше да говори. — Утешавах Ерик. Това правя. Защо не седнеш и ти при нас? — Тя потупа по скалата.

Той се поколеба. Но стиснатите му юмруци се бяха отпуснали и студеното изражение вече бе напълно изчезнало. Въздъхна тежко и седна.

— Съжалявам — каза, без да поглежда към нея.

— Няма проблем — отговори тя, — но не бива толкова бързо да правиш заключения.

Франс поседя в мълчание известно време, сетне се обърна към нея. Силата на чувствата, които видя в очите му, внезапно я изплаши повече, отколкото студеният му гняв. Нещо й подсказваше, че това няма да свърши никак добре.

Елси си помисли за Брита и за влюбените погледи, които тя винаги мяташе на Франс.

Не, няма да свърши добре, повтори на себе си.